Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (73)

71.
В Убежището

Чайна прескочи тялото на падналия магьосник и се настани зад бюрото, на което мониторите за наблюдение бяха наредени като в скривалище на воайор. Стаи, коридори, входове и изходи: всичко се разкри пред нея в кристална резолюция. Намери листче, написа на него името на магьосника, останал на пода — Съсъръс — както и паролата, която беше изтръгнала насила от него — mydogrexl — и напусна помещението.

Дори тук, дълбоко в Убежището, чуваше експлозиите на стената. Не чуваше обаче битката, крясъците и бойните викове. Но виждаше напрежението, изписано по лицата на хората, с които се разминаваше по коридорите. Всички крачеха бързо, говореха припряно. При това бяха все роърхейвънски магьосници, участващи в плана на Ревъл от самото начало. Паниката им я развесели. По устните й плъзна усмивка.

Погледна си часовника. Беше елегантно часовниче, абсолютно неподходящо за онова, което щеше да се случи след малко, но в края на краищата й се налагаше да разполага с бездруго ограничени ресурси. Отдавна бяха отминали дните, когато можеше да си позволи да използва специален часовник за всяка конкретна ситуация. От деня, в който Елиза Скорн унищожи апартамента й — заедно с повечето й вещи — Чайна се принуди да възприеме по-практичен подход към живота. Справяше се отлично, естествено, но това не значеше, че новото положение на нещата й допада.

Точно в уговорената минута Скълдъгъри Плезънт се появи иззад ъгъла на коридора. Носеше в ръка дървена пръчка с издълбани по нея символи. Лицето на фасадната му татуировка беше мрачно и безрадостно — от онези лица, в които човек не изпитва желание да се вглежда. Чайна само го мерна, обърна се и закрачи. Скелетът я настигна и изравни крачка с нейната. В пълно мълчание двамата стигнаха до арестантските килии. Когато Гастли и Антон Страха бяха убити, килиите бързо-бързо се бяха напълнили с магьосници, опитали се да се опълчат на Ревъл. След нападението на уорлоките обаче повечето от тях бяха освободени, за да участват в битката под командването на Скълдъгъри. Повечето, но не всичките.

Фасадната татуировка на лицето на скелета се стопи и той отключи първите две килии в редицата.

— Типстаф — рече. — Господин Уийпър, бихте ли били така добри да ни дадете едно рамо във въздаването на една малка справедливост?

Стейвън Уийпър излезе пръв от килията. Определено беше твърде млад и твърде ревностен за вкуса на Чайна, но тя не забравяше, че три поредни пъти момчето се беше опитало да нападне Ревъл, за да му отмъсти за убийствата на Гастли и Антон. В очите на магьосницата това все пак си бяха червени точки, така че тя положи усилие да не обръща внимание на жалното мяукане, което Уийпър издаде, щом я зърна. Доскорошният администратор Типстаф също излезе в коридора и делово кимна на нея и Скълдъгъри. Както винаги, въплъщение на деловитостта, той премина веднага към въпроса:

— Под справедливост — рече, — предполагам, имате предвид подвеждането на Ърскин Ревъл под отговорност за извършените от него престъпления?

— Правилно предполагаш — отговори Скълдъгъри. — Но за да го сторим, ще ни трябва вашата помощ.

Уийпър изведнъж придоби притеснен вид.

— Ъм, моята магия не е предназначена точно за битки…

— Знаем — отвърна Чайна. — Няма да се наложи да се биеш.

— Тогава аз съм мъжът за вас! — на секундата се съгласи Стейвън, гледайки я предано. — Тоест, бих искал да бъда. Ако ме искате. Защото ви обичам. Толкова много ви обичам! Ако бях женен, щях да напусна жена си заради вас. Не че съм женен, де. Но ако бях, щях да напусна жена си. Само при една ваша дума.

— Съсредоточи се, Стейвън.

— Да. Извинявайте. Обичам ви. Извинявайте. Сигурно непрекъснато ви го повтарят. Извинявайте.

— Тихо, момче! — сряза го Типстаф. — Детектив Плезънт, госпожице Сороуз, с какво можем да ви помогнем?

— Ужаса и Кошмара са заети да наблюдават процеса по подсилването на магьосници в залата на Усилвателя — обясни Чайна, — а това означава, че Ревъл и Мист са охранявани в момента само от Сик, Порша и Черния секач. Искаме да ги намерите и да ни съобщите местонахождението им — подаде му листчето. — Това е паролата за достъп в стаята с охранителните камери.

Типстаф кимна отсечено.

— Няма да ви разочароваме! — рече й Уийпър. — Кълна се в живота си, ще успея или ще умра!

— Няма нужда чак да…

— Ако умра, помнете ме с добро — отвърна момчето и долната му устна затрепери.

Типстаф въздъхна и пое към стаята с камерите. Уийпър се повлече подире му.

— Сигурно в един момент става доста дразнещо — отбеляза Скълдъгъри.

— Представа си нямаш — отговори Чайна.

Двамата се отправиха в противоположната посока, към дълбините на Убежището, като се стараеха по пътя да избягват срещи с по-големи групи роърхейвънски магьосници. Никой не ги спря. Никой не ги попита по каква работа са дошли. Явно вниманието на всички беше приковано към битката вън.

— По-рано днес бях на стената — каза Чайна. — Отскочих до там само за минутка. Да видя за какво е цялата дандания. Мернах схватката отдалече.

— Сигурен съм, че биеш нанякъде — отвърна Скълдъгъри.

— Естествено. Отражението, което желае да бъде наричано Стефани. Прелюбопитно създание. Прилича на някакъв облечен в черно Пинокио, вземащ участие в битката наравно с възрастните. Точно както би постъпила Валкирия, ако не беше влязла в ролята на зла разрушителка на светове.

— Дразниш се, нали? — попита Скълдъгъри. — Задето това дребно късче информация ти се е изплъзнало. Това, че Валкирия е Даркесата, имам предвид.

— Донякъде — призна Чайна. — Само един-едничък долавящ, който познава Валкирия по лице, щеше да е достатъчен… Той би я познал във видението си и би разпространил новината. Не ми харесва да узнавам нещо последна. Направо ми е противно да узнавам нещо последна.

— Не може да знаеш всяка тайна, Чайна.

— Но аз искам да знам всяка тайна! Знаеш ли къде е момичето в момента?

— Валкирия? Ако знаех, щях да съм при нея.

— Вместо това си уплътняваш времето с двойничката й.

— Вече не. Пратих я у дома при семейството.

— Нея?

— Моля?

— Отражението. Стефани. Говориш за него в женски род.

Скълдъгъри премълча.

— Нека си е момиче, щом иска, в това няма нищо лошо — продължи Чайна. — Особено сега. Навярно дори Валкирия би се гордяла, че някаква част от нея все още се бие на страната на доброто в момент, когато самата тя е прегърнала тъмната си половина.

Телефонът на магьосницата изжужа и тя вдигна.

— Върховният маг и старейшина Мист току-що влязоха в Мемориалната зала — уведоми я Типстаф. — Сик и Порша пазят на вратата.

— А Черният секач? — попита Чайна.

— Не го виждаме — отговори администраторът. — Но затова пък виждаме вас.

Последва шумолене и бутаница, после — гласът на Уийпър:

— Здравей, Чайна!

След това Типстаф си върна контрола над ситуацията.

— Извинявам се — рече. — Та, както казах, вас ви виждаме. Продължете надолу по същия коридор, после завийте по втората отбивка вдясно, след това тръгнете наляво. Входът на Мемориалната зала е точно зад първия ъгъл.

Чайна затвори.

— Близо сме — рече и поведе. Последваха инструкциите на Типстаф, като забавиха крачка преди последния завой. Чайна прибра косата си и я върза на опашка, а Скълдъгъри свали шапката си и старателно я положи на земята до гравираната пръчка.

Завиха зад ъгъла. В дъното на коридора имаше тежка врата. На половината път до нея стояха Сик и Порша.

— Какво правите тук? — осведоми се Сик. Устните му се извиха в познатата подигравателна усмивчица. — Битката е вън.

Нито Скълдъгъри, нито Чайна си дадоха труд да отговарят. Просто продължиха да крачат напред.

— Най-сетне! — грейна лицето на Сик. — От години чакам момента, в който да ви разкъсам на парчета!

Децата на Паяка пристъпиха и застанаха плътно рамо до рамо. Чайна пое право към Порша, а Скълдъгъри — към Сик. Порша се усмихна и приклекна, готова за бой. В последния момент Скълдъгъри се хвърли към нея, цапардоса я в ченето и я запрати на пода. Сик замръзна от изненада, след това пред очите му се мернаха светещите символи на кокалчетата на Чайна, миг преди юмрукът й да му счупи носа.

Сик залитна и зави от болка. Чайна пристъпи плътно до него. Не можеше да му позволи да дойде на себе си. Юмрукът й се стовари отново отстрани в тялото му, строшавайки някое и друго ребро. Да му позволи да дойде на себе си, щеше да означава да го остави да се превърне в гигантски паяк. Нов удар, този път в корема, който изкара въздуха от дробовете му. А да го остави да се превърне в гигантски паяк не влизаше в плана. Сик се опита да я сграбчи, но Чайна отби ръката му и заби лакът в слепоочието му. Днес планът щеше да се изпълни.

Сик падна настрани, лицето му представляваше кървава пихтия, чувството му за равновесие му изневери напълно. Чайна хвърли поглед към Скълдъгъри — скелетът тичаше след Порша, която тъкмо завиваше зад ъгъла на коридора. Момичето паяк не изглеждаше овладяно както обикновено. Напротив, изглеждаше изключително разстроено.

Точно това харесваше Чайна у този тип хора — а беше срещала мнозина от тях през живота си. Познатият тип: млади, силни, жизнени и нагли. Сик отново я нападна и тя го блъсна в стената. Такова удовлетворение изпитваше, когато причиняваше болка на такива! Докосна символа на дланта си и я притисна към лицето на Сик. Усети как енергията се стовари върху момчето, цялото му тяло се разтресе диво и той рухна на пода.

Чайна го изгледа отгоре на долу. Такова дълбоко удовлетворение! Позволи си да се забави само миг, представяйки си колко дълбоко ще е удовлетворението в мига, в който ще причини същото на Елиза Скорн.

Затвори очи и се отпусна. После ги отвори, отиде до ъгъла и надникна.

Порша лежеше неподвижно на пода със затворени очи. От мястото си магьосницата не можа да прецени дали момичето е в безсъзнание или мъртво. Все едно — и в двата случая Чайна не я беше грижа. Но от дъното на коридора към тях крачеше Черният секач с готова коса в ръка. Скълдъгъри пристъпи насреща му, гравираната пръчка грееше в ръката му.

Секачът нападна, готов да убива. Скълдъгъри отби острието, Секачът се извъртя с висок ритник, който скелетът избегна. Косата бляскаше и сечеше отново и отново, а Скълдъгъри парираше ударите и не спираше да се движи. Пръчката в ръката му хвърляше искри все път, когато докоснеше бронираната униформа на Секача — ефектът й върху него беше притъпен, но постепенно започна да се усеща. Колкото по-често го удряше Скълдъгъри с електрическия заряд, толкова по-предпазлив ставаше Секачът, докато най-сетне насочи всичките си усилия да изхвърли пръчката от схватката. Дръжката на косата удари силно китката на Скълдъгъри, пръчката падна и изтрака далеч настрани. В същата секунда скелетът сграбчи Секача и го блъсна в стената. Секачът хвърли косата, за да освободи ръцете си.

Двамата се отблъснаха от стената, темпото на битката се ускори, всеки от двамата противници преценяваше реалната сила на другия. Точно като Танит Лоу, Секачът беше ловък и стилът му изобилстваше от скокове, завъртания и неочаквани екстравагантни ритници, докато Скълдъгъри беше здраво стъпил на земята боец — такъв, какъвто го познаваше Чайна открай време. Лакти, удари с чело, сграбчвания. Оставяше гъзарските трикове на другите. Както винаги.

Черният секач отби един удар и сам заби ръка право в лакътя на скелета. Чу се звук, нещо средно между изхрущяване и пукот, и Скълдъгъри се олюля, отстъпи, а ръкавът му увисна празен. Черният секач едва ли не с изненада загледа ръката на скелета, която беше изтръгнал. Скълдъгъри се отпусна на колене, стенейки от болка. Секачът захвърли ръката, наведе се за косата, а Чайна излезе иззад ъгъла. Всички символи по тялото й светеха.

Но в момента, в който косата замахна за последния удар, плътна вълна от мрак се надигна от Скълдъгъри, после сякаш избухна настрани и запрати Секача далеч, удряйки го в стената със сила, способна да натроши всичките му кости.

Чайна пак се дръпна зад ъгъла, но продължи да наблюдава. Сенките увиснаха над прегърбената фигура на Скълдъгъри, обвиха го като в черупка, като през цялото време леко пулсираха. Сенчесто пипало се протегна, уви се около откъснатата ръка, бавно я придърпа през пода и я сложи в скута на скелета както вярното куче носи сутрешния вестник на стопанина си. Без да вдига глава, Скълдъгъри напъха ръката обратно в ръкава си и тя се закачи на място. Облечените в ръкавица пръсти се свиха и разпуснаха, скелетът се надигна и се изправи. Движенията му бяха като на много, много уморен човек. Макар че нямаше бели дробове и реално не дишаше, Скълдъгъри сякаш пое дълбоко дъх, като при това сенките се всмукаха обратно в него и изчезнаха нейде в гърдите му.

Чайна пак се дръпна зад ъгъла, мъчейки се да си обясни на какво точно беше станала свидетелка.

От мислите й я измъкна внезапно възцарилата се пълна тишина. Магьосницата се наведе, извлече Сик иззад ъгъла и го захвърли напред с всичка сила. Главата на момчето изкънтя на пода и Чайна го последва — излезе напред, демонстративно приглаждайки роклята си.

Скълдъгъри я погледна през рамо и тя му се усмихна. Скелетът й кимна в отговор и вдигна шапката си.

— Още не сте приключили тук — чу се глас иззад гърба на Чайна.

Магьосницата се обърна. Срещу й се бяха изправили Ужаса и Кошмара, от очите, ноздрите и ушите им бликаше гъста черна течност, лееше се по кожата им, по дрехите им, пълзеше из косите им. Крайниците им затрепериха, удължиха се, пръстите им се превърнаха в нокти. Двамата отстъпиха — грамадни криви нозе на паяк щръкнаха от телата им — после се люшнаха и паднаха на четири крака. По-точно на осем крака.

Засъскаха, пораснаха още и още, на челата им се отвори трето око. Превърнаха се в огромни черни паяци, облечени в черупки, които с всеки миг се втвърдяваха все повече.

Стиснал в ръка пръчката на Валкирия, Скълдъгъри закрачи към тях, като пътем подаде на Чайна косата на Черния секач.

Красавицата се усмихна и двамата със скелета застанаха срещу паяците рамо до рамо.