Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (76)

74.
Във вихъра на събитията

Стефани падна на земята, Флетчър я пусна и залитна, ту изчезвайки, ту отново появявайки се, докато остатъчната енергия още пулсираше през тялото му. Момичето надигна глава и видя гора от крака. Някой я блъсна — магьосник, биещ се с Окаяник. Наоколо гъмжеше от Окаяници. Стефани беше вън, пред стената, и Окаяниците бяха навсякъде. Флетчър я повика по име, момичето протегна ръка към него, но телепортаторът изчезна и повече не се върна.

И така. Вън от стените, сам-сама.

Срещу й се нахвърли Окаяник и момичето скочи на крака. Вместо да отстъпи пред размаханата брадва, тя го нападна, изви тяло и го преметна през бедрото си, двамата паднаха заедно и се затъркаляха. Стефани заби пръсти в отворена рана на лицето на съществото, дръпна надолу, разпра кожата, създанието закрещя, момичето измъкна брадвата от ръката му и я заби в тила му. Видя кръвта и рязко се дръпна назад. Да убива със Скиптъра беше лесно — само блясък и прах. Чиста работа. Това обаче… Това беше мръсно, отвратително и изобщо не й хареса. Твърде много неща могат да се объркат при такъв бой. Трябваше й Скиптърът.

Вдигна очи. Виждаше портата, но по целия терен от мястото, на което се намираше в момента, до града се вихреше битка.

Стефани измъкна маската от джоба си, сложи си я и извади косата си през специалния отвор отзад на тила. Нахлузи ръкавиците и вдигна ципа на куртката до брадичката си. Измъкна брадвата от мъртвата ръка на Окаяника и затича към портата.

Пътем посече крака на друг Окаяник, ръката на трети. Четвърти й налетя с меч. Момичето отби острието с бронираната ръкавица и заби брадвата в шията на нападателя, като почти свали главата от раменете му. Създанието се срина тромаво, като повлече брадвата и я измъкна от ръката й. Стефани вдигна меча му в замяна и се зае с мушкане и сечене да си пробие път по-нататък. Изправи се срещу редица секачи — размаханите коси приличаха на сива мъгла във въздуха, униформите им бяха оплискани с кръв. Окаяниците налитаха срещу им и падаха мъртви. В следващия момент поток жълта енергия премина през секачите с такава лекота, сякаш тях изобщо ги нямаше. Те изпопадаха настрани, а сред тях се изправи уорлок, готов да запрати следващ лъч към поредния противник.

Стефани смени посоката, подмина две биещи се жени и когато уорлокът вдигна повторно ръка, замахна с меча и посече китката му. Дланта с пръстите му падна на земята, от раната му бликна ослепителна светлина, Стефани го посече втори път през гърдите — още светлина. Уорлокът рухна на колене, Стефани чу зад гърба си врясък, извъртя се и едно острие я цапардоса по главата — само сантиметър встрани да се беше преместила и можеше да го избегне.

Момичето падна и целият свят се завъртя наоколо й. Врещящият Окаяник я изрита, после пак и пак, после я удари с меча си в гърдите. Заболя я. Не толкова, колкото ударът по главата и със сигурност не колкото би я боляло, ако не носеше специалните дрехи, но все пак не беше приятно.

При падането беше изпуснала меча си, затова сега се надигна с празни ръце, а Окаяникът отново замахна срещу й. Стефани улови острието, стисна го под мишницата си, пристъпи напред и изрита съществото в коляното. То отново изврещя, този път от болка, а момичето го ритна в коляното още два пъти, докато най-сетне чу костта да изхрущява. Окаяникът падна, а мечът му остана у Стефани.

През пролука сред биещите се тя зърна уорлока, когото беше ранила. Раната на гърдите му беше заздравяла, а тази на китката се беше затворила почти напълно върху вече безполезния чукан. Устата на уорлока постепенно се отваряше все повече и повече, зъбите му се множаха и щръкваха, дълги и черни, а очите му не се откъсваха от момичето.

Стефани се обърна и забърза към портата.

Друг Окаяник се препъна в нея, даде си сметка, че момичето е враг и замахна. Стефани блокира удара, който я разтърси цяла, но когато парира и обратния замах на съществото, мечът отхвърча от ръката й. Без да губи време се нахвърли с тяло върху Окаяника и го захапа за врата. Двамата залитнаха и се блъснаха в още някого. Момичето напипа камата на колана на Окаяника, изтегли я и я заби под мишницата му. Усети как силите напуснаха съществото, препъна го, падна отгоре му, издърпа камата обратно и се подпря на острието й, за да се изправи на крака. Окаяникът я докопа за глезена, но Стефани го изрита и той я пусна.

Пред нея магьосник се беше вкопчил в мъртва хватка в поредния Окаяник и двамата се тътреха напред-назад като някакъв изтощен четирикрак паяк. Върхът на копие изсвистя на косъм от лицето на Стефани — през дупките за очи на маската тя усети полъха от раздвижения въздух — после Окаяникът, който го държеше, посегна отново при повторен опит да я наръга. Момичето се шмугна зад четирикракия паяк, а Окаяникът с копието я последва с раздразнено ръмжене, като не спираше да мушка напосоки. Биещите се наоколо се сгъстиха и Окаяникът изчезна сред тях. Стефани му обърна гръб. Отсече една ръка, за да си проправи път, спъна се в някакъв пищящ мъж, обърна се и в този момент раненият уорлок налетя отгоре й с пълна сила.

Лявата му ръка я стисна за куртката, вдигна я и я тресна в земята. Уорлокът коленичи отгоре й, устата му се отвори и започна да се разширява и разширява, зъбите му — да растат, все по-дълги и по-тъмни. Стефани беше отсякла ръката му, беше го ранила и отслабила. Съществото имаше нужда от душата й, за да се възстанови.

Уорлокът приведе ниско глава, за да захапе, но в следващия момент внезапно спря. Загледа я някак странно, но момичето не му мисли повече, а използва момента да забие камата между ребрата му. Топла светлина бликна от раната, уорлокът се дръпна рязко, Стефани го намушка пак и пак, и го изблъска от себе си. Претърколи се отгоре му и понечи да го намушка за последно в гърдите. Здравата му ръка стисна китката й. Момичето обаче бързо прехвърли острието в другата си ръка и го заби в гърлото на уорлока. Той издаде задавен звук. Стефани се изправи на крака. Уорлокът се изтърколи настрани, светлина се лееше от всичките му рани. Полека светлината избледня и се превърна в кръв, кръвта потече буйно и създанието умря.

Момичето дотича до портите, промъкна се между двете им крила, но се препъна и политна, две ръце я уловиха и я изправиха, и Стефани застана очи в очи с ръмжащата физиономия на една жена уорлок.

Извика високо, а уорлокът я повдигна и захвърли на земята. Върху момичето се посипаха удари, които заподмятаха главата й от една страна на друга. Щом уорлокът осъзна, че ударите й не произвеждат особен ефект, тя пъхна пръст под ръба на маската и я смъкна от главата на Стефани. Захвърли я настрани сред тълпата биещи се, а момичето се опита да се извърти настрани и да се отскубне, като събори противника от себе си. Това си беше нейната маска. Гастли й я беше ушил специално. Надигна се, но жената уорлок я удари отново и този път нямаше какво да неутрализира удара й. Юмрукът изхрущя в бузата на Стефани, зъбите й изтракаха. Момичето падна назад и мислите й напълно изгубиха връзка с реалността наоколо.

Уорлокът отвори уста, широко, широко, зъбите й отначало бяха малки и остри, а устата й зяпваше все повече и повече, и в този миг Стефани седна, вкара юмрука си между челюстите на съществото и го заби в гърлото му.

Уорлокът се задави, дръпна се, оцъкли очи, но Стефани натисна още по-силно, бутайки юмрука си все по-навътре, двете паднаха и се затъркаляха с ръмжене. Сега момичето беше отгоре, натисна с цялата си тежест, бръкна още по-дълбоко към гръкляна на жената уорлок, пръстите й докопаха нещо — незнайно какво — Стефани го стисна, завъртя настрани ръка и изтръгна нещото навън с рязко движение. Очите на уорлока се обърнаха навътре и тялото й се отпусна.

Стефани измъкна ръката си полека, избивайки и няколко зъба от устата на създанието, надигна се с усилие и затича към мястото, където приятелите й се бореха с Шаривари. Промъкна се през стена от тела, за да ги стигне.

Шаривари побеждаваше. Сарацен лежеше настрани, в безсъзнание или пък мъртъв, Стефани не успя да прецени. Донегън седеше до близката стена и се мъчеше да се изправи. По начина, по който притискаше с ръка ребрата си, момичето позна, че са счупени. Декстър се отдръпваше със залитане от гигантския уорлок, а Грейшъс прикриваше отстъплението му. Ловецът на чудовища беше пребит и окървавен, но юмруците му бяха все така вдигнати.

— Само толкова ли можеш? — провикна се той.

Шаривари го удари, Грейшъс излетя, тресна се в стената до Донегън и рухна на земята. За момент остана легнал в прахта, позволи си само секунда самосъжаление, след това се надигна и застана приклекнал, като спринтьор на стартова позиция. Стефани го видя как си пое няколко пъти дълбоко дъх, после хукна и се хвърли пак срещу Шаривари, който отново го удари и Грейшъс пак отхвърча назад.

Внезапно до лакътя на Стефани изникна Флетчър.

— Жива си! — изхриптя задъхано момчето. — Реших, че… Помислих, че са те…

— Флетчър, Скиптърът. Къде е? Помогни ми да го намеря.

Телепортаторът поклати глава. Изглеждаше смъртно уморен.

— Аз ще се оправя с Шаривари — рече. — Ще го хвърля отвисоко.

— Флетчър, не!

Момчето се телепортира точно зад гърба на водача на уорлоките, но залитна като пиян, Шаривари се извъртя и го шамароса с обратната страна на дланта си.

— Къде са героите ви? — изгърмя Шаривари и закрачи към Векс. — Къде е Гастли Биспоук, къде е Антон Страха, къде е Скълдъгъри Плезънт? Къде са онези, които изпращате да се разправят с мъже като мен?

Юмрукът му се стовари върху рамото на Векс, Декстър извика и падна на колене.

Стефани извърна глава, очите й търсеха ли, търсеха Скиптъра.

— А къде е Ърскин Ревъл? — високо попита Шаривари. — Вашият велик и славен водач?

— Ревъл не ни е водач — отговори му Векс.

— Така ли? Защо тогава го защитавате? Пратете ми го. Аз знам тайните му. Знам какво се опитва да стори. Нека погледна в лицето човека, който започна всичко това. Искам да го видя. Искам да го гледам в очите, докато разрушавам всичко, което е построил.

— Само почакай — рече Декстър. — Ще ти го доведа…

Краката обаче не го слушаха и той отново падна.

— Ревъл! — провикна се Шаривари. — Покажи се! — вдигна един захвърлен меч, приведе се и притисна острието му в тила на Векс. — Покажи се или започвам да сека главите на приятелите ти!

Огледа се в очакване на отговор, после сви рамене и погледна към Декстър.

— Трябва да си намериш по-добри приятели.

— Ревъл не ми е приятел.

— То си личи.

Шаривари вдигна меча.

— Спри! — изкрещя Стефани и изтича напред.

Шаривари я погледна.

— Чудех се какво ли е станало пък с теб.

— Ако го убиеш — отвърна момичето, — никога няма да намериш Ревъл. Ще го скрием. Никога няма да успееш да го спипаш.

— Къде е той?

— Остави всички тук на мира и ела с мен, ще те заведа при него.

— Имаш три минути да доведеш него при мен.

— Не, трябва да дойдеш…

— Три минути.

Стефани понечи да продължи спора, но думите й заглъхнаха, когато очите й се спряха на Скиптъра, скрит под тялото на паднал Окаяник, само на крачка от приклекналия Шаривари.

— Добре — рече момичето и пристъпи напред, задържайки погледа на уорлока прикован със своя, мъчейки се да го принуди да не отклонява вниманието си от нея. — Ще го повикам да излезе. И Декстър може да го повика.

— Кой е Декстър?

— Мъжът, чиято глава искаш да отсечеш.

— О — рече Шаривари. — Декстър. Вярно ли е, Декстър? Можеш ли да извикаш Ревъл оттук?

Векс не отговори. Раздразнен, Шаривари вдигна меча.

— Не! — извика Стефани и се хвърли още по-близо. — Аз ще го извикам! Само ме остави да го извикам!

— Без номера, момиче! Или ще взема и твоята глава.

— Без номера, обещавам! — отвърна Стефани. — В джоба на Декстър има черна кутийка. Подай ми я, с нея ще дам сигнал на Ревъл да дойде.

Свободната ръка на Шаривари заопипва джобовете на Декстър, Стефани го изчака да сведе поглед, просто да отмести очи от нея, само толкова й трябваше, за да…

Шаривари погледна на долу към Векс и Стефани се хвърли напред. Претърколи се, мечът на Шаривари разсече мъртвия Окаяник на две, Стефани грабна Скиптъра, продължи да се търкаля, после се надигна, стреля и пропусна, изправи се и се наклони назад, когато Шаривари замахна отново. Острието му се размина с момичето на косъм, но тя се препъна, олюля се, уорлокът се хвърли отгоре й, блъсна я и ударът я повдигна от земята с такава лекота, с каквато тя самата би размазала муха. Стефани падна, претърколи се пак, отново се изправи и заотстъпва, Шаривари грабна друг меч, хвърли го по нея, улучи я в рамото и момичето отново се озова на земята. При падането обаче отново стреля, а Шаривари се приведе и избегна черната светкавица. Стефани стреля пак, уорлокът грабна едно мъртво тяло от земята и го използва като щит. Тялото стана на прах, уорлокът вдигна друг мъртвец и го хвърли срещу момичето, а тя трябваше да падне, за да го избегне. Сянката на Шаривари се надвеси над нея, Стефани се обърна, гигантската ръка я стисна за гърлото, вдигна я и я прикова до близката стена. В същия момент момичето притисна Скиптъра под брадичката на уорлока.

Двамата застинаха като в жива картина.

Очите на Шаривари се стрелнаха за миг към черния кристал, после отново срещнаха погледа на момичето.

— Трябва само да стисна — рече й.

— А аз трябва само да помисля за теб — отвърна тя.

— Не аз съм чудовището в тази приказка, момиче. Ревъл е поръчал хората ми да бъдат избити. Той е виновен за всичко това.

— Знам.

— Тогава ме остави да го убия.

— Бих те оставила, но как да съм сигурна, че после ще се спреш? Ти нападна различни магьоснически Убежища. Вероятно очакваш техния ответен удар. От твоя гледна точка най-добрата стратегия би била да сломиш съпротивата им, докато е време. Какво ще се случи тогава със смъртните?

— Не се интересувам от смъртните.

— Но аз се интересувам. Искам те да живеят нормално. Ти застрашаваш точно техния нормален живот.

— Тогава май сме в безизходна ситуация. Ако аз те убия, ти ще убиеш мен. Ако ти ме убиеш…

Блесна черна светкавица, Шаривари се разсипа на прах, а Стефани разтри протритото си гърло.

— … просто ще те убия.

Момичето се огледа и изтича първо при Флетчър. Помогна му да седне, а той простена. Лявата страна на лицето му беше лошо подута, окото му беше затворено, а от сцепената му устна течеше кръв. Щеше да извади късмет, ако се окажеше, че само челюстта му е счупена.

— Погледнете — рече тихо Векс.

Стефани се огледа, после проследи погледа му, взря се към небето и цялата изстина.

Векс повдигна Флетчър и го изправи на крака.

— Флетчър, чуй ме. Знам, че те боли. Знам и че след малко ще те заболи още повече. Знам, че си уморен. Но трябва да се телепортираш още веднъж. Трябва да ни качиш обратно на стената. Можеш ли да го направиш?

Флетчър кимна, а очите му лъщяха като стъклени от болката. Стефани и Векс се хванаха за ръце, момчето събра сили за секунда. После се олюля, смръщи вежди. Момичето тъкмо реши, че телепортацията няма да успее, когато и тримата се озоваха на стената.

Векс сложи Флетчър да поседне, после се изправи при Стефани до парапета и вдигна очи нагоре.

Валкирия висеше в небето, точно под облаците, и наблюдаваше всичко отгоре.

Не, не беше Валкирия. Беше Даркесата. Валкирия вече я нямаше. Съществуваше само Даркесата.