Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (69)

67.
Привидения

Ужасни неща се носеха в нощта и Рицарят на мрака и бурята нахлузи маската си, готов за битка. От далечината долитаха крясъци, блясъци и стрелба. После още крясъци.

Рицарят на мрака и бурята нямаше намерение да крещи. Рицарят на мрака и бурята беше закрилникът на града. Беше ли закрилникът, от когото този град се нуждаеше? Не. Но беше онзи закрилник, който този град заслужаваше.

Изпълзя от укритието си и приближи една от зловещите фигури в гръб, скочи и уви ръка около гърлото на съществото.

Усети кошмарната горещина на кожата му, която полека се процеждаше през тънкия плат на плътно прилепналата блуза на Рицаря. Рицарят не обърна внимание на болката и стисна още по-силно. Болката е нищо. Болката е преходна. Болката отминава. Само справедливостта е вечна. Справедливостта, а май и тази болка. О, тази болка. О, тази изгаряща, изгаряща болка, която избутваше всичко друго от съзнанието му. Само още няколко секунди. Трябваше да издържи още само няколко секунди.

Рицарят на мрака и бурята отпусна хватката си, заотстъпва, залитайки и тръскайки с тихо квичене ръка, за да я охлади. Зловещата фигура бавно се обърна към него, сякаш едва сега беше забелязала присъствието му.

— Подкрепление! — изврещя Рицарят. — Къде си, подкрепление?

На улицата с тежко трополене изскочи Селският идиот. Навел глава и разперил ръце, той се втурна към създанието, надавайки боен вик. Блъсна се в гърба на фигурата и се смачка като акордеон. Безполезен, както винаги. На сцената се появи и учител Пинг.

— Пинг! — провикна се Рицарят на мрака и бурята. — Първо удряш долу, после — горе!

— Имам нова стратегия — извика в отговор Пинг. — Бягам!

И после побягна.

Рицарят на мрака и бурята го загледа как изчезва в сенките, но после зловещата фигура се изпречи пред очите му и той заотстъпва в пълна безизходица. Устата му внезапно пресъхна. Всичките му мечти, всичките му глупави идеи за това как ще бъде герой, един от добрите, изведнъж се оказаха пълна безсмислица. Беше се провалил. Беше посмешище. Всички му се смееха, и с право. Смъкна маската си с рязко движение. Ако беше ударил последният му час, то щеше да умре като Вориен Скейпгрейс — не жалко посмешище, а горд мъж в гордо женско тяло.

Фигурата посегна да го сграбчи, но в този момент лъч златна енергия я блъсна и тя залитна леко назад. Шериф Декъни и още един непознат магьосник пристъпиха към Вориен. Непознатият изстреля втори лъч, улучи фигурата право в гърдите и я отблъсна още назад, после и Декъни вдигна ръка и виолетов лъч издълба дупка в главата на съществото. То се килна настрани, рухна и не стана повече.

Скейпгрейс изпусна дъха, който досега задържаше, и малко остана омекналите му колене да го предадат изцяло.

— Интересно — процеди Декъни и се надвеси над падналата фигура. — Ти можеш да ги нараняваш, но аз мога да ги убивам.

Другарят му кимна.

— Сигурно има значение енергийната наситеност на лъчите ти. Ще кажа и на другите да те търсят, за да ги ликвидираш тия гадини.

После се обърна и затича нанякъде, а Декъни погледна Скейпгрейс.

— Пак ти. Щеше да е най-добре да си беше стояла вкъщи тази вечер. Имаме да се оправяме с нашествие от привидения и не можем да допуснем и цивилни да ни се мотаят в краката. Излизането вън си е сигурен начин да умреш.

Скейпгрейс закима бързо.

— Окей.

— Вземи си и гаджето и него да го прибереш.

— Той не ми е гадже.

— Хубаво де, какъвто и да е, не може да остане да се въргаля на улицата. Противоречи на правилата за обществена безопасност.

Скейпгрейс забърза към Бияча и го срита в ребрата. Бияча простена и отвори очи.

— Господарю?

— Ставай — нареди Скейпгрейс. — И свали тая смешна маска.

Бияча се подчини, а радиостанцията на Декъни запука и по нея ясно и високо долетя гласът на колегата му, който допреди малко беше помагал да се справят с привидението:

— Многобройни нападения на привидения северно от твоята позиция — рече на шерифа. — Справих се с едното, но друго преследва три деца нагоре по „Амрита Стрийт“, а една жена със синя коса е притисната до фонтана. Край.

Декъни вдигна радиото до устата си.

— Поемам „Амрита Стрийт“. Край.

— Чакай! — обади се Скейпгрейс. — Жената със синята коса! Това е Кларабел. Тя ни е приятелка. Трябва да й помогнем.

Но Декъни вече тичаше.

— Съжалявам! — извика им през рамо. — Децата са приоритет.

Скейпгрейс го проследи с очи, после се обърна и срещна погледа на Бияча.

— Господарю?

Скейпгрейс не знаеше как да постъпи. Бияча го гледаше, обърнал към него откритото си глупаво и искрено лице, а Скейпгрейс не знаеше как да постъпи. Преглътна.

— Отиваме да помогнем на Кларабел.

Затичаха нагоре по улицата, завиха вдясно към фонтана на площада. В момента, в който площадът се ширна пред очите им, на Скейпгрейс му се прииска веднага да побегне в обратната посока, но после видя Кларабел. Тя се беше покатерила върху самия фонтан. Три привидения я бяха наобиколили и бавно стесняваха обръча.

— Скейпи! — провикна се момичето. — Джералд! Помощ!

— Идваме! — изкрещя Бияча.

Скейпгрейс се огледа за някакво оръжие или за нещо, което да му подскаже идея. Или пък план. Не откри нищо.

— Господарю?

Дълбоко в гърдите на Скейпгрейс с клокочене се надигна вик.

— Ей! — изрева той. — Ей, привидения! Ей! Елате да ни хванете!

Бияча се присъедини и заподскача нагоре-надолу, размахвайки нелепите си мускулести ръце. Едно от привиденията ги забеляза и тръгна към тях.

— А сега какво ще правим? — прошепна Бияча.

— Ще ги примамим след нас и ще ги отдалечим — отвърна Скейпгрейс. — Виж колко бавно се движат. Ходят. А ние тичаме. Никога няма да успеят да ни…

Бриз повя над площада, духна привидението, то се стопи като дим и изникна отново точно под носа на Вориен.

Протегна ръце към него, Скейпгрейс изкрещя, Бияча се хвърли напред и заби юмрук право в бледата триъгълна скула на привидението. То едва ли го забеляза. Бияча се олюля назад, притиснал кокалчетата си, изгорени от допира до съществото. Скейпгрейс понечи да изрита привидението в коляното, но пропусна, кракът му се изплъзна под тежестта му и роърхейвънският отмъстител падна. Привидението го загледа отгоре на долу… после вдигна глава. Скейпгрейс изкриви врат и загледа обърнатия наопаки свят. Видя някой да приближава. Претърколи се по корем да погледне както трябва.

Към тях идваше Черният секач.

Бияча стисна лакътя на Скейпгрейс и го извлече настрани изпод привидението, дръпна го и го изправи на крака в момента, в който Черният секач свали от гърба си косата. Привидението гледаше Секача, сякаш той беше някакъв непознат животински вид. Зад гърба му другите две привидения изоставиха Кларабел и също запристъпяха към другаря си.

Секачът направи неуловимо за окото движение, косата изсвистя и ръката на първото привидение падна на земята. Нямаше нито кръв, нито болка, създанието загледа безстрастно отсечения чукан. Секачът се завъртя и посече десния крак на съществото през коляното. Привидението падна, опита се да стане, а Секачът го обезглави.

Но и това се оказа недостатъчно, за да го спре.

Докато Черният секач се обръщаше с лице към другите две привидения, Скейпгрейс пристъпи и изрита отсечената глава на първото далеч от посягащата ръка на безглавия му труп. Съвсем неотдавна той самият беше само една глава, но сега не почувства вина за това, което стори. Нека привидението положи малко повечко усилия, за да се сглоби.

Другите две привидения се стопиха като дим и изникнаха отново плътно от двете страни на Черния секач, но той се приведе под протегнатите да го сграбчат ръце. Новата луна се отрази в бляскащото острие на косата, която преряза гърлото на едното същество. То се люшна, главата му падна назад и увисна на гърба, задържана само от тънка ивица бледа кожа. Последното привидение стисна ръката на Секача. Скейпгрейс чу как костта изпращя, но Секачът дори не трепна. Вместо това заби върха на шлема си в лицето на привидението, с един ритник счупи крака му, събори го на колене и измъкна ръката си от хватката му. После отскочи леко назад, вдигна косата и цялото острие потъна в главата на създанието с едно-единствено стабилно туп.

Скейпгрейс и Бияча гледаха Секача с благоговение, а той рязко изтръгна косата си от трупа и привидението рухна настрани.

Някъде отляво долетя писък, Черният секач се втурна натам и в миг изчезна.

Кларабел притича към Скейпгрейс и Бияча. Беше подгизнала от водата във фонтана, но това май не й правеше никакво впечатление.

— Вие ме спасихте! — рече с блеснали очи.

— Ами — отвърна Скейпгрейс, — не бяхме точно ние…

— Вие ме спасихте! — натърти момичето. — Вие сте ми истински приятели!

— Разбира се, че сме ти приятели — рече Бияча.

Привиденията в краката им полека се превръщаха в дим, който внимателно придърпваше отсечените части от телата им и ги слепваше обратно. Скейпгрейс нямаше намерение да ги чака да си възвърнат отново формата и живота.

— Трябва да се махаме — рече.

Побягнаха — Кларабел, притиснала ръка към устата си.

— Никога преди не съм имала приятели — продума. — Не и истински. Веднъж имах приятелка. Израснахме заедно. Всички смятаха, че се мразим, но всъщност просто аз бях решила, че тя е въображаема, а пък тя била решила, че аз съм въображаема, така че никога не си говорехме, когато наблизо имаше други хора.

Бияча се поколеба.

— Звучи ми разумно.

— Но тя почина преди тридесет години — отвърна Кларабел. — Така че от тридесет години си нямам приятелка. А сега… Сега си имам двама от най-добрите приятели в целия свят! Такава съм късметлийка!

Роърхейвън беше пълен с празни сгради, застинали в очакване да бъдат населени от бъдещия поток магьосници, които евентуално щяха да се преселят тук, водени от нетърпеливото желание да бъдат част от първата магьосническа столица. Скейпгрейс заведе триото в една от тези сгради, затвори вратата и я залости.

— Ще изчакаме тук — прошепна. — Може би до сутринта привиденията ще са си отишли. Кларабел, какво правеше самичка навън? Във война сме, на всички е заръчано да стоят на закрито.

— Разглеждах къщите — отвърна синьокосото момиче. — Казаха ми, че щом работя в Убежището, мога да си избера, която си искам къща, за да живея в нея. Както и да е, не си харесах нищо. Нито една къща не ми прилича на мой дом. Не смятам, че някога изобщо ще се чувствам у дома си в този град.

— Защо не дойдеш да живееш с нас? — предложи Бияча Очите на Кларабел станаха огромни.

— Може ли? Скейпи, може ли да дойда да живея при вас?

Скейпгрейс тъкмо надничаше през прозореца, за да се увери, че привиденията не ги преследват.

— Разбира се — отвърна. — Защо не?

Кларабел заподскача от щастие, а Бияча успя да сложи ръка на устата й в последния момент, преди да се е разпищяла. Когато радостта й се поуталожи, момичето се извъртя и буйно прегърна Бияча:

— О, благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви! Моите двама най-добри приятели! Джералд, скъпи, мили Джералд! Ти рискува всичко, за да ме спасиш! Имаш лъвско сърце!

Бияча цял грейна:

— Мислиш ли?

— Да! — Кларабел се извърна към Вориен. — И Скейпи, милият ми Скейпи! Когато те видях да тичаш към мен, разбрах, че всичко ще се оправи. Знаех, че ще ме спасиш! Ти си моят герой!

Скейпгрейс примигна насреща й. Герой ли?

После се поизправи и изопна рамене. В момента гърдите му нямаха никаква нужда от изпъчване, но той все пак се изпъчи малко. За Кларабел беше герой!

— О, господарю! — възкликна Бияча.

— Млъквай! — сряза го Скейпгрейс.

— Знаете ли какво означава това?

— Тишина!

— Означава, че няма никаква нужда да учите кунгфу. Няма нужда да носите маска. Няма нужда да сте Рицаря на мрака и бурята. Господарю… вие през цялото време сте били герой!

— Да! — тросна се Скейпгрейс. — Схванах! Разбрах го и сам. Само дето ти сега съсипа момента ми на личен триумф и самоосъзнаване като изтъкна очевидното!

Бияча се натъжи.

— О.

— Върви в ъгъла и да не си си отворил устата, докато не съмне.

Бияча се обърна и се повлече към ъгъла.

Идиот.