Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (70)

68.
Черен дим, бял пламък

На сутринта привиденията наистина си бяха отишли, но затова пък започна бомбардировка. Грамадни топки бяла енергия се издигаха над стената, избухваха и нанасяха щети както по нея, така и в града. Бойници и кули рухваха, магьосници и секачи падаха убити от взривовете или — по-често — от хвърчащи парчета зидария. Няколко експлозии разтърсиха и самия град, разрушавайки сгради, макар че жертвите не бяха чак толкова много, колкото можеше да се очаква. След нощните ужаси повечето жители се бяха изнесли към Убежището — доста далеч от стената. Броят на загиналите все още не беше уточнен. Привиденията се бяха оттеглили преди изгрев, но през цялата сутрин постъпваха сигнали за мъртви или изчезнали хора.

Стефани си спомни времето, когато нямаше нужда от сън. Като отражение единственото, което трябваше да направи, за да възстанови силите си, беше да си влезе в огледалото, което я зареждаше, подобно на батерия. А сега, когато беше вече истински човек, храненето, пиенето и сънят й отнемаха толкова време, че започваше да й се струва, че извършва тези дейности по някакъв неправилен начин.

Закуси и се зае да огледа Скиптъра. Черният кристал все така блестеше ярко и момичето се замисли дали това оръжие има нужда от някакво презареждане. Защото пръчката определено трябваше да се зареди отново. Висеше между плешките й, здрава, тежка и вдъхваща кураж, но напълно лишена от магическа сила. Във всеки случай й беше спасила живота, така че Стефани нямаше намерение да я изоставя само защото зашеметяващият й заряд не издържаше дълго.

Когато намери Бейн и О’Калахан, двамата си показваха един на друг получените синини. Повика ги и заедно се качиха отново на стената. Скълдъгъри вече беше там с Векс, Сарацен и генерал Мантис. Всички горе се придвижваха с прибежки и припълзявания. Прицелът на уорлоките ставаше все по-точен.

— Това продължава от часове — рече Векс, когато стената се разлюля от поредния взрив. — Как мислите, кога ли ще им писне? Дали преди, или след като стената падне?

— Трябва да предприемем офанзива — обади се Сарацен. — Трябва да пратим хора долу.

— Генерале — каза Скълдъгъри, — нека и останалите чуят предложението ви.

Мантис извърна противогаза си към новодошлите.

— Благодаря ви. Навярно някои от вас вече са забелязали, че, когато атакува, врагът оставя някои свои позиции незащитени. Военната му сила се разделя на три части. Най-близо до стената са Окаяниците — дванадесет хиляди или колкото са останали. Зад тях са уорлоките, хвърлящи енергийни лъчи — общо двадесет души. А на хълма зад тях неколкократно беше забелязан Шаривари, заобиколен от петдесетина Окаяника и още двадесетима уорлоки. Той е нашата възможност за удар.

— Искате да нападнете директно Шаривари? — уточни Грейшъс.

— Три сфери невидимки ще са достатъчни, за да скрият мен и хората ми — кимна Мантис. — Сигурен съм, че Върховен маг Ревъл ще ни посочи два-три тайни изхода, откъдето ще можем да излезем незабелязано от града. След това ще заобиколим врага в гръб и ще се опитаме да убием или пленим Шаривари.

Векс се смръщи.

— А ако ви забележат, основната атакуваща сила ще се обърне срещу вас и ще ви помете.

— Ако ни забележат, това ще бъде сигнал за вас да отворите портите и да нападнете Окаяниците фронтално. Без Шаривари, който да издава заповеди, те ще се окажат между два огъня.

Стефани не знаеше дали е приемливо да се обади, но все някой трябваше да изкаже очевидното:

— Те ни превъзхождат числено.

— Изненадата е изключително мощно оръжие — отговори Мантис, — а и няма да е нужно да хвърляте всичките си сили в атаката. Достатъчно е да създадете хаос, за да ни дадете възможност да се измъкнем, все така под прикритието на сферите. После ще се върнете на сигурно зад стените и ще оставите врага объркан насред бойното поле, несигурен от коя страна да очаква нападение.

— За да отворим портите, ще трябва да изпратим там много хора, което ще оголи драстично стената — напомни Векс. — Окаяниците ще ни удавят.

— Не съм казал, че планът не включва никакъв риск.

— Ако нещо се обърка — намеси се и Сарацен, — вие ще се окажете вън сами. Няма да можем да стигнем до вас да ви приберем или да ви помогнем. А за уорлоките е известно, че не вземат пленници.

— Смъртта бездруго чака всинца ни, рано или късно. Но не вярвам да се провалим.

Само преди няколко дни Мантис беше враг — чужд и непознаваем. Днес беше приятел и на Стефани не й се искаше той да си рискува живота в такова опасно начинание.

— Какво е мнението на Негово височество? — подигравателно попита Векс.

— Ревъл въобще няма думата — отговори Скълдъгъри. — На тази стена командвам аз. Мантис има план, планът му е добър и съм склонен да го приема. Освен ако някой тук не ми изтъкне основателна причина да го отхвърля.

По очите на всички Стефани виждаше, че им се иска да възразят, но нямат избор.

— Хубаво тогава — завърши скелетът. — Генерале, пригответе хората си.

Мантис козирува отривисто и ги остави. Магьосниците наклякаха зад бойниците.

— Това си е самоубийство — изкоментира Донегън.

— Може и така да е — отвърна Скълдъгъри, — но ако успеят, ще сложат край на битката.

— А ако не успеят, числеността ни само ще намалее наполовина.

Скълдъгъри надникна иззад бойницата.

— Съдбата обича смелите. Който не рискува, не печели. Единственият ясен ден е вчерашният. Единственият път е напред. Избери си, която искаш сентенция и си я повтаряй. Така се вземат трудните решения. Стефани, пръчката.

Стефани сбърчи чело, свали пръчката от гърба си и му я подаде. Скелетът я стисна и символите по нея отново засветиха. После, без да каже и дума, Скълдъгъри върна оръжието — вече напълно заредено — обратно на момичето.

 

 

Сутринта премина без повече жертви. Бомбардировката отслабна, сякаш уорлоките се бяха уморили. Когато преди година и половина един уорлок беше нападнал Скълдъгъри и Валкирия в една уличка, след схватката се беше изтощил дотолкова, че беше направил опит да изяде Валкирината душа, за да възстанови силите си. Стефани изобщо не искаше да мисли какво ли трябва да направят уорлоките пред стената, за да възстановят силите си, и със сигурност не искаше да става свидетелка на нищо в тази връзка. Намери си сравнително спокойно местенце на стената, където не пречеше на никого, облегна гръб на една бойница и се опита да задреме.

Събуди се от камера, навряна право в лицето й. Операторът се беше надвесил над нея, донагласяше фокуса и преди момичето да скочи и да измъкне камерата от ръцете му, към него приближи втори мъж. Него вече Стефани позна — беше журналистът Кени Дън — и изведнъж всичко си дойде на мястото. Досадното разследване на Кени, екипът документалисти, наети от Ревъл… Разбира се, че крастави магарета като Кени и Ревъл щяха рано или късно да се надушат. Разбира се.

— Здравей, Валкирия — поздрави Кени. Момичето не си даде труд да го поправя. — Помниш ли ме? Преди година и половина ме разпитвахте във връзка със смъртта на Пол Линч. Скълдъгъри се престори на полицай, нарече се инспектор Аз. Помниш ли? Аз към Кени Дън, а това е Патрик Слатъри. Чудех се дали не би искала да поговориш с нас.

— За какво? — попита Стефани, вдигнала ръка пред обектива и извърнала глава настрани. — Спри да ме снимаш, сериозно те предупреждавам…

— Валкирия, това е шансът ти да наречеш нещата с истинските им имена. Да разкажеш твоята версия.

— Моята версия на какво?

— На всичко — отвърна Кени. — Твоята версия на всичко, което се случва. Тук сме от дни, от дни сме сред тези хора и все още не ги разбираме. Не сме в състояние. На по сто-двеста години са, а изглеждат по-добре от нас с Патрик. Могат да правят магии, да изстрелват лъчи и да хвърлят огън… а на нас главите не ни го побират всичкото това. А ти… Ти си една от тях, но едновременно си и една от нас.

— Нищо не знаеш за мен — отвърна момичето и се изправи. Журналистите се надигнаха заедно с нея.

— Всъщност знам много за теб — отговори Кени. — Хората тук те наричат Валкирия, но истинското ти име е Стефани Еджли, на осемнадесет години си, от Хагард, северно от Дъблин. Наскоро завърши гимназия и обмисляш дали да кандидатстваш в колеж. Учителите ти те описват като умно момиче, което по някаква причина отказва да разгърне потенциала си. Съучениците ти те харесват, макар че те имат за малко странна.

Гневът буквално задави Стефани.

— Говорил си с приятелите ми?

— Да, с някои от тях — отвърна Кени. — Спокойно, не съм се набивал на очи. Аз съм журналист. Работата ми е да измъквам незабелязано информация от хората.

Момичето грабна раницата си и им обърна гръб.

— Вървете да тормозите някого другиго.

— Аз не те тормозя, Стефани. Просто искам да разкажа историята ти.

Момичето се извърна да го погледне.

— Защо?

— Ами това е документален филм. Върховен маг Ревъл смята, че смъртните бездруго скоро ще узнаят за съществуването на магьосниците, така че искаме да използваме филма, за да отговорим на евентуални въпроси и да разсеем всички страхове.

— Това иска Ревъл, така ли?

— Да.

— Лъже ви. Той е убиец и предател, и иска да завладее света. Всички роърхейвънци са такива. Искат да властват над смъртните, защото ги смятат за низши същества. Но аз съм виждала такъв световен ред. Била съм в свят, където магьосниците управляват смъртните и там нормалните хора като вас бяха роби. Просто роби и нищо повече. Така че твоят документален филм, Кени, ще бъде използван за отвличане на вниманието, докато Ревъл организира окончателното си възкачване на власт. С работата си ти му помагаш да завладее света.

— Върховният маг ни обясни всичко това — поклати отрицателно глава Кени. — Думите ти показват огромното недоразумение тук. Той не иска да властва, иска просто смъртни и магьосници да съществуват мирно рамо до рамо. Каза, че когато уорлоките бъдат победени, ще поговори с теб и ще ти помогне да разбереш как точно стоят нещата…

— Виждаш ли ги? — прекъсна го момичето и показа отвъд стената. — Предвиждало се е уорлоките да нападнат Дъблин. Ревъл е планирал това от години. Натопил е смъртните пред Шаривари. Но страшно го е подценил, объркал е нещата и сега, вместо да нападнат клетите беззащитни смъртни, уорлоките са тук и нападат нас.

— Стефани, не разполагаш с цялата информация. Двамата с Върховния маг седнахме, поговорихме си и…

— Той те е излъгал, Кени. Никой ли не те е лъгал преди?

— След като е толкова лош, защо се биете на негова страна?

— Защото уорлоките трябва да бъдат спрени.

— Това каза и Върховният маг. Това е и неговото единствено желание.

— Нищо подобно. Нито една моя дума сега няма да намери място в твоя документален филм, нали? Или ти, или Ревъл ще изрежете това, което ти казвам. Какъв е смисълът да разговаряме?

— Смисълът е в това, че филмът може да се окаже последната ти възможност да кажеш на семейството си, че ги обичаш — кротко рече Кени. — Ако имаш някакво послание към тях, аз ще се погрижа да го получат, в случай че те сполети нещо.

Стефани се приведе напред.

— Семейството ми знае, че ги обичам. Ако имам нужда от документален филм, за да ги уверя в това, то значи не заслужавам тяхната обич.

Едва удържайки се да не грабне камерата и да я хвърли от стената, Стефани се отдалечи и закрачи към Скълдъгъри, който изчакваше ЕнДжей да създаде ново увеличително стъкло между две бойници. ЕнДжей зърна момичето и й се усмихна.

— Здрасти.

Стефани изсумтя.

— Одеве се отбих в Убежището — продължи ЕнДжей, явно без да си дава сметка, че сумтенето показва пълна липса на желание за по-нататъшно общуване. — Флетчър е дошъл в съзнание. Докторите казаха, че след ден-два ще може и да се телепортира.

Стефани сбърчи вежди.

— Ти познаваш Флетчър?

— О, да — отвърна младата магьосница, но усмивката й изневери. — Тоест, познавам го бегло. Не сме близки или нещо такова. Просто приятели. Дори не близки приятели. Обикновени приятели. Аз си имам гадже. Е, нямам си, но ако си имах, то…

— ЕнДжей — прекъсна я Скълдъгъри, — би ли спряла да говориш? Довърши си работата.

— Да — изчерви се ЕнДжей. — Разбира се.

Миг по-късно увеличителното стъкло беше на място.

— Готово — рече магьосницата. — Извинете ме за бъбренето. Понякога бъбря. Не го правя нарочно. Но бъбря. Така е. Опитвам се да престана. Или поне да намаля бъбренето. Но не е лесно. Веднъж бъбрих толкова много…

— ЕнДжей — сряза я Стефани, — благодаря ти за помощта. Вече можеш да си вървиш. Бъди добро момиче и иди да видиш как е Флетчър.

ЕнДжей кимна, усмихна се и побягна.

Скълдъгъри надникна през увеличителното стъкло.

— Видях, че си поговори с Кени.

Стефани също загледа врага долу:

— Правят някакъв документален филм. Поне така си въобразяват. Просто пропаганда, която Ревъл възнамерява да използва за свои цели.

— Какво им каза?

— Нищо.

— Кени навярно те мисли за нея.

— Да, схванах. Не се тревожи. Няма опасност да се самозабравя, докато си край мен да ми напомняш, че за нищо не ставам. Мантис стигна ли вече при Шаривари?

— Виж сама — отвърна скелетът и отстъпи. Стефани надникна през стъклото. Не видя нищо особено. Шаривари и уорлоките му си стояха на хълма, заобиколени от Окаяници, взрени напрегнато в стената. Момичето полека се извъртя и промени гледната си точка точно навреме, за да види как един от охранителите на Шаривари бива дръпнат встрани и изчезва сякаш в нищото.

— Там са вече — прошепна Стефани.

Скълдъгъри кимна и се наведе до нея, за да погледне и той. Невидимата армия на Мантис се беше прокраднала успешно на хълма, без никой да ги забележи. Още един уорлок изчезна.

Всеки момент Мантис щеше да нападне. Всеки момент…

Уоролоки и Окаяници изчезваха все по-бързо под натиска на невидимите нападатели, оставяйки след себе си празни палатки. Сега на Стефани хълмът й се виждаше още по-спокоен от преди. Но тя знаеше, че долу, под мехурите от невидимост, бушува битка и умират хора. Пролива се кръв. Трошат се кости. Приключват животи.

Вън от единия мехур избухна огнено кълбо. Насред въздуха изригна лъч бяла енергия, издигна се високо над хълма и се стопи. Виолетов лъч също изникна от нищото и издълба бразда в тревата.

До този момент Окаяниците, които атакуваха стената, все още не бяха забелязали, че командирът им и хората му са изчезнали.

— Колко време ще им трябва? — попита Стефани.

Скълдъгъри леко извърна глава към нея.

— Да се справят с петдесет Окаяника и двадесетима уорлоки? Не знам. А и уорлоките не са какви да е, а личната гвардия на Шаривари.

— Значи са най-добрите и най-коравите.

Скелетът не отговори.

Останаха да наблюдават бойното поле, докато ленивата бомбардировка на стената продължаваше. Стефани изгуби представа за времето. Започна по-често да се оглежда наоколо или да използва увеличителното стъкло, за да наблюдава Окаяниците. Правеха й изключително силно впечатление. Изкуствени същества. Точно каквато беше доскоро и тя.

— Нещо става — продума тихо Скълдъгъри. Момичето погледна обратно към хълма, където сферите невидимки една по една прекратяваха действието си и откриваха мъртвите, ранените и пленените.

— О, не — промълви Стефани и усети как цялата изстива. От мястото си отлично виждаше хълма, на него — генерал Мантис и хората му. До един на колене, заобиколени от уорлоки.

 

 

Вечерта Стефани дълго гледа как Окаяниците трупат дърва и издигат дълга редица от клади, проточила се от единия край на бойното поле до другия. Пленниците бяха изведени и старателно оковани по един на всяка клада. Кладата на Мантис се намираше точно срещу портите на Роърхейвън. Сред обречените долу Стефани позна и Реджис. И Ашионе. Магьосницата беше ранена. Едва се държеше на крака.

Уорлоките стояха наредени зад кладите и мълчаливо наблюдаваха стената. Шаривари се изстъпи напред и застана сам на откритото. Беше блед и висок, без нито един косъм на главата. Със сигурност беше по-висок от Меволент. Може би триметров, с безброй белези, нашарили изпъкналите му мускули. Гледаше стената — може би преценяваше пукнатините и разрушенията, размишляваше колко ли още ще издържи защитата на магьосниците. Не продумваше. Не крещеше заплахи, нито обиди. Не правеше каквито и да било героични демонстрации.

Най-сетне явно остана доволен и се върна зад линията на уорлоките, които се разстъпиха, за да му сторят място. Миг по-късно ръцете им заприпукваха от събиращите сила лъчи бяла енергия.

— Пригответе се — нареди Скълдъгъри. — Стрелците, прицелете се. Внимателно, да не улучите някого от нашите.

Но атака не последва. Вместо в бели лъчи енергията на уорлоките се превърна в трепкащи бели пламъци. Стефани почувства как по цялата стена пробяга вълна от тревога, но в първия момент не разбра причината й. А после кладите лумнаха и пленниците върху тях също пламнаха.

Хората по стената завикаха ужасено, когато до тях долетяха първите кошмарни писъци. Жертвите се мятаха с всички сили, но не можеха да се отскубнат. Мантис се гърчеше като насекомо върху нажежен тиган.

— Пушка — тихо нареди Скълдъгъри. — Пушка!

Дръпна оръжието от нечии ръце, опря приклада до рамото си и стреля. Тялото на Мантис рязко подскочи, а после се отпусна неподвижно в пламъците. След това Скълдъгъри застреля човека на съседната клада. После и следващия след него. После застреля Реджис — улучи го право в гърдите и сложи край на писъците му. Ашионе се беше отскубнала и се търкаляше по земята в опит да потуши пламъците по себе си. Бяха необходими два изстрела, за да прекратят агонията й.

А след това и други стрелци по стената поеха същата отговорност. Всеки изстрел отнемаше живота на другар, постепенно писъците намаляха, докато не стихнаха напълно.

Телата продължиха да горят. Черен дим на кълба се издигаше от белите пламъци.