Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (71)

69.
Мигове покой

Падна нощта. Магьосниците, чието оръжие бяха енергийните лъчи, кръстосваха улиците в очакване привиденията отново да се появят. Стефани остана на стената. Не можеше да заспи, не и след това, на което беше станала свидетелка следобед. Стомахът й беше стегнат на възел и сякаш пълен с киселина. Наливаше се с вода, но устата й си оставаше все така пресъхнала. Това е страхът, реши момичето. Истинският страх. И той никак не й харесваше.

Загубата на Мантис и хората му просто ей така… Сериозен удар. Много сериозен удар и то не само върху числеността на защитниците. Никой на стената вече не се усмихваше. Нямаше шеги, дори черни. Гибелта на Мантис беше изсмукала всяка радост. Навярно така се чувства човек, когато няма никаква надежда.

Стефани вдигна очи на север, към скритите в мрака простори. Дъблин беше на север. А северно от Дъблин се намираше Хагард. Семейството й беше там. В момента бяха по леглата и спяха, без да имат ни най-малка представа, че под светлината на лунния сърп се решава съдбата им. Най-много от всичко Стефани искаше сега да си е в собствената стая и не за пръв път се зачуди как е успявала Валкирия да издържа всички тези години на такъв живот. Живот на битки. В тях нямаше никаква храброст. Нищо благородно. Пред семейството си Валкирия беше предпочела магията и вечните опасности и това беше факт, който Стефани никога нямаше да проумее. Ако имаше как, за нищо на света не би се забъркала в кашата, в която се намираше в момента.

— Ти действително не си Валкирия — обади се Флетчър.

Момичето се обърна. Телепортаторът стоеше зад гърба й, блед на лунната светлина.

— Никога не съм успявал да се промъкна до нея, без да ме усети — каза момчето. — Трябваше да се телепортирам точно зад гърба й. Но дори и тогава ме усещаше. Не знам чуваше ли нещо, усещаше ли някакво движение във въздуха или просто долавяше, че има някой зад нея — нали се сещаш, както когато човек просто знае, че го наблюдават? А може и да не се сещаш. Може би само истинските хора могат да изпитат нещо подобно.

— Аз съм истински човек — рече Стефани. — Нима няма да кървя, ако ме убодеш? Отровиш ли ме, нима няма да умра? Нима, когато ме обидиш, не трябва да мъстя?

Флетчър я загледа.

— Това сега ли го измисли?

Момичето се усмихна кротко.

— Това е Шекспир. Така де, почти. Попромених го малко. Перифразирах.

— Аха — съгласи се момчето. — Имаш пълен достъп до спомените си, нали?

Стефани кимна.

— Да, помня всичко, което някога съм чела. Или което Валкирия е чела. Както и до всичко, което някога е чула, видяла или сторила. Затова толкова ме бива в изпитите. Ти по-добре ли се чувстваш вече?

Флетчър сви рамене.

— Още не съм в най-добра форма, но съм окей. Събудих се преди няколко часа и никой така и не ме осведоми какво става навън. Да си призная, не мислех, че Ревъл още командва парада.

— Ами май тука доста усложняват нещата — отвърна момичето. — Явно всичко опира до подходящия момент. Ако зависеше от мен, първата ми работа щеше да е да превърна Ревъл на прах.

— Да, в това те бива, нали?

Флетчър каза последното уморено и без злоба, но в очите му все така се четяха болка и гняв.

— Направих каквото трябваше, за да оцелея и да продължа да живея — отговори Стефани. — Беше самозащита.

— Било си е убийство и опит за убийство. Опитала си се и да убиеш Валкирия.

— Тя никога не те е обичала, Флетчър.

— Това няма нищо общо със…

— Спри да говориш за нея така, сякаш е идеална.

Момчето се засмя.

— О, знам, че не е идеална. Знам, че е…

— Знаеш, че е егоистка — прекъсна го Стефани, — че е суетна и самовлюбена, че не й пука за никого. Знаеш го и въпреки това… Виж се само! Ако тя поиска, би се върнал при нея на секундата. Въпреки че знаеш, че тя беше с теб само за да има с какво да си запълва времето. При все това ти се влюби в нея и сега би се влюбил отново! Простил си й отдавна за изневярата. Простил си й това, че се държеше с теб като с досадно влюбено кутре!

— Наистина нямам нужда да слушам обиди от теб — отвърна момчето и й обърна гръб.

— Аз никога не бих ти изневерила — каза момичето, преди да успее да се спре.

Флетчър застина на място. Стефани не откъсваше поглед от гърба му. Лицето й пламтеше. Беше станала аленочервена. Опита се да се бори, опита се да се овладее, да потисне ужасното чувство на срам, но с всеки опит то я заливаше все по-силно. Флетчър се обърна.

— Не те разбирам — каза. — Ти не си…

— Не казвай, че не съм истинска. Не казвай, че не съм човек.

— Но ти не си човек! — настоя момчето, а в гласа му се долови гняв. — Излязла си от едно огледало. Ти си дубльорка. Ти си една, една бледа имитация на истинския човек!

— Добре — отвърна Стефани. — Радвам се, че съм бледа имитация. Не бих искала да съм добра имитация на Валкирия, защото тогава изобщо нямаше да ми пука какво мислиш. Аз пораснах, Флетчър, вече съм много повече от онова, което бях.

— Ти си убийца — рече момчето, а Стефани се хвърли напред и го хвана за ръката, преди да си е отишъл.

— Да и съжалявам за това! — каза. — Съжалявам, за това, което сторих. Съжалявам, че се наложи да го сторя.

— Съжаленията не помагат.

— Но това да съжалявам, е ново чувство за мен. Да чувствам каквото и да било изобщо е новост! Все още не знам как да се справям с емоциите. Плашат ме, страшни са и ужасно ме разстройват, но ги има и, Флетчър, едно те моля — не се дръж с мен като с нещо!

— Как тогава да се държа с теб? След всичко, което си извършила, как да се държа с теб?

Стефани го погледна право в очите.

— Като с момиче — рече и го целуна.

Флетчър поклати глава.

— Ти не си Валкирия.

— Не — каза Стефани и го целуна отново. — Аз съм си аз.

— Окаяници! — провикна се някой. — Идат!

Сърцето на Стефани се сви и тя се втурна към ръба на стената. Отдолу отново бяха изстреляни познатите бели енергийни нишки въжета. И Окаяниците прииждаха в тъмното, тичаха по въжетата като някакви луди акробати, стиснали ножове, мечове и бойни чукове, налитащи като мравки върху захвърлена храна.

Стефани се обърна през рамо към Флетчър.

— Бойците с енергийни лъчи патрулират по улиците. Трябват ни тук! Доведи колкото можеш повече от тях!

Момчето кимна и изчезна.

Стефани измъкна Скиптъра от раницата, прицели се и светкавицата отнесе четирима Окаяника от най-близкото въже. Но зад тях идеха още. Винаги имаше още и още. Момичето се приведе напред, за да се прицели по-добре и забеляза топката бяла енергия едва в последния момент. Обърна се, стисна очи, чу експлозията в същия миг, в който взривът я вдигна и я захвърли безпомощна сред парчетата разхвърчал се чакъл. Стефани падна с тежко изхрущяване на земята, претърколи се три пъти и със стон остана да лежи неподвижно.

Скълдъгъри стоеше на една от бойниците и създаваше силни пориви вятър, които запращаше към Окаяниците и ги събаряше от въжетата. На всеки няколко секунди трябваше да се привежда настрани, за да избегне поредния енергиен лъч, изстрелян от уорлоките долу, но веднага след това продължаваше да отблъсква Окаяниците. Група други елементали следваха примера му. Някои от тях обаче не бяха толкова ефективни в действията си. Други не се справяха с избягването на белите лъчи. Въпреки общите усилия, скоро първият Окаяник се прехвърли на стената, а други бързо го последваха.

Стефани превърна един от тях в прах и скочи на крака. Други трима Окаяника се нахвърлиха отгоре й. Тя се справи с двама, но третият докопа Скиптъра и го избута настрани, а с другата си ръка стисна гърлото на Стефани. Лицето му беше покрито с циреи, на колана му висеше кама. Момичето я измъкна и я заби в ребрата му. Окаяникът изсъска като разгневена котка и я блъсна още по-силно. Стефани го издра по лицето, пукайки циреите, а после пъхна пръст в устата му, остъргвайки стиснатите му зъби. Сви пръста си и дръпна, усети как бузата му се разпра, опръсквайки я с кръв и гной. Окаяникът изви, дръпна се, а Стефани заби Скиптъра в челюстта му, светкавицата блесна и създанието се разсипа на прах.

Долови ново движение, приведе се и затича, Окаяниците я следваха по петите, ръцете им посягаха към косата й, към куртката, дърпаха пръчката от гърба й, остриетата им свистяха опасно близо.

— Скълдъгъри! — изкрещя момичето, тичайки към парапета, без да има сили да спре, а после Окаяниците я сграбчиха, Стефани скочи и ги повлече със себе си.

Полетяха като камък.

Мракът долу беше обсипан със светлинките на ширналия се град. Вятърът в ушите й отнесе далеч писъците на Окаяниците. Момичето се извъртя във въздуха и ги видя да падат след нея, опулили очи и отворили усти, ужасът беше белязал лицата им, обърнати към смъртта долу.

А после помежду им се появи още някой. Черепът не изразяваше никакво чувство, облечените в ръкавици ръце сграбчиха момичето, тя се плъзна в прегръдката му и Скълдъгъри се изви и полетя нагоре, изоставяйки Окаяниците в последния им път, а Стефани се вкопчи в него с последни сили. Скелетът се приземи на покрива на една от най-близките до стената сгради.

Краката на момичето трепереха, нервите й бяха опънати като струни, повече от всичко й се искаше да седне, но събра сили, присви очи срещу скелета, когато той се надвеси над нея.

— Пропускам ли нещо?

— Стори достатъчно — отвърна Скълдъгъри. — Прибирай се в Хагард.

— Мога да помогна.

— Губим битката.

— Не. Можем да вкараме в играта Усилвателя, можем да подсилим някои магьосници.

— Хубаво, тогава на ръцете ни ще легнат и куп психически нестабилни хора, готови на всякакво насилие. Победа или загуба, вече няма да има значение — Роърхейвън ще стане опасно място.

— Но Скиптърът е у мен!

— И някой ще те убие, за да ти го вземе. Върви си у дома, Стефани. Не можеш да ни помогнеш повече. Ако градът падне, трябва да си у дома, за да защитаваш семейството си.

— Не, тук мога да…

— Нямам време за спорове. Валкирия, моля те, веднъж поне ме послушай и направи каквото ти казвам!

Момичето го загледа напрегнато.

— Аз не съм Валкирия.

Скелетът наведе глава, ръбът на шапката му легна ниско и той сякаш се смръщи. После отново изправи рамене.

— Късмет — рече й и полетя към стената.