Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (68)

66.
Обсадата на Роърхейвън

Врагът все още беше доста далече, така че роърхейвънските магьосници не си даваха труд да използват магия. Дълга цев и куршуми — това беше достатъчно, за да забавят настъплението. От височината на стената Стефани не виждаше кръвта. Виждаше само как Окаяниците подскачат, прекатурват се и падат. Един след друг.

Сред Окаяниците вървяха други хора — мъже и жени, чиито ръце светеха. Те изстрелваха нажежени лъчи към стената, но докато куршумите преминаваха без проблем през щита около града, лъчите съскаха по невидимата бариера и се стапяха без следа. Сякаш в битката участваше само едната страна или поне така се стори на Стефани. Внезапно се оказа, че големият брой на уорлокската армия няма кой знае какво значение. Ако не можеха да минат през щита, що за заплаха бяха?

Момичето се загледа в един кльощав мъж ниско долу, който крещеше нещо. Думите му се губеха, преди да стигнат ръба на стената, но това явно не правеше впечатление на крещящия. Той продължаваше да се дере с пълно гърло, размахваше юмруци и тропаше с крака. Скълдъгъри застана до нея и загледа надолу.

— Странна работа — промърмори.

— Сякаш прави някакво заклинание — рече момичето.

Скълдъгъри кимна на Реджис.

— Капитане, бих ли могъл да обърна вниманието ви върху господина долу, който явно има някакъв пристъп на гняв?

Реджис надникна.

— Да? Виждам го.

— Уорлоките като цяло не са нормални, но дори и при това положение поведението на този ми се вижда чудновато.

Реджис изсумтя.

— Ашионе, виждаш ли го тоя, дето се нерви? Свали го, преди да е направил нещо още по-странно.

— Готово, началник — отвърна Ашионе и се прицели.

Парче от стената експлодира пред лицето й и я тя рязко се дръпна.

— Какво става…?

Енергийните лъчи на уорлоките удряха щита, съскаха и… вече преминаха безпрепятствено през него.

— Този долу сваля щита — рече Скълдъгъри, дръпна пушката от Ашионе и я опря на рамото си.

Стреля, но един Окаяник изскочи, прикри крещящия мъж и пое куршума в шията си. Скелетът стреля повторно, но друг Окаяник се пожертва за крещящия. Крещящият разтвори широко ръце, затропа неистово с крака и думите му почнаха да надвикват стрелбата. Стефани долови няколко думи на изкривен стар магически език, а после от горе долетя вик:

— Щитът падна! Щитът е свален!

Енергийните лъчи на уорлоките вече дълбаеха сериозни ями в стената. По-тънички прелитаха като разгневени насекоми и се удряха в бойниците. Един снайперист, надвесил се твърде напред, изкрещя, изпусна оръжието си и залитна, притиснал лице с длани. Рухна на едно коляно, килна се настрани и остана да лежи неподвижно. Когато ръцете му се отпуснаха, заедно с тях се отдели от костите и разтопената плът на лицето му.

Усещането за спокойствие на секундата се изпари. Все още заемаха стратегически по-добрата позиция, все още разчитаха на сериозните защити на града, но бойците на стената сега се привеждаха, когато притичваха от едно място на друго. Белите енергийни лъчи буквално къртеха камъните.

Ашионе си беше взела пушката и сега се показваше за миг над бойниците, стреляше и пак се скриваше. Всеки път изникваше на различно място. Уорлоките вече бяха установили, че тя е много сериозна заплаха — нейният отрязък от стената се намираше под непрекъснат обстрел от тяхна страна.

Стефани надникна надолу за момент, колкото да види как Окаяниците се отдръпват, за да сторят място на един огромен мъж, може би повече от два метра висок. Мъжът рязко изопна рамене и грамадна въртяща се топка от бяла енергия се изстреля от гърдите му. Топката се заиздига бързо и с приближаването си към стената започна и да нараства. Неколцина снайперисти стреляха по нея. Елементалите изместваха въздуха, за да я избутат надалеч. Нито едните, нито другите постигнаха някакъв успех. Векс запрати срещу й един от своите лъчи, но той премина безпрепятствено през топката, без да й навреди. Въртящата се бяла маса продължаваше да се издига към ръба на стената, забави скорост и увисна над тях.

— Назад! — изрева Скълдъгъри. — Всички назад!

Топката избухна с оглушителен трясък. Експлозията събори Стефани и я преметна през металния парапет откъм страната на града. Момичето изпищя и пропадна към улиците, но в последния момент една ръка се пресегна, сграбчи я за глезена, Стефани увисна рязко и се блъсна в стената. Остана да виси с главата надолу, без да има сили дори да мигне. Хватката за глезена й я държеше здраво. Кръвта нахлу в главата й.

Затеглиха я нагоре, ръката я хвана за коленете, после за хълбоците, полека я издърпаха през перилото обратно върху стената. Стефани се обърна трепереща, очаквайки да види Скълдъгъри или Декстър, но вместо това установи, че спасителят й е просто секач. Един безименен секач.

— Благодаря ти — изпъшка момичето.

Секачът вдигна косата си и без дума да каже, забърза да помогне на един ранен магьосник. Само миг по-късно Стефани вече не можеше да го отличи сред другите секачи. Алеята на стената беше покрита с чакъл. Парче от стената липсваше, облаци прах се издигаха като пушек над ямата. Видя и Скълдъгъри, който явно търсеше нещо. Тя му махна, скелетът се отпусна с видимо облекчение, обърна й гръб и пак се зае да ръководи битката.

Стефани се надигна и пристъпи към външния ръб на стената. Нещо удари бойницата до нея и я обсипа с дъжд от чакълчета. В камъка се беше вкопала метална стрела, от която надолу се проточваше подобна на въже дебела нишка от бяла енергия.

Момичето надникна надолу. Още и още такива стрели летяха към стената, изстрелвани от уорлоките, чиито ръце бляскаха ли, бляскаха в бяло. Когато върхът на стрелата се закрепеше здраво за стената, уорлокът забиваше противоположния край на енергийната нишка въже в земята пред краката си и въжето се опъваше като струна. Стефани се дръпна рязко, когато една стрела профуча на косъм от бузата й. Миг по-късно пак надзърна надолу и видя десетина от енергийните въжета, опънати и готови. За какво ли се канеха да ги използват? Да съборят стената, може би?

Вместо това уорлоките заотстъпваха и напред изтичаха Окаяници. Те наскачаха по въжетата, закрепиха се отгоре им с босите си нозе подобно на ентусиазирани въжеиграчи и затичаха по острия наклон нагоре към стената с такава лекота, сякаш се разхождаха в парка.

По бойниците се разнесе вик. Масирана стрелба започна да събаря Окаяниците от въжетата, но все нови и нови създания в безкраен поток се изкачваха нагоре, а и уорлоките започнаха да отвличат вниманието на снайперистите, като на свой ред ги обстрелваха с белите си лъчи.

Стефани посегна през рамо и свали пръчката. Тя леко зажужа в ръката й. Момичето хвърли още един поглед към Окаяниците. Приближаваха. Неколцина магьосници се опитваха да прережат въжетата, но без успех. Други удряха по въжетата с мечовете си, за да съборят десетките Окаяници, които тичаха към тях. Напразно. А после Окаяниците заляха стената.

Един се преметна през бойницата точно пред Стефани. Първото, което я удари, беше вонята му — гниеща плът и развала. Второто беше юмрукът му — покрит с мазоли и с разкривени кокалчета на пръстите. Тя го цапардоса в отговор, от пръчката се разхвърчаха сини искри, после се обърна отново към бойницата, над която пропълзяваше втори Окаяник. Момичето заби пръчката в гърлото му, натисна и го избута назад. Той изкрещя и изчезна зад стената, Стефани се извъртя към първия си нападател и веднага се приведе под замаха на кривото му острие, което изсвистя над главата й. Окаяникът запристъпва напред, сечейки енергично срещу й, лицето му беше изкривено от омраза. Стефани тромаво отбиваше ударите му, отстъпваше, а после се гмурна настрани. Окаяникът обаче проследи посоката й, направи крачка и плоското на меча му я фрасна по главата.

Момичето падна, прехапа си езика, светът се завъртя край нея, но съзнанието й остана будно, поне достатъчно, че да успее да наругае сама себе си. Претърколи се, мечът на Окаяника я перна странично, без да успее да премине през куртката. Съществото продължи да мушка и да замахва, докато най-сетне не му хрумна, че може би е по-добре да атакува онези части от тялото й, които не са облечени в черно. Стефани блокира поредния замах и сама понечи да удари противника си, но мечът се сблъска с пръчката и ударът изби оръжието от ръката на момичето. Тя се нахвърли сляпо върху съществото, пръстите й посегнаха да издерат лицето му. Плътта му беше лигава и мека като гнил плод. Борейки се, двамата залитнаха към вътрешното перило на стената, Стефани захапа създанието за врата, задави се от гнусотията, която изпълни устата й, и заби палец в окото му. Окаяникът изпищя, дръпна се, момичето го блъсна, създанието се преметна през перилото и изчезна, пропадайки към улиците долу.

Окаяниците вече бяха навсякъде, мечовете им със звън се удряха в косите на секачите. Магьосниците влизаха в ръкопашни схватки със създанията само ако се наложеше, иначе предпочитаха да ги поразяват с магия от разстояние. Стефани изтри уста и постави пръчката обратно на място между плешките си, после извади от раницата Скиптъра. Забляскаха черни светкавици и Окаяниците, които в момента се изкатерваха на стената, един по един започнаха да се превръщат в прах, която вятърът грабваше и разнасяше незнайно къде. Скиптърът стреляше отново и отново, Окаяниците се пръсваха на пепел подобно на антични глинени съдове, пуснати от високо. Поредните трима Окаяника изчезнаха в сух облак, когато през прахта от телата им към Стефани се втурна тичешком четвърти техен другар.

Блъсна я, събори я, тя изпусна Скиптъра, преди още сама да падне на земята. Окаяникът я изрита, момичето се претърколи, после се надигна с усилие, сграбчи съществото, подсече го. То се замята да се освободи, но момичето го повдигна тежко на гръб, изрева от усилието и затича към бойниците. Блъсна се силно в тях, създанието се преметна от гърба й през каменния ръб, а после писъкът му дълго заглъхва, докато летеше към земята долу.

Силни пръсти отново стиснаха Стефани, дръпнаха я към горещия дъх на поредния Окаяник, който посегна да я удари, но напразно. Момичето сведе очи и видя, че създанието стиска в дланта си малък нож с триъгълно острие и усилено търси слабо място, където да я намушка. Тя стисна китката му, кожата му гадно се хлъзна под хватката й, а другата ръка на съществото натисна лицето й, впивайки пръсти в очите й. Стефани дръпна глава, но пръстите не я изпускаха: Един от тях приближи опасно до устата й, тя захапа, чу изхрущяване на кост и усети бликналата топла кръв, а после Окаяникът рязко беше отскубнат от схватката. Един магьосник го беше стиснал през гърлото и сега го влачеше към парапета. Окаяникът се изви и се измъкна, в следващата секунда заби малкия нож поне десетина пъти в корема на магьосника, магьосникът залитна, създанието го блъсна и той с последен писък полетя към града долу.

Стефани дръпна пръчката от гърба си и се втурна към Окаяника. Той блокира замаха й и заръмжа. Момичето изплю в очите му собствената му кръв, изрита го в коляното и го фрасна с пръчката по главата. Символите по оръжието вече не светеха. Зарядът му се беше изчерпал. Стефани заудря противника пак и пак, докато го извади от строя по стария начин — с груба физическа сила. Съществото рухна и момичето едва се сдържа да не повърне.

Избута настрани един мъртъв секач и измъкна притиснатия под тялото му Скиптър, после пак се обърна към бойниците. Енергийните въжета вече не бяха толкова много. Момичето ги загледа и пред очите й едно въже избледня от бяло до сиво, а после напълно изчезна. В същия момент шепа Окаяници тъкмо тичаха по него, но въжето се стопи и те с вой пропаднаха към земята. Останалите въжета също започнаха да избледняват. Никакви Окаяници повече не се качваха към стената.

Когато и последното въже изчезна, уорлоките отстъпиха и по стената се понесе ликуващ вик. Победа.

Стефани се завъртя и огледа мъртвите и умиращите. Взря се в безжизнените магьосници, в безжизнените Окаяници и в застиналите безмълвно мъртви секачи, в пораженията, нанесени от белите лъчи. Хълбокът й кървеше там, където едно острие я беше резнало. Дясното й рамо гореше — бе скъсала мускули в момента, в който повдигна Окаяника, за да го хвърли от стената. В устата си чувстваше вкус на кръв. Част от кръвта си беше нейна собствена. Друга част — не.

Уролоките бяха нанесли първия си удар и магьосниците ги бяха отблъснали. Истинска победа.

 

 

Дадоха й стая с легло и душ. Момичето се изкъпа, стенейки от болки, а когато се оправи, слезе да си намери нещо за ядене. Седна самичка, а малко след това към нея пристъпи Скълдъгъри. Стефани вдигна очи, но не каза нищо — чакаше скелетът да започне разговора.

— Чух, че си спасила живота на неколцина — рече той.

— Това ни е работата, нали?

— Това е моята работа и работата на Валкирия. Ти убиваш беззащитни момичета.

Стефани кимна.

— Няма да споря повече с теб.

— Моля?

Момичето сложи поредната хапка в уста, задъвка и преглътна.

— Разбирам, че ме мразиш. Ясно е, че ще ме мразиш. Извърших ужасни неща. Не толкова много и толкова ужасни като нещата, които е вършила Валкирия, но все пак… Но не това е причината да ме мразиш. Мразиш ме, защото аз не съм тя. Ако искаш да продължаваш да се държиш така, добре, няма проблем. Тогава, когато чуеш, че съм направила нещо мило или добро, не забравяй да се преструваш на изненадан, защото вече всички разбраха, че аз съм злата версия на Валкирия. Само дето това не е вярно. Валкирия е злата версия на Валкирия. А сега, когато вече съм истинска, когато съм истински човек, нямам намерение да наранявам невинни хора. Валкирия дали може да каже същото за себе си?

— Ще я върна.

— Как? Нямаш ни най-малка представа как, нали? Ужасяваш се от мисълта, че следващия път, когато я срещнеш, може да се наложи да я убиеш, защото няма да имаш друг избор. Затова можеш да ми говориш колкото си искаш злобни неща. Не ме притесняваш. Просто си уплашен.

Скълдъгъри наклони глава, загледа момичето дълго-дълго, а после се обърна и се отдалечи.

 

 

Стефани се събуди от викове и седна в леглото, ръката й напипа Скиптъра и го насочи напред. Виковете продължиха, момичето отметна завивката и напъха крака в ботушите си. Слепешком намери куртката, навлече я, провери дали пръчката си е на мястото. Пое към вратата и пътем метна раницата си на гръб. Пристъпи вън и на улицата видя четири фигури да се приближават бавно към нея. Видя ги и цялата изтръпна.

Привидения.