Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (72)

70.
Зареждане

Прииждаха ли, прииждаха, безкраен поток от Окаяници. До сутринта камарата мъртви създания се издигаше високо и горе-долу по това време тактиката на атаката им се промени — Окаяниците престанаха да се опитват да прехвърлят стената и просто преминаха през нея. Портите рухнаха под напора им с остър пукот, Окаяници и уорлоки нахлуха в града, а магьосниците от Убежището ги посрещнаха.

Магията насити въздуха, мъже и жени падаха с писъци, но, погледната отблизо, битката си се водеше по добрите стари изпитани във времето методи. Кръв и остриета, пухтене и хвърчащи слюнки. Векс мразеше добрите стари изпитани методи.

Окаяник с лице, сякаш размазано с лопата, му налетя с меч. Векс отби острието на една страна, опита се да замахне със собственото си оръжие, но наоколо имаше твърде много хора, които се тикаха едни в други. Може би трябваше да се извини на съществото за забавянето в схватката. Задръж за малко! Ще те убия в момента, в който мога. Хубаво време за сеч, какво ще кажеш?

Внезапно пространството около ръката му се освободи и Декстър мушна напред, пронизвайки Окаяника бързо веднъж в гърдите, втори път в рамото и трети път — в гърлото. Някой го блъсна отзад, Векс полетя върху противника и го събори на земята. Побърза да скочи и го изрита, после го намушка още веднъж за по-сигурно. В този момент върху му се хвърли уорлок, ругаейки на език, който Векс нито знаеше, нито държеше да научи. Все още притиснат отвсякъде, без да може да замахне както трябва, Декстър просто отбиваше ударите на врага, като му пречеше да се приближава твърде много. Тълпата край тях се люшкаше във всички посоки и Векс се оказа плътно притиснат до друг уорлок, а ръцете му — приковани до бедрата. Ръцете на уорлока също не бяха свободни — едната висеше надолу, а другата беше притисната до гърдите му. Известно време двамата се блъскаха с чела, чакайки край тях да се отвори достатъчно място. Уорлокът имаше огромна брада. Векс я захапа и задърпа, а уорлокът изрева от неудоволствие. Брадата имаше ужасен вкус.

Векс се подхлъзна на нещо, изруга и падна, озовавайки се изведнъж сред гора от крака и ботуши, които заплашваха да го стъпчат. Опита се да стане, получи коляно в лицето, което го събори настрани, после се надигна с последни сили, докопа някого и се издърпа обратно до изправено положение. Изникна сред биещите се, притисна върха на меча си под гърлото на брадатия и натисна нагоре. Мечът с хрущене остърга черепа на противника от вътрешната страна и излезе от върха на главата му.

Сега, когато първоначалният ирационален плам за смърт и убийства беше позатихнал, битката се разля в широчина. Енергийният лъч припука в пръстите на Векс и той порази един уорлок, който точно се канеше да му причини същото. Окаяник се хвърли върху Дей Мейбъри, въргалящ се из мръсотията, вкопчен в уорлок, замахна и острието му щеше да обезглави магьосника, но Мейбъри отби удара навреме. Мечовете се сблъскаха и застъргаха един в друг, надавайки писък като нокти по черна дъска. Векс блъсна Окаяника и посече ръката му, прерязвайки мускули и кости. Мечът падна, заедно със стискащата го длан, а Векс посече съществото през гърлото. Окаяникът умря още преди да падне, а после рухна, измъквайки оръжието на Векс от ръцете му.

Друг меч удари Декстър в гръб и щеше да му пререже гръбнака, ако не бяха дрехите на Гастли. Декстър се извърна и сграбчи нападналия го уорлок. Двамата се изтъркаляха сред хаос от преплетени ръце и крака. Господи, колко беше тежък този! Векс се опита да го изтика от себе си, но противникът беше сякаш планина от мускули. Ръката на Декстър освободи целия си заряд в ребрата на уорлока, той изпухтя и се претърколи настрани. Дрехите му също се оказаха бронирани и лъчът не го нарани. Двамата скочиха на крака почти едновременно, все така с остриета в ръце.

Уорлокът пристъпи, замахна и изтика Векс назад. Векс блъсна случаен Окаяник под следващия му замах и измъкна камата на съществото, докато то падаше посечено. Посегна да пререже гърлото на уорлока, но противникът се дръпна, приведе се ниско и го препъна. Векс падна и се претърколи, за да избегне меча, който издрънча на земята до ухото му и се зачуди дали и ботушите на уорлока са бронирани. Заби камата в едното му стъпало и в отговор получи писък. Явно не бяха бронирани.

Векс се пъхна между краката на врага, без да обръща внимание на ударите, които се сипеха по гърба му, отбивани от дрехите. Уорлокът заподскача, мъчейки се да го довърши, но Декстър остана на колене, пълзейки бързо-бързо наоколо, привел ниско глава. Може би не най-достойният начин за водене на бой, но кога ли достойнството е опазвало някого жив?

Някой замахна с боен чук, Декстър се приведе под него и посегна с меча слепешката. Чукът цапардоса уорлока в коляното. Коляното се кривна странично, уорлокът закрещя, падна, подпря се на лакти, без да спира с крясъците. Векс се изправи, уорлокът закрещя срещу му, а после същият боен чук се стовари в лицето му и прекрати схватката.

Декстър се обърна да посрещне поредния уорлок, който обаче се беше втренчил някъде зад гърба му. Векс рискува да хвърли поглед през рамо и вече не можа да откъсне очи от видяното — точно както и всички останали наоколо. Шестима магьосници, широко усмихнати, висяха във въздуха, подредени в редица. Векс позна двама от тях. При последната им среща определено не умееха да летят.

Подсилените от Усилвателя магьосници запратиха потоци изместен въздух срещу врага — потоци толкова силни, че трошаха кости и разкъсваха кожа. Започнаха да хвърлят огън, страшен като напалм и Векс трябваше да побърза да изпълзи настрани, за да не се окаже в адския капан на пламъците. Плътта на противниците се топеше и капеше по земята, а писъците им се издигаха към небето. Шестимата се приземиха и закрачиха напред, като усмивките и за миг не слизаха от лицата им. Окаяници и уорлоки падаха пред тях и внезапно настъплението през портите се разколеба и спря.

Окаяник скочи срещу един от подсилените, но явно удесеторената физическа сила също беше сред даровете на Усилвателя. Подсиленият се смееше, докато държеше Окаяника за гърлото, повдигнат от земята, а краката на съществото ритаха напразно. Безобразното безгрижие на магьосника продължи дори и когато Окаяникът измъкна камата си и я заби отстрани в шията му. Подсиленият изпусна жертвата си, рухна на колене, давейки се в кръвта си, а на лицето му беше изписана искрена изненада.

Усмивките по лицата на останалите петима подсилени също се стопиха. В следващия момент единият беше улучен от белия енергиен лъч на приближил се уорлок. Лъчът отнесе главата му като на шега. Останалите четирима зареваха от ярост и се понесоха напред, жадни за кръв и разруха, но врагът вече не се боеше толкова. Подсилените можеха да бъдат убити като всеки друг и точно такава съдба щеше да ги сполети.

Когато и последният от шестимата падна мъртъв, нови десетима се появиха в небето над битката. Никой от тях не се усмихваше.

Някой сграбчи Векс изотзад и той се извъртя да се отскубне, удари слепешком с лакът в нечие лице, но в следващата секунда установи, че вече не е в града, а горе на стената.

— Флетчър! Извинявай! — избъбри притеснено, а момчето отстъпи от него и се олюля. Сарацен го подхвана, за да не падне.

— Няма нищо — отвърна Флетчър, притиснал лицето си с ръце. — Трябваше да го предвидя.

Когато се увериха, че Декстър не е счупил скулата на Флетчър, тримата се присъединиха към Скълдъгъри и Ловците на чудовища, които стояха до парапета от вътрешната страна на стената и наблюдаваха битката долу в града. Подсилените роърхейвънски магьосници умираха, но преди това ликвидираха десетки Окаяници.

— Не мога да повярвам, че Ърскин използва Усилвателя — продума Декстър. — Много добре знае, че подсилените ще полудеят.

— Аз съм за, стига да ги насъсква срещу уорлоките, а не срещу нас — промърмори Грейшъс. После сбърчи вежди. — Разбира се, въпрос на време е действително да ги насъска и срещу нас, нали?

— Да, така ще стане в момента, в който битката се обърне — отвърна Скълдъгъри. — Както гледам обаче, няма да се обърне в следващите няколко часа. Трябва да ударим веднага. По-точно, аз трябва да ударя.

Сарацен го загледа втренчено.

— Какво?

— Искам всички вие да останете тук. Липсата на едного от нас няма да се усети, но ако всички изчезнем, ще предизвикаме тревога и така никога няма да успея да се добера до него.

— Отиваш да се изправиш срещу Ревъл сам? — попита Донегън. — Срещу него, Мист и дружките им?

— Няма да съм сам — отвърна скелетът. — А и това е най-добрата ни възможност да ги спипаме неподготвени.

Сарацен поклати глава.

— Отново се разделяме. Колко пъти да ти казвам, че това не е добра идея? Мъртъвците работят най-добре заедно.

— Мъртъвците вече ги няма! — прекъсна го скелетът. В гласа му се усещаше изненада от това, че все още никой, освен него не е проумял този факт. — Антон и Гастли са убити. Ревъл ни предаде. Валкирия… я няма. Мъртъвците проведоха последната си битка и бяха победени, Сарацен. Ние тримата сме последните от отряда.

Тътенът на войната сякаш затихна, когато този простичък факт попи в съзнанието на Декстър. Бяха губили хора и преди, но никога толкова много наведнъж, нито пък някой от членовете беше предавал някога групата. Загледа се в Скълдъгъри и Сарацен, негови другари, негови братя и макар че тримата имаха обща история, която би могла да ги държи вечно заедно, изведнъж усети, че връзките помежду им се разхлабват и разпадат. Ру му се видя стар, стар и уморен, а Скълдъгъри за пръв път се изправи пред очите му такъв, какъвто беше всъщност — гений, убиец, изтерзана душа и единственият истински мъртвец в отряда.