Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (7)

5.
Нечестно предимство

Гастли често мислеше, че ако не беше майка му, на младини той сигурно щеше да се ориентира към бягането, а не към бокса. Още от малък обаче, майка му — шампионка по бой с голи ръце — го беше научила на всичко за бокса. Юмруците бяха неговият отговор: отговорът на предизвикателствата на живота, на подигравките и тормоза. Не му трябваха думи, юмруците стигаха.

Гастли ценеше дълбоко всеки миг, прекаран с майка си, а след смъртта й старателно пазеше спомените с нея. Тя и баща му го бяха направили мъж, бяха го превърнали в човека, който беше днес. Бяха го превърнали в боец.

Но битките си имаха цена. Майка му също я беше заплатила. Беше влязла в битка, от която знаеше, че няма да излезе победител. Всички борби, всички спорове и конфронтации, цялата тая игра на политика и надлъгване — за всичко това сега Гастли плащаше цената. Не му трябваха няколко дни почивка. Трябваха му много повече.

Понякога се чудеше какъв ли щеше да стане, ако наистина беше избрал бягането пред бокса. Тогава щеше да бяга от мъчителите, вместо да се обръща с лице към тях и да се бие. Щеше да оставя подигравките им зад гърба си. Щеше да умее да изключва звука на света и да се съсредоточава върху дишането, върху ритъма — не върху ударите върху кожения чувал, а върху крачките по асфалта. Ако беше бегач, щеше ли да участва във войната с Меволент? Щеше ли да се присъедини към Мъртъвците? Щеше ли да пропилее цяла година от живота си, превърнат в сляпа, мъртва статуя? Щеше ли да изгуби Танит Лоу, като допусне да я обладае Останка, а после да я изгуби и втори път, отстъпвайки я на един наемен убиец?

Гастли наведе глава и затича.

Коридорите на Убежището бяха толкова дълги и заплетени, че можеше да тича и час, без да срещне жива душа. Това много му харесваше. Там, горе, където коридорите бяха по-светли и топли, той беше Гастли Биспоук старейшината, който трябваше да носи роба и да се държи подобаващо през цялото време. Тук, долу, беше Гастли Биспоук, покритият с белези шивач, мъж, навлякъл анцуг и отишъл да тича, мъж, който можеше да си позволи да се поти и да напряга силите си до краен предел толкова дълго, колкото пожелае.

Тича, докато всяка мисъл за Върховния съвет не изчезна от главата му. Тича, докато забрави за уорлоките. Тича ли, тича, мъчейки се да надбяга мисълта за Танит Лоу и Били-Рей Сангуайн, но тази мисъл го настигна, затича до рамото му и тогава Гастли изгуби ритъма, нозете му се запрепъваха, той забави ход и тромаво спря.

Остана на място, превит одве, подпрял ръце на коленете си, поемайки жадно въздух, после полека се изправи, овладя дишането си и закрачи. При всяка стъпка разтърсваше ръка или крак, за да се освободи от напрежението. Никой нямаше да тръгне да го търси поне още двадесетина минути. Достатъчно време да се отпусне, да вземе душ, да навлече тъпата… роба…

Шивачът рязко спря и изчака, докато въздухът край него се успокои напълно. Когато това стана, Гастли се съсредоточи върху въздушните потоци и течения, които се плъзгаха по кожата му, и в следващия миг почувства нещо, лекичко подбутване, твърде нежно, за да бъде забелязано. Някой четеше въздуха и го следеше. Някой с опит.

Гастли вдигна ръце, образува около себе си вакуум с приблизителния размер на собственото си тяло, а после го тласна напред. Сам остана напълно неподвижен, а вакуумната форма пое по коридора със скоростта на крачещ човек. Лекото подбутване се отдалечи от Гастли и последва формата примамка. Елементалът, който и да беше той, се успокои, че опасността е отминала и полека оттегли магическите си пипала, които опипваха въздуха.

Гастли бавно заслиза по първото стълбище надолу, вдигнал ръце, за да прикрива въздушните трептения, които движението му създаваше, и да заглушава звука от стъпките си. В Ирландия обувките за бягане се наричаха маратонки. В Англия — кецове. В Америка — гуменки. Последното име беше безспорно най-простовато, но и най-подходящо за случая, защото каучуковите подметки на прокрадващия се Гастли му позволяваха да се движи напълно безшумно. До най-долното стъпало на стълбището стоеше мъж, обърнат с гръб към шивача. Сега беше ред на Гастли да чете въздуха и той се постара да го стори още по-незабележимо, отколкото го беше направил непознатият елементал преди малко. Много бавно посегна покрай мъжа, под чиято мишница висеше кобур с пистолет със заглушител, и заопипва въздуха пред него; после шивачът се протегна още по-напред, зави зад следващия ъгъл и продължи надолу по коридора. Не обърна внимание на отворените врати от двете страни, а се съсредоточи върху човека, застанал насред самия коридор. Беше сам. Едър. Навярно мъж. А в дъното на коридора — още една фигура. Пристъпваща от крак на крак. Нервна.

Е, хубаво.

Гастли направи крачка напред и обви ръка около гърлото на елементала до стълбището, лявата си китка притисна във врата му отзад и стисна здраво. Отне му само миг. Мъжът не успя дори да издаде звук, камо ли да реагира по някакъв начин.

Гастли го дръпна встрани от стената, за да не може мъжът да я ритне и да вдигне шум, с който да предупреди другарите си. Непознатият магьосник дори не посегна към оръжието си. Не опита да използва магия. Просто изпадна в паника, сграбчи ръката на Гастли и се опита да се отскубне. Разбира се, не успя, шивачът го стисна още по-силно и секунда по-късно елементалът се отпусна в безсъзнание.

Гастли го положи на пода. Претърси джобовете му — празни. Никакви лични документи. Никакви пари. Нищо. Гастли му взе пистолета, отвинти заглушителя и пристъпи до ъгъла на коридора. Коленичи и внимателно надникна иззад ръба.

Едрият мъж заничаше в помещението на Усилвателя — вътре светеше. Явно край голямата машина кипеше някаква трескава дейност. Зад едрия, при ъгъла със следващия коридор, вторият мъж на пост явно съвсем не умееше да стои неподвижно. Под неговото рамо пък висеше на ремък автомат. Също със заглушител. Гастли се изправи, пъхна пистолета в джоба на анцуга и пристъпи напред.

Едрият беше приблизително на петдесет метра. Нервният — чак в дъното. Това означаваше преодоляване на разстояние от стотина метра, при това така, че никой от онези в залата с Усилвателя да не забележи, че вън става нещо. Гастли се опита да скрие усмивката, която плъзна по лицето му, но не успя.

Улови здраво въздуха и се затича. Скочи, гмурна се напред, протегнал длани пред себе си, и полетя по коридора като куршум. Едрият се обърна в последния момент. Без да забавя скорост, Гастли го блъсна, повдигна го от пода, притисна устата му с длан, обви другата си ръка около тялото му и го понесе стремително със себе си. Нервният не успя дори да се огледа, преди главата на Едрия да го тресне право в челото. И двамата непознати рухнаха безмълвно, Гастли се извъртя и залитна към стената. В последния момент измести въздуха, за да омекоти удара, отскочи като топка и се приземи, макар и с леко олюляване. Първата му мисъл беше, че току-що насмалко не си беше изпотрошил всички кости. Втората мисъл пък му подсказа да не споменава последното на Скълдъгъри, защото тогава уроците по летене щяха да се концентрират върху това как да спираме успешно, вместо върху това как да се носим напред още по-бързо.

Шивачът коленичи до двамата мъже, без да откъсва очи от вратата на залата с Усилвателя. Никой не изскочи от там с крясъци. Никой не вдигна тревога. Беше извадил късмет. Гастли провери още веднъж дали и двамата непознати на пода са в безсъзнание, вдигна автомата, увери се, че е зареден и готов за стрелба и предпазливо пристъпи напред. От залата на Усилвателя се долавяха гласове, откъслечни думи. Трима души — двама мъже и едва жена. Американски акцент. После Гастли разпозна единия от гласовете: онзи, който даваше заповедите.

Пристъпи до вратата на залата и надникна вътре. Мъжът, който командваше, беше изцяло скрит зад Усилвателя. Вторият мъж беше висок, слаб и Гастли го виждаше за пръв път. Жената обаче му беше позната. Некромантка. Как й беше името? Адрасдос като че ли… Беше я срещал в компанията на Векс още преди десетилетия, по времето, когато всичко между Убежищата вървеше по мед и масло. В момента жената прикрепяше нещо от едната страна на Усилвателя, докато слабият мъж правеше същото от другата страна. В краката им лежаха отворени войнишки мешки. Пълни с експлозиви. Водачът на групата се показа иззад машината, влачейки кабели подире си. Бърнард Сълт.

— Никой да не мърда — обади се Гастли.

Естествено, всички се размърдаха. Извърнаха се стреснати към вратата, но се удържаха на място, след като видяха насоченото към тях дуло. Мъдро решение.

— Оставете всичко на пода — рече шивачът и влезе в залата. — Всичко. Много бавно и внимателно го оставете на пода. Ти също, Бърнард. Нали не искаме нещо да избухне?

Лицето на Сълт се изопна, но той се подчини и остави снопа кабели до краката си. После се изправи и вдигна ръце, а другите двама магьосници последваха примера му. И тримата бяха въоръжени с пистолети със заглушители. Гастли махна със свободната си ръка и пистолетите се измъкнаха от кобурите, понесоха се във въздуха към него и леко кацнаха на пода зад гърба му.

— Убихте ли някого, за да влезете тук? — попита шивачът.

— Трябваше да пратим един-двама от вашите в безсъзнание — отвърна Сълт, — но не отнемаме човешки животи, ако не се налага.

— Терористи с принципи — обобщи Гастли. — Ама че работа.

— Терористите сте вие — обади се Адрасдос и го стрелна с пламнал поглед. — Вие тероризирате света с небрежното си отношение към проблемите, с негодността си и с тоталното си безразличие…

— Адрасдос — прекъсна я Сълт, — недей, не си заслужава. Старейшина Биспоук вече е чувал всичко това и то не е произвело върху него никакво впечатление.

Гастли сви леко рамене.

— Та, какъв ви е планът, Бърнард? Унищожавате Усилвателя и си плюете на петите още преди да сме разбрали, че сте ни идвали на гости? Нямаше и едно „здрасти“ да кажеш, въпреки всичко, което преживяхме заедно? Ти беше тук, когато обединихме сили, за да се справим с тийнейджърите психопати на Аргедион. Това нищо ли не означава за теб?

— Не, старейшина Биспоук, нищо не означава, защото аз бих тук и тогава, когато позволихте Върховен маг Стром да бъде обезглавен в собствената му стая.

— От английска магьосница.

— От твоята бивша възлюбена.

— Която към момента е обладана от Останка. Това ти много добре го знаеш, но все пак не се свениш да обвиняваш за всичко нас.

— О, това не е единственото, за което ви обвинявам, старейшина Биспоук. Вие също така арестувахте и затворихте неправомерно Върховен маг Стром, за да му попречите да докладва за грешките ви на Върховния съвет. Това не е поведение на старейшини, на които можем да имаме доверие да управляват Убежището в една от най-опасните магически страни в света.

— Грешки бяха допуснати, признавам. Но закони никога не са били нарушавани. А това сега… Влизане с взлом в чуждо Убежище, нападение над негови служители, опит за унищожаване на имущество на Убежището… Адрасдос, знам, че думата едва ли ще ти допадне, но всичко това са актове на тероризъм. И вие всичките сте арестувани.

— Боя се, че арест не мога да допусна — отвърна Сълт. — Не можем да си позволим който и да било да узнае, че сме влезли тук. Ще се наложи да ви убием, старейшина Биспоук.

Гастли се усмихна лекичко.

— Много бих искал да видя как точно ще стане.

Адрасдос и слабият магьосник го връхлетяха едновременно. Гастли махна с ръка и некромантката се заби в стената встрани, но слабият вече беше приближил твърде много. Срещу него Гастли просто дръпна спусъка. Куршумите разкъсаха ризата на гърдите на магьосника, но отскочиха от кожата му, мъжът блъсна Гастли и шивачът излетя обратно вън в коридора. Удари се в стената срещу вратата на залата, падна на пода и с усилие се заизправя обратно, напипвайки изпуснатото оръжие. Гмурна се под замаха на слабия и заби юмрук ниско в ребрата му. Както и очакваше, все едно удари дънер. Избегна още един див замах, сви пръсти, почувства как въздухът се сгъстява около кокалчетата му, засили се отново и запрати въздушен поток право в челюстта на непознатия магьосник.

Той залитна.

Гастли го удари пак и пак, невидимият бокс около юмрука му се забиваше отново и отново в тялото на непознатия, докато го принуди да се превие одве, за да се прикрие. Тогава Гастли замахна към главата му. Високият беше твърде свикнал с това винаги да бъде най-силният във всяка схватка. Така и не си беше дал труд да се научи да се бие както трябва. Гастли го фрасна в брадичката, после в коляното, а след това, докато високият все още се мъчеше да разбере какво точно става, шивачът измести рязко въздуха, той се нагъна на вълнички между двамата и непознатият отлетя далеч назад.

Гастли посегна към падналия автомат, но една сянка плесна като камшик, уви се около китката му, дръпна и го събори на пода. Той се претърколи, мерна Адрасдос, която тичаше към него: в ръката си жената държеше нещо, от което се кълбяха сенки. Гастли се изправи навреме, хвърли се насреща й и двамата паднаха заедно. Некромантката заби лакът в носа му и пред очите на шивача всичко се размаза. Опипом той успя да докопа дясната й ръка с оръжието и се опита да я държи далеч от себе си, докато двамата се търкаляха по пода. Дори не можеше да види какво точно държи магьосницата. Заприлича му на дръжка на нож.

Адрасдос се измъкна изпод тежестта му, изправи се и посегна да го изрита, но Гастли улови крака й и го задържа, докато сам успя да стане. Сенките се заусукваха около дръжката в ръката й и оформиха острие на мачете. Жената замахна към шивача, той отскочи назад и я пусна, като се размина със сенчестото острие на косъм. Сенките ставаха все повече, острието — все по-дълго, магьосницата замахваше, бодна Гастли в рамото, поряза ръката му и на него му стана ясно, че ако веднага не я спре, ще си изгуби главата. При следващия й замах шивачът пристъпи бързо напред, улови ръката й под мишницата си и заби един десен прав директно в челюстта на некромантката. Тя рухна, черното острие се стопи, а дръжката издрънча на пода.

Когато Гастли пристъпи обратно в залата на Усилвателя, Сълт прикрепяше последните експлозиви към машината.

— Нито крачка повече — предупреди американецът, стиснал в ръка малка сива кутия. Палецът му лежеше върху сребърния бутон отгоре й. — Тук има достатъчно взрив, че да унищожи тази машина пет пъти. Уверявам те, не е в твой интерес да ме стряскаш.

Гастли отпусна ръце.

— Дори не сме проучили Усилвателя както трябва — рече. — Знаем, че увеличава силата на магьосниците, знаем, че е източник на енергия, но все още не умеем да я контролираме. Не знаем какво още умее машината. И ти искаш да я унищожиш?

— Признавам, че ще прозвучи детински — отвърна Сълт, — но ако Усилвателят не може да е наш, и ваш няма да бъде. Твърде непредвидим е. А и, няма какво да се лъжем, магьосник с увеличени стократно способности ще ви даде нечестно предимство, в случай че сегашните враждебни действия прераснат в открита война.

Гастли се засмя.

— Практически всички други Убежища по света — освен австралийското и африканското — са на ваша страна и ти ми говориш за нечестно предимство? Направо не си заслужава да коментираме колко пъти ни превишавате по брой.

— Вярно — съгласи се Сълт. — Щом е така, позволете Върховният съвет да влезе в Убежището ви. Да станем партньори. Пак ще можете да си управлявате страната както пожелаете, решенията ще са ваши в болшинството от случаите. Ние ще бъдем просто едно присъствие, което ще гарантира, че решенията, които вземате, ще са правилните.

— Доколкото си спомням, тоя разговор вече сме го водили. Нито ти, нито аз имахме полза от него.

— За съжаление, съм напълно съгласен с теб.

— Ако натиснеш това копче, ще започнеш война.

— Само ако успеете да докажете, че именно аз съм го натиснал.

— Все още планираш да ме убиеш, а? Справих се с твоите хора, в момента лежат с мозъчно сътресение. Бих казал, че плановете ти се осуетиха, стига, разбира се, да не смяташ да се разправиш с мене лично…

Сълт се усмихна и остави сивата кутия на пода.

— Нямах търпение да стигнем до това.

— Аз също — отвърна Гастли. После извади пистолета си и стреля два пъти в гърдите на Сълт. Американецът рухна като окосен сноп.

Сивата кутия се понесе във въздуха и легна в дланта на Гастли, но преди да я хване, той хвърли поглед към пистолетите със заглушители, които беше взел от нарушителите. Два пистолета. Но нали одеве, когато ги измъкна от кобурите им, бяха три…

Куршумът го удари в рамото, Гастли се извъртя, залитна, падна и изпусна сивата кутия. Нов дрезгав шепот от заглушителя на липсващия пистолет и нов куршум свирна край ухото на шивача, но сега и той отговори на огъня — пистолетът в ръката му лаеше високо в затвореното пространство на залата. Сълт се приведе, за да се прикрие, а Гастли заотстъпва назад, без да спира да стреля. Сълт се движеше непрекъснато. Гастли остана без куршуми, Сълт се надигна и шивачът рязко хвърли пистолета право в лицето му. Американецът залитна, кръв бликна от раната на челото му.

Гастли измести въздуха, оттласна се и се хвърли през залата. Двамата се сблъскаха. Сълт вдигна лакът и се помъчи отново да се прицели. Гастли сграбчи китката му, заедно с дулото, изскубна пистолета от хватката на американеца и го удари с него в лицето. Сълт пък заби пръсти в раната на рамото на Гастли. Болката от куршума преряза шивача, той изпусна пистолета и насмалко не се свлече на колене на пода. Сълт го удари повторно в рамото и пред очите на Гастли притъмня. После отнякъде му се мерна лакът и тъмното пред него се кипна и завъртя. Подът го блъсна, Гастли се претърколи и се надигна отново, всичко наоколо се движеше твърде бързо, но без звук.

Сълт го удари отново и отново и лявата ръка на шивача остана напълно безчувствена. Но дясната си му беше съвсем наред, затова той посегна с нея и удари Сълт, докато той замахваше за пореден път. Не беше перфектният удар, но свърши работа. Гастли удари американеца още веднъж в ребрата и усети бронята, скрита под ризата му. Сълт отново налетя, препъна Гастли и двамата паднаха, като Сълт остана отгоре. Кръвта от челото му изцапа бузата на шивача. Нови два замаха, но Гастли отмести главата си така, както го беше научила майка му още преди много години. Единият удар леко закачи ухото му. Другият изцяло пропусна, Сълт просто заби юмрук в пода. Изруга от болка, дръпна ръка и Гастли го събори настрани.

Бориха се още известно време. Гастли се вкопчи здраво в противника и не даваше никаква свобода на движенията му. И на това го беше научила майка му.

Когато са те поступали, дръж другия и не се пускай за нищо на света, докато не започнеш пак да виждаш нормално. А после го пусни и му дай да се разбере.

Гастли блъсна Сълт и двамата скочиха едновременно на крака. Шивачът усещаше, че все още му се вие свят, но положението не беше толкова лошо като одеве. Притиснал ранената си лява ръка плътно до тялото, Гастли замахна с дясната: десен прав, после втори, един трети за десерт и завърши с кроше в брадичката, което повдигна Сълт от пода. Борейки се за въздух, американецът заотстъпва с разтреперани колене, вдигнал ръце напред, за да попречи на Гастли да се приближи твърде много.

В момента, в който настъпи сивата кутия, Сълт спря. Петата му с хрущене натисна сребристия бутон. Към експлозивите, прикачени за Усилвателя, имаше малък брояч. Той изпиука.

Очите на Сълт се разшириха.

Броячът изпиука пак и пак, запиука бързо, после още по-бързо, после запищя равно и непрекъснато, а Гастли замахна, измести въздуха и дръпна рязко Сълт към себе си. Щом Сълт префуча край него, шивачът вдигна и двете си ръце и натисна здраво въздуха напред, оформяйки щит пред двамата, а залата се изпълни с огън и гръм, ударната вълна се блъсна в щита и Гастли беше отхвърлен назад обратно в коридора. Сълт се удари в стената, Гастли се удари в Сълт, двамата паднаха, Гастли се просна по очи и после всяко движение замря.

Очи примигват. Очи. Примигват.

Аларма. Викове.

Аларма.

Ръце го сграбчват, повдигат го, Гастли вече е седнал, навсякъде се стеле дим. Хора и секачи. Пред него е застанал Ревъл, разтърсва го, говори му нещо:

— … чуваш ли ме? Гастли? Чуваш ли ме? Трябва ми лекар! Приятелят ми е в кома!

Гастли леко изкриви устни в усмивка.

— О, чудесно! — каза Ревъл. — Не сме го изгубили напълно. Откъде е цялата тая кръв? А, да, простреляли са го. Ама разбира се. Класика.

Доктор Синекдох притича, коленичи и притисна нещо до раната.

— Старейшина Биспоук? — повика го. — Чувате ли ме? Знаете ли кой ден сме днес?

— Не знам — промърмори Гастли. — Съжалявам…

— Да го отнесем в лабораторията възможно най-бързо — каза Синекдох. — Трябва му скенер и…

Гастли поклати глава.

— Не, исках да кажа, че наистина не знам кой ден сме. Докато бях в шивачницата, по-лесно следях датите, но откакто станах старейшина…

— Всички дни се сливат — довърши Ревъл и кимна разбиращо. — Нищо му няма, докторе. Виждал съм го как става и си тръгва след много по-сериозни наранявания. Помогнете ми само да го изправим на крака.

— Наистина не смятам, че е добра идея, Върховен маг — отвърна лекарката. — Може да е получил…

Ревъл въздъхна, сграбчи дясната ръка на Гастли и го вдигна на крака.

— Виждате ли? — обърна се той към Сенкдох, която изпадна в тих ужас. — Не го мислете. Но може да се отбиете по-късно при него за един контролен преглед на четири очи.

Гастли положи нечовешко усилие да се усмихне:

— Благодаря ви, докторе, след малко сам ще дойда в медицинското крило. Докато така и така сте тук, бихте ли прегледали арестантите?

— Разбира се, старейшина Биспоук — отвърна лекарката и се изгуби в тълпата.

— Тя те харесва — прошепна Ревъл.

— Не почвай пак! — сопна се Гастли и се обърна към Сълт, когото двамата секачи бяха изправили на крака и той висеше помежду им с оковани на гърба ръце.

— Бърнард Сълт — рече Ревъл. — Както разбирам, ти си отговорен за тая бъркотия.

Сълт изгледа злобно двамата старейшини.

— Имам активирани защити на съзнанието от четвърто ниво. Всички в групата имаме. Вашите долавящи няма да измъкнат нищо от нас.

— Ами то не ни и трябва да измъкват — отвърна Ревъл. — Самият факт, че си заловен на местопрестъплението при опит да унищожиш собственост на Убежището, вече е достатъчно срамен на вашия Върховен съвет.

Предизвикателството в очите на Сълт помръкна.

— Как така? — рече. — Как така в опит да унищожа?

Гастли също свъси вежди.

— Усилвателят е оцелял след подобен взрив?

— Ами вижте сами — отвърна Ревъл.

Гастли докуцука до вратата на залата, Сълт го последва, все така здраво хванат от секачите. Елементалите на Убежището манипулираха въздуха, за да изчистят залата от лютивия дим. Усилвателят се издигаше на мястото си без нито една драскотина. Беше малко опушен, но невредим. Един от магьосниците сложи длан на повърхността му и изтри опушеното. Просто малко сажди. Невероятно.

— Когато са го конструирали — рече Ревъл иззад гърбовете им, — са направили така, че да изтрае дълго.