Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (66)

64.
Капанът щраква

Ревъл дълго и демонстративно тръска ръката на генерал Мантис на стъпалата пред входа на лъскавото ново Убежище. Армията на Мантис се беше стопила в населението на града: войниците бяха станали отново магьосници — независими и изгарящи от любопитство. Сега те обикаляха и разглеждаха Роърхейвън, а кореняците се усмихваха гордо както на постиженията си, така и на факта, че са успели да опазят тайната си толкова време. Старейшините от отделните Убежища във Върховния съвет — сам вървящ с бързи стъпки към пълното си разпадане — бяха изпратили най-сърдечните си поздравления, заедно с обещания да дойдат скоро на посещение.

Но във въздуха витаеше напрежение. Стефани го усещаше още от момента, в който излязоха от рицарската пещера на Скейпгрейс. Ирландските магьосници бяха гледали видеозаписа от охранителните камери, с очите си бяха видели Гастли Биспоук и Антон Страха да падат от ръката на собствения им Върховен маг и неговите лъжи определено не хващаха дикиш сред никого, който не беше роден в Роърхейвън. Ирландците се събираха на групички, говореха си тихо и разговорите стихваха, щом ги приближеше някой роърхейвънец.

А и ирландците не бяха единствените. Магьосници от други Убежища, мъже и жени, които никога не бяха искали да се замесват в тази война, си задаваха въпроси за интересите на собствените си старейшини в конфликта. Погледнати отблизо, факти и мотивация никак не си пасваха. Наемните убийци, по чиято вина се беше наложила смяната на толкова много старейшини, бяха изчезнали безследно, все още незаловени.

Освен това оставаше и Големият въпрос, въпросът, който всички си задаваха.

Къде беше Скълдъгъри Плезънт?

Говореше се, че щитът около Роърхейвън е вдигнат отново веднага след влизането на Мантис в града по една-единствена причина: Върховният маг се страхувал от Плезънт и от онова, което детективът скелет ще му стори, когато го докопа. Говореше се, че Ревъл и крачка не правел без Децата на Паяка, че държал Черния секач като личен бодигард. Говореше се, че Върховният маг на Ирландия не можел да мигне нощем.

Стефани много се надяваше това последното да е вярно.

Никой не очакваше тя да изпитва каквито и да било чувства. Четеше се по лицата им. Векс, Сарацен и Ловците на чудовища поне се държаха възпитано и донякъде приятелски, но Скълдъгъри и Флетчър я игнорираха напълно. Стефани се опитваше да не показва колко я боли от това. Не че не си го заслужаваше — заслужаваше си го и още как. Беше убила Каръл. Беше се опитала да убие Валкирия. В очите на скелета и момчето тя навярно все още беше само едно отражение, само едно нещо, само едно местоимение в среден род.

Когато Валкирия й беше казала за смъртта на Гастли, Стефани не беше сигурна как точно се е почувствала. Помнеше, че беше усетила някакво чувство. Беше почувствала нещо в себе си, навярно спомените на Валкирия за това какво е скръб, какво е загуба. Тогава Стефани беше успяла да изтика това чувство настрана. Да го изтика настрана и да се занимава с него по-късно. Но когато по-късно се зае с чувството, осъзна, че то е истинско. Че е истинска скръб. Истинска болка от загубата. И че това чувство си е нейно, а не на Валкирия.

Но никой не искаше и да знае дали Стефани скърби.

 

 

Седем дни след края на войната Стефани се събуди и узна, че Чайна им е пратила съобщение. Стана от леглото и отиде в дневната, където вече се бяха събрали всички и оживено дискутираха. Дори не си бяха направили труда да я повикат.

— Това е шансът ни! — каза Грейшъс.

Скълдъгъри продължаваше да се взира в есемеса на екрана на телефона.

— Така изглежда.

Грейшъс се намръщи.

— Смяташ, че е капан?

— Не знам. Възможността, която ни се отваря, е просто идеална. Не е твърде лесно, но не е и нещо, с което да не можем да се справим. Ситуация, нагласена точно като за нас.

— Значи си е капан.

— Може и да не е.

— Значи не е капан.

Скълдъгъри се извърна да го погледне.

— Грейшъс, наистина не знам! Но ако е капан…

— … значи Чайна ни е предала — завърши Векс.

— Никога не би го сторила доброволно — замисли се скелетът. — Но ако са й опрели дулото в главата, а ние не се хванем в капана, в Убежището ще решат, че тя ни е предупредила. Ревъл може би просто ще я затвори, но мадам Мист надали ще прояви такава милост.

Сарацен потри брадичката си с длан. Не се беше бръснал от два дни.

— Смяташ, че ще я убият?

— Напълно е възможно.

— Какво ще правим тогава?

Скълдъгъри заговори, като при това вдигна три пръста, които се зае да сгъва, докато изброяваше:

— Убиваме Ревъл. Спасяваме Чайна. Правим така, че да не ни хванат. Ще бъде трудно. Грейшъс, има ли как пак да се вържем към охранителните камери в Убежището?

Грейшъс поклати отрицателно глава.

— Смениха кодовете за достъп в секундата, в която разбраха, че сме влезли в системата им. Но ако Ревъл слезе в залата на Усилвателя, смятам, че мога да се свържа към комуникационните системи на Инженера — и към аудиото, и към видеото. Надали Най се е сетил да им инсталира защити. Ще виждаме онова, което вижда машината и ще чуваме онова, което чува.

— Отлично — рече Скълдъгъри. — Ще ни е необходимо всяко преимущество, което успеем да си осигурим. Аз отивам, но не мога да накарам никого от вас да дойде с мен. Има ли въпроси?

Всички вдигнаха ръце.

— Прощавайте — поправи се скелетът, — исках да кажа: „Има ли доброволци?“. Благодаря ви. Грейшъс, хващай се на работа. Останалите — подготвяйте се. След два часа тръгваме да се оправим с Ревъл.

Не каза дали Стефани ще остане в мазето, затова тя се зае да се приготви заедно с останалите. Макар че се оказа, че има други недоволни.

Тъкмо се връщаше от тоалетната, когато Скейпгрейс застана на пътя й.

— Нека и ние да помогнем — рече. — Аз тренирам бойни изкуства. Бияча има големи мускули. Учител Пинг много го бива в кунгфу. Моля ви, не ни оставяйте, нека да участваме! Искам да съм един от добрите.

— Ти си един от добрите — отвърна Стефани, — но решението не зависи от мен. Скълдъгъри и другите… Те трябва да те видят в действие, преди да решат дали да дойдеш, а за това май нямаме време.

— Но сега е моментът! — настоя Скейпгрейс. — Това е финалният сблъсък! Аз… трябва да го направя, трябва да участвам. Черният секач се появи по моя вина. Когато лорд Вайл го разкъса, аз накарах Бияча да събере всичките му парчета. После ги дадох на Най, за да му платя, задето ще сложи мозъците ни в нови тела. Ако не бях аз, Ревъл нямаше да разполага с най-страшния бодигард на света и…

— Скейпгрейс — прекъсна го Стефани, — няма проблем. Никой не те обвинява…

— Ако изобщо има момент, в който да се докажа, да уверя хората, че вече не съм посмешище, че е време да ме приемат насериозно, то този момент е именно сега! Битката, към която сте се отправили, е важна за вас. Искаме да дойдем. Аз искам да дойда. Искам да се бия рамо до рамо с добрите и каквото и да ни застигне — победа или поражение, живот или смърт — готов съм да го посрещна!

— Не зависи от мен.

— Но те ще те послушат!

— Не — отвърна Стефани. — Няма да ме послушат.

Обърна му гръб и се върна в дневната точно когато на лаптопа на Грейшъс се появи трепкаща картина. Залата на Усилвателя. Празна, ако не броим Инженера. Всички се струпаха около монитора.

— Огледайте внимателно стените — заръча Скълдъгъри. — Ако искат да ограничат достъпа на Флетчър, трябва да са изписали символи и на четирите стени.

— Не виждам символи — рече Векс.

— Не е зле да сме сигурни — рече Флетчър. — Веднъж попаднах в такова помещение и никак не е приятно. Часове наред след това не можех да се телепортирам.

Скълдъгъри се дръпна от монитора.

— Стените ми изглеждат чисти.

— Значи може и да не е капан.

— Може. Ето ги, идват.

Инженерът обърна глава и на монитора се появиха двама магьосници, които тъкмо влизаха в залата, следвани от Ревъл с Черния секач зад дясното му рамо. Инженерът отклони поглед за момент, когато в залата влезе и Кларабел, а после отново се извърна към Върховния маг, който се взираше право в лицето му. Отстрани беше застанал и Най, прегърбен под ниския таван. Черният секач, Сик и двама роърхейвънски магьосници образуваха широк кръг около Ревъл и машината. Ревъл посегна и се зае да изтрие усмихнатото личице на главата на Инженера. Почисти го и полека завъртя камерата му така, че от мазето на Скейпгрейс видяха и Порша, застанала на пост до вратата.

— Сарацен, Декстър и Грейшъс, поемате Сик и двамата му приятели — нареди Скълдъгъри. — Донегън, Порша е твоя. Най-опасният човек в тази зала е Черният секач. Стефани, Скиптърът е единственият сигурен начин да се справим с него бързо. Ако мръдне, превърни го на прах. Ревъл е мой. Флетчър, ти стоиш настрани от схватките. Ако се окаже капан, грабваш този, който е най-близо и си плюеш на петите. Всички ли разбраха какво трябва да правят? Окей, заемете позиции.

Стефани дори не успя да мигне и се оказа заедно с останалите между Ревъл и Най, заобиколена от врагове. Черният секач реагира пръв, но Стефани вече беше насочила Скиптъра към него. Чуваше пухтенето наоколо, виковете, ругатните и заплахите, но не отделяше поглед от секача, който също стоеше като закован, протегнал ръка към косата си.

Флетчър беше зад гърба й и полека я премести, за да пропусне Векс, който влачеше Сик, станал почти лилав в лицето, заради ключа, в който Декстър стискаше шията му. Скиптърът не се отклони и на сантиметър. Секачът не помръдваше.

Най-после Сик се отпусна в безсъзнание и Векс каза:

— Чисто.

Зад него чуха и Грейшъс:

— Чисто.

— Чисто — рече Сарацен.

— Чисто! — обади се и Донегън.

— Остави косата — нареди Стефани на секача. — После отстъпи до стената.

В първия момент секачът не мръдна.

— Изпълнявай! — обади се Ревъл някъде иззад дясното й рамо. Секачът пусна косата на пода и отстъпи. Устата на Стефани отново беше пресъхнала.

— Държаха ме тук против волята ми! — продума Най с треперещ от страх глас.

— Млъквай — отговори Скълдъгъри и Стефани се обърна да го погледне. Ревъл беше на колене на пода пред скелета, който беше опрял дулото на револвера си в главата му.

— Какво ще бъде? — рече Върховният маг. — Убийство, арест, отвличане?

— Продължавай с предложенията — отвърна скелетът. — Още не съм решил.

— Е, ако това са последните мигове от живота ми, бих искал всички да знаете, че много съжалявам за Гастли и Антон.

— Убийство ще е — промърмори Скълдъгъри и отстъпи крачка, за да не се опръска с кръв.

— Чакай! — превари го Ревъл. — Просто задръж секунда, става ли? Не исках да го правя, но се налагаше. Аз променям света. След петдесет години ще се обърнете назад и кой знае, може и да разберете, че съм бил прав.

— Много силно се съмнявам! — обади се Сарацен.

— Добре де — отвърна Ревъл, — и на мен ми се струва пресилено, но какво искате да кажа с пистолет до главата! А, да, имам и друга реплика: ако се предадете сега, никой няма да пострада.

— В този момент ли щраква капанът? — попита Скълдъгъри.

— Знаел си, значи?

— Разбира се.

— Но въпреки това дойде?

— Разбира се.

— Видя ли? Ето затова сме приятели с теб. Сега ще се изправя. Гръмни ме, ако искаш, но ставам от пода — Ревъл бавно се надигна. Пистолетът остана притиснат до слепоочието му. — Оттук няма мърдане, да ви кажа. Най-малкото не можете да се телепортирате.

— Така ли? — обади се Флетчър. — И какво ще ни спре?

Ревъл го изгледа.

— Косата ти наистина е супер яка.

Пейджърът, залепен на дланта на Флетчър припука, цялото тяло на момчето се отметна назад и той падна. Векс го подхвана в последния момент.

— Не се тревожете — рече Ревъл. — Жив е. Но известно време ще е безсъзнание. Просто прибавих една малка екстра към пейджъра. Активира се с глас. Трябваше да подбера фраза, която никой при никакви обстоятелства не би му казал.

— Идват — предупреди Сарацен. — Секачи и магьосници. Десетки.

— Грейшъс, вземи Флетчър — нареди Скълдъгъри. — Ще си пробием път със стрелба.

— Нищо подобно! — сряза го Ревъл и в гласа му вече се долавяше гняв. — Ще ви убият! Просто се предайте, окей? Изгубихте. Приемете го. Ще прекарате някой и друг месец в килия, а после, когато излезете, ще управлявате света — така, както винаги е трябвало да бъде.

Вратите на залата се разтвориха с трясък. Скълдъгъри извъртя Ревъл и застана зад гърба му.

— Ако някой от нас мръдне — нареди Ревъл, — избийте всички ни!

Скелетът запъна предпазителя на револвера.

— Толкова ли бързаш да умреш?

— Няма да ти позволя да съсипеш всичко — отвърна Ревъл. — Няма да допусна смъртта на Гастли и Антон да се окаже напразна. Тази работа ще се докара докрай — със или без мен и теб.

— Мога да те убия още сега.

— Можеш. Но после всички вие ще умрете. Дори Валкирия, дето пак сте я довели. Искаш ли Валкирия да умре, Скълдъгъри? Аз не искам. Не искам никой от вас да умира.

Иззад струпаните на прага секачи се зачу глас:

— Пуснете ме! Пуснете ме да мина, проклети да сте! — миг по-късно слабичък мъж си проби път през тълпата.

— Флинт — поздрави го Ревъл и за пръв път Стефани усети нотка на изненада в гласа му. — Хора, позволете ми да ви представя Флинт, нашия нов администратор.

— Къде е Типстаф? — попита Стефани.

— Типстаф се… наслаждава на заслужена почивка — отвърна Ревъл. — Прекарва я предимно в една килия, но той винаги си е бил самотник. Не всички в Убежището разбраха защо трябваше да постъпя така, както постъпих.

— Върховен маг — рече Флинт. — Забелязахме уорлоките.

Ревъл грейна.

— Идеално! Къде са? В Дъблин?

— Не, сър — отвърна Флинт. — Тук са. Пред портите на града.

Ревъл го изгледа.

— Но защо… мътните да ги вземат, защо са дошли тук? Трябваше да нападнат смъртните!

— Изглежда не са толкова тъпи, за колкото ги вземаш — промърмори Скълдъгъри и отпусна хватката си. — Никой да не стреля — после сам подаде револвера си на Върховния маг.

Ревъл се поколеба, после го взе.

— Секачи — рече, — оковете ги.

Секачите се заеха да изпълнят заповедта. Стефани позволи да й вземат Скиптъра, после усети как студените гривни на белезниците щракнаха около китките й.

Ревъл погледна Най.

— Докторе, нека на Флетчър не му липсват храна и течности, докато спи.

— Разбира се.

— И без експерименти върху момчето!

Най се поколеба, но после се поклони ниско.

— Разбира се.

Ревъл погледна Скълдъгъри и се обърна към Черния секач:

— Доведи ми ги на стената. Стигнаха чак дотук, нека да видят заедно с мен проклетите уорлоки.