Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (64)

62.
Роърхейвън се разкрива

Телепортираха се в тоалетните. Беше тъмно и миришеше ужасно. Скълдъгъри разчете въздуха, после пристъпи към вратата и надникна навън. Стефани се промъкна след него, заедно с останалите. Стигнаха до ъгъла на коридора и Скълдъгъри избърза сам напред. Момичето дочу приглушен вик и после — тишина. След минутка прескочи тялото на изпаднал в безсъзнание роърхейвънски магьосник и влезе след другите в залата на Усилвателя. Скълдъгъри вече разговаряше с Инженера.

— На кого си верен? — попита скелетът машината.

— Верен съм на самия себе си — отвърна Инженерът. — И на Усилвателя.

— Не на Ърскин Ревъл?

— За мен не е възможно да поддържам лоялност към конкретни хора, организации, идеологии или религиозни вярвания.

— Усилвателят използван ли е наскоро? — осведоми се Векс.

— Усилвателят не е използван от шест месеца, една седмица и два дни.

— Тогава бяха увеличени силите на Китана — обади се Стефани.

Скълдъгъри се извърна към нея и момичето положи голямо усилие да не му обръща внимание. Очите й останаха приковани към Инженера.

— Значи няма опасност да налетим на супер магьосници — обобщи Сарацен. — Е, това е добро начало. Инженере, бихме желали да деактивираш Усилвателя незабавно, ако обичаш, преди някой да е наумил да го използва.

— Добре — отговори роботът. — За инициализиране на процедурата са необходими четиринадесет дни.

— Четиринадесет дни? — ахна Флетчър. — Трябва да го изключим още сега!

— Боя се, че това няма да е възможно.

— Но уорлоките идват насам!

— Ако не желаете те да използват Усилвателя, преди да бъде изключен — отвърна машината, — е необходимо да ги задържите далеч от него за периода от следващите триста четиридесет и три часа и осем минути.

— Страхотно — промърмори Векс. — Е, добре, ясно. Нищо повече не можем да направим тук. Да се съсредоточим върху Ревъл и да приключваме.

Сарацен ги поведе напред по коридора, после нагоре по някакви стълби. Отне им три пъти повече време от обикновено да стигнат до кота нула. Някои помещения, край които минаха, явно бяха опразнени междувременно, докато други пък се оказаха натъпкани с мебели и архивирани документи. Стефани остана с впечатлението, че цялото място се подготвя за мащабен ремонт.

Когато стигнаха до етажа на нивото на улицата, водачеството пое Скълдъгъри — групата мина по най-тесните и лошо осветени коридорчета, по които рядко се мяркаше жива душа. Някъде напред се разнесоха стъпки. Половината от групата се стрелна в отворена стая вдясно на коридора, другата половина — в отсрещното помещение. Звукът от стъпките беше потропване на високи токчета.

Стефани се беше скрила до Векс. Той изглеждаше спокоен. Овладян. Очите му обаче се разтвориха широко, когато чу гласа на Скълдъгъри да казва:

— Здравей, Чайна.

Декстър изхвръкна навън, останалите го последваха. Групата изпълни тесния коридор, няколко чифта очи се втренчиха в Чайна и в двамата роърхейвънски магьосници зад гърба й. Охранителите на красавицата бяха замръзнали на място от страх.

— Скълдъгъри — издума Чайна. — Чакай…

Гласът на скелета остана леден.

— Знаех си, че ти първа ще ни предадеш.

— Не, не разбираш.

— Не можеш да спреш с предателствата, нали?

Чайна пристъпи към него, кършейки ръце.

— Какво трябваше да сторя? Не знаех какво планира Ревъл, заклевам се! — Стефани забеляза, че на дланта на красавицата засвети символ. — Те ме задържаха тук насила! Аз не исках да оставам! Трябва да ми повярвате…

И после Чайна се извъртя и долепи длан до лицето на по-близкия роърхейвънски магьосник, запращайки рязка енергийна вълна в тялото му. В същия миг Скълдъгъри измести въздуха срещу втория роърхейвънец, но не го блъсна, а го притегли към себе си — охранителят налетя право върху лакътя на скелета и се срина на пода до колегата си.

Чайна полека оправи гънките на роклята си.

— Вече си мислех, че си ме изоставил.

— Поне си била в безопасност тук — отвърна скелетът. — Къде е той?

Сега вече на всички физиономии в групата — в това число и на лицето на Стефани — беше изписано искрено объркване.

— Не знам — отвърна Чайна, — но където и да иде Ревъл, Черният секач е с него. Трябва да се махате оттук. Всеки един магьосник в сградата е получил нареждане да ви убие на място, ако ви види — Чайна погледна Стефани и присви очи. — А това кой е?

— Аз съм Стефани. Отражението на Валкирия.

Чайна я погледа миг-два.

— Любопитно.

— Вие двамата сте планирали това — рече момичето.

— Импровизирахме — отговори Скълдъгъри. — Не сме планирали, беше невъзможно.

— Защо не ми каза? На Валкирия, тоест? Защо не каза на Валкирия?

Чайна се усмихна вяло.

— Защото не е искал Валкирия да си помисли, че сме си изгладили отношенията. Той не ми е простил онова, което извърших, а аз и не очаквам някога да го стори. Но в тежки времена като днешните човек трябва да бъде преди всичко практичен.

Скълдъгъри изсумтя.

— Какво си открила досега?

— Опасявам се, че е твърде малко. Мист ме следва като сянка всеки път, когато кракът ми стъпи вън от сградата. Но като цяло си прав. В града живеят твърде много хора. Ако минаваш из улиците всеки ден в един и същи час, винаги виждаш много лица, но никога същите лица. Роърхейвън е нещо много повече от това, което ми позволяват да видя.

— Каквото и да е, трябва да е скрито под нивото на улиците. Но колко е голямо? Колко хора всъщност живеят тук? И — което е най-важното — защо е тази тайнственост? Защо Ревъл си създава целия този труд?

— Това е всъщност съвсем малка част от труда, който всъщност си създава. Току-що узнах, че немските старейшини са били убити от свои доверени хора. Вече дори не се опитват да хвърлят вината върху неизвестни наемни убийци.

— Ревъл замесен ли е?

— Доколкото разбирам, е повече от замесен. Помисли — що за магьосници избра той, за да попълни опустелите Убежища на Австралия и Африка? Все свои поддръжници. Зафира Керайъс в Америка, Палавър Грейвс в Англия? Пак негови поддръжници. Ревъл направи така, че старейшини да се обърнат срещу старейшини, магьосници — срещу съветите си, Убежища — срещу Убежища и във всеки отделен случай властта завземат хора с убежденията на Ревъл, а именно че светът трябва да се управлява от магьосниците.

— Значи край? — обади се Флетчър. — Той победи, така ли? Искам да кажа… Ако всички от първоначалния Върховен съвет са мъртви, значи сега всички заповеди ги издава само и единствено Ревъл?

— Не е съвсем така — отвърна Чайна. — Обикновените магьосници никога няма да подкрепят никакво действие, целящо заробването на смъртните, затова Ревъл ще има нужда от някакво мащабно събитие, което да обедини всички магьосници по света.

— Уорлоките — рече Скълдъгъри.

— И аз така мисля.

— Чайна, трябва да издебнем Ревъл да остане сам.

— Няма начин. Старейшините са под непрекъсната охрана. Ревъл и крачка не прави без Черния секач, а Мист не ходи никъде без Сик и Порша. Най-добрата възможност е да успеете да примамите Ърскин някъде на открито, но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Жалко, че не успяхте да дойдете по-рано.

— Защо?

— След по-малко от час Ревъл се кани да изнесе реч пред добрите хора на Роърхейвън — наредено им да се съберат пред входа на Убежището. Би било идеален шанс, ако разполагахте с време да се подготвите.

— Все още си е идеален шанс.

Чайна сбърчи чело.

— Не оставяй предателството на Ревъл да те принуди да извършиш някоя глупост.

— Кога за последно аз съм вършил глупости? — попита скелетът и, още преди красавицата да отговори, й пъхна в ръката мобилен телефон. — Вземи го. Ако се наложи да се свържеш с нас, изпрати ни есемес. Апаратът е непроследим, но можеш да пратиш едно съобщение от тридесет знака. След това защитните символи ще унищожат телефона.

Чайна кимна и погледна към изпадналите в безсъзнание магьосници в краката си.

— Май ще трябва да се отърва от тези двама очарователни господа лично. Голяма радост, няма що.

Скълдъгъри тръгна и отново поведе групата, а красавицата подхвърли:

— Съжалявам, между другото. За Гастли. Харесвах го.

Скълдъгъри спря за миг, кимна и продължи напред. Останалите го последваха по пустия коридор, докато най-сетне стана ясно, че не могат да продължат нататък.

Скелетът се зае да почуква по голата стена пред себе си.

— Тук някъде започва тунел, който извежда в мазето на кръчмата на Скейпгрейс — там живееше Изтезанието. Доколкото разбирам, старецът никога не е казвал на останалите Деца на Паяка нито за тунела, нито за мазето.

— Слава Богу, че има такива потайни хора — промърмори Грейшъс.

Стената забуча и се разтвори, разкривайки зад себе си пълен мрак. Скълдъгъри щракна с пръсти и призова пламък в шепата си.

— Ще се наложи да тичаме — обяви.

Стефани се втурна след другите по наклонения тунел, сечейки извивките на лабиринта по най-късата права. Знаеше, че само един погрешен завой е достатъчен, за да се озоват в задънен коридор и да нямат достатъчно време да се върнат, преди стените на лабиринта да се затворят и да ги направят на кайма. Препъна се, малко остана да падне, но Флетчър я улови за ръката и я повлече напред.

Стените отново заръмжаха и се зарониха. Тунелът се затваряше.

Без да изпуска ръката на Стефани, Флетчър подскочи, за да погледне над главите на другите и още преди краката му да докоснат отново пода, двамата с момичето се озоваха на челото на бягащата група и изхвръкнаха първи от тунела в една слабо осветена спалня. Стефани не успя да се спре навреме и падна върху леглото, претърколи се и скочи на крака от другата му страна. Само след няколко секунди се появиха Скълдъгъри и останалите, а веднага след това тунелът се затвори съвсем.

— Мамиш — успя да изпъшка Сарацен на Флетчър, който само сви рамене.

Чак сега Стефани чу, че някъде свири музика. „Разклати перата на опашката“ на Рей Чарлс. С револвер в ръка скелетът поведе отново всички вън от спалнята, Стефани вървеше точно по петите му. Озоваха се в гостна, обзаведена със захабени фотьойли и протрит диван, с ужасни тапети от седемдесетте, с картина с изобразен на нея кораб в бурно море, със стар телевизор с пукнат кинескоп и с грамофон… Гърмеше музика и в средата на стаята Скейпгрейс, Бияча и някакъв старец китаец танцуваха лудо.

Групата се струпа около Стефани и загледа сценката. Момичето виждаше изумените гримаси на всички.

Тримата в гостната танцуваха бесен туист. Очите им бяха затворени, а лицата — изкривени от удоволствието на музиката, която ги беше обсебила изцяло. Скълдъгъри измести леко въздуха и вдигна игличката от плочата на грамофона, музиката млъкна и танцът спря, а танцьорите се заоглеждаха объркано, докато най-сетне Скейпгрейс осъзна присъствието на Стефани и останалите.

— Приятели! — провикна се и очите му се разшириха от радост. Втурна се към тях, разтърси ръката на Скълдъгъри, стисна Стефани за раменете и огледа грейнал другите. — Толкова се радвам, че сте тук! Крием се от дни. Дори не можем да излизаме да патрулираме нощем. Разбрахте ли какво стана? Със старейшина Биспоук?

— Разбрахме — отвърна скелетът.

— Шериф Декъни ни издирва нас тримата. Поне два пъти дневно праща хора да претърсват кръчмата. Още не са ни намерили. Твърде умни сме. Само дето не си донесохме никаква храна тук, в скривалището.

— Това ей сега ще се поправи — рече Флетчър и изчезна.

Скейпгрейс обхвана с жест мебелировката.

— Моля ви, седнете! Добре дошли в пещерата на Рицаря. Повечето от вас познават моя помощник Бияча, а това е учител Пинг, моят инструктор по бойни изкуства.

Пинг се поклони дълбоко.

— За мен е чест да се запознаем — рече със силен акцент. — Ние с госпожица Скейпгрейс сме влюбени.

— Не сме влюбени — избъбри Скейпгрейс, за да прикрие неудобството си.

— Дълбоко влюбени — поправи се Пинг.

— За последен път ти казвам — рече му Скейпгрейс, — че съм мъж!

Пинг го изгледа и сви рамене.

— Хубаво де, никой не е съвършен.

— Сигурен съм, че всичко това е много интересно — рече скелетът, като чак сега прибра оръжието си, — но се налага да използваме мазето…

— Пещерата на Рицаря — рече Вориен.

— … за щабквартира. Ще атакуваме Ревъл и ще го свалим от власт, него и всичките му поддръжници. С нас ли сте?

Скейпгрейс грейна, после извади нещо от джоба си и се обърна с гръб. Нахлузи нещото на главата си, донагласи го както трябва и пак се завъртя към групата. Носеше маска. Не особено сполучлива.

— Рицарят на мрака и бурята ще се бори за справедливост! — обяви.

Скълдъгъри се поколеба.

— Този Рицар… си ти, така ли?

— О, да, извинете. Аз съм, да.

— Аха.

— А аз съм Селският идиот! — щастливо се провикна Бияча. Стефани реши, че каквато и реакция да е очаквал в резултат от признанието си, тя определено не е била болезнено конфузно мълчание. Бияча се обля в руменина и млъкна.

Флетчър се появи до Стефани, натоварен с продукти.

— Рискувах да хвърля един поглед — рече. — Пред входа на Убежището вече се събира тълпа. За каквото и да се кани да говори Ревъл, ще има много публика.

— Добре — рече Скълдъгъри. — Щеше да е ужасно, ако само ние бяхме отишли да го слушаме.

 

 

Нямаха план. Навела глава, Стефани стоеше до Скълдъгъри и другите, леко встрани от грамадната тълпа, която жужеше в очакване. Единствените инструкции на Скълдъгъри бяха, че ако се отвори възможност, не трябва да я изпускат. Предвид обстановката Стефани не си представяше що за възможност би могла да се отвори. Пълно беше със секачи и роърхейвънски магьосници, разположени по всички стратегически точки или просто смесени с обикновените зрители. Ако Мъртъвците или това, което беше останало от тях, понечеха да предприемат каквото и да било, щяха да бъдат посечени на секундата.

Точно пред входа на Убежището беше издигната сцена, а зад нея — грамаден киноекран. Към момента екранът показваше тълпата. Някои от хората не обръщаха внимание на навряната в лицата им камера, други се въсеха открито, но повечето се усмихваха широко, смееха се и махаха. Техните петнадесет минути слава. Стефани имаше само миг да се зачуди кой ли точно снима с тази камера, но след това Ърскин Ревъл се качи на сцената, следван от Черния секач. Върховният маг изчака ръкоплясканията и ликуването да стихнат, а после заговори:

— Магьосници от всички дисциплини — рече, а гласът му прогърмя ясен и чист, — приятели… братя и сестри… Заставам пред вас в мирния град Роърхейвън, чиито граници дори в настоящия момент са под угрозата на хора, които мнозина от вас виждат като врагове. Сега обаче аз се обръщам и към тях, защото знам, че ме чуват. Обръщам се към генерал Мантис и към мъжете и жените в армията му, обръщам се към всички магьосници по света, които гледат това по Глобалната връзка. Преживяхме тежки времена. От дните на Меволент насам не сме били свидетели на подобно разделение в обществото ни. Но, колкото и да беше разрушителна онази война, тя се оказа за добро. Тогава застанахме рамо до рамо и воювахме срещу коварен и безмилостен враг. Дори в дните на битки, тогава мнозина от нас продължаваха да смятат Безликите просто за стари суеверия, дошли от някаква анахронична религия. Не воювахме срещу луди богове — воювахме срещу техните луди поклонници, черни магьосници, замислили геноцид срещу хората, които се бяхме заклели да закриляме. Воювахме един за друг. Воювахме за смъртните. И победихме. Днешната война обаче е различна. В нея няма злодеи. Има само противникови страни. Обстоятелства вън от нашата власт ни принудиха да вдигнем оръжие едни срещу други. Отначало беше само ирландското Убежище, изправено срещу Върховния съвет. След това се оказа, че Люлките на магията са срещу Върховния съвет. А после в самия Върховен съвет се появиха пукнатини и разногласия, когато моралните последици от действията ни започнаха да си вземат своето. Сами видяхте записа от камерите. Моят най-близък приятел Гастли Биспоук е заговорничил срещу мен. Не поради някакви егоистични причини, а защото е смятал, че аз греша, а той е прав. В самозащитата си аз отнех живота му, както всички вие узнахте. Ден не минава, без да проливам сълзи за приятеля си. Но също така ден не минава, без да изпитвам благодарност към него. Защото с порива си да стори онова, което смяташе за правилно, той подкладе моята собствена сила и решимостта ми да сторя същото. Приятели мои, мнозина от Върховните магове, които седят начело на Върховния съвет днес, са различни от онези, които преди известно време го сформираха. Преди час бях информиран, че Котернъс Оуд и Илори Ретисънт са били намерени убити в собственото си Убежище. Палавър Грейвс сега е Върховен маг на Англия, а той не е нито по-малко енергичен, нито по-малко свиреп от Оуд. Потърсих сътрудничеството на Върховен маг Грейвс, други Върховни магове пък потърсиха моето сътрудничество, защото всички ние вече разбираме до какво водят разделенията между нас, ако не ги изглаждаме навреме. Те водят до изолация. До подозрения. До омраза. Изказахме един пред друг тревогите си и се съгласихме да сключим примирие. Още докато говоря пред вас, вестта за примирието бива съобщавана и на генерал Мантис.

Ревъл замълча за момент, плъзгайки поглед по морето от лица.

— С другите старейшини разговаряхме също така и за нашия върховен дълг да защитаваме смъртните. Това, в края на краищата, беше и причината за началото на този конфликт. Твърде често през последните години ирландското Убежище висеше на ръба на катастрофата. Само благодарение на хора като Гастли Биспоук и Скълдъгъри Плезънт нито един от тримата генерали на Меволент не успя в плановете си срещу нас. Съвсем наскоро беше провален опитът на Дрейлън Скарабей да убие с един удар осемдесет хиляди смъртни, избягалите Останки бяха заловени, некромантите бяха притиснати в ъгъла, а магьосникът, известен като Аргедион, беше победен. При всички тези случаи обаче опасността смъртните да узнаят за съществуването ни беше много висока. Камерата, която в момента заснема и предава моите думи, я държи смъртен, журналист, който е открил истината за нас, който сам дойде и ни намери. Той е едва първият, но едва ли ще бъде последният. Бихме могли да изтрием паметта му. Ами паметта на онези, които ще го последват? И нея ли да изтрием? Колко изтрити смъртни съзнания можем да си позволим? Светът се промени, приятели мои. Технологиите го промениха. Тайни вече трудно се опазват. Знаете ли колко много забутани кътчета на Интернет съществуват, изцяло посветени на размазани кадри, уловили някой магьосник в действие? Ние вече сме градска легенда. Въпрос на време е да се появим по челните страници и в праймтайма. И просто ей така, от единия ден за следващия, да се превърнем във враг номер едно. Ще ни преследват, затварят, ще експериментират с нас и ние ще бъдем принудени да отвърнем. Но ние не можем да отвърнем на смъртните. Как бихме могли? Наш дълг е именно тях да пазим. Време е да тръгнем в крачка с останалия свят, да се променим заедно с него. Разговарях с Върховния съвет за това да започнем да защитаваме смъртните по-открито — да не бягаме от светлината на прожекторите, да не се крием из сенките. Засегнахме въпроса за това да разкрием пред смъртните съществуването си. Знам, знам, подобна идея се изправя срещу всичко, в което сме вярвали през целия си живот, но вариантите ни са малко, а и нямаме много време да решим. На хоризонта се задава нова заплаха. Уорлоките настъпват. Съюзили са се с Невестите на кървавите сълзи и идват насам. Дочух дори слухове, че водят със себе си армия от Окаяници. С подобна дивашка сила на своя страна те биха могли да прегазят една малка страна за дни. Милиони смъртни ще загинат и на другата сутрин светът ще се събуди в една нова, брутална реалност, в която магията съществува, но не всеки, който борави с нея, е добър и благороден. Пред заплаха от подобна трагедия ние сме длъжни да действаме бързо и решително. Налага се да отблъснем уорлокската напаст открито, пред очите на всички смъртни, за да могат те да ни видят такива, каквито сме — техни защитници. А когато уорлоките бъдат победени, ще влезем в смъртното общество. Ще оставим благодарността на смъртните да ни вдъхне сили, а ние, от своя страна, ще използваме нашите способности и научни постижения, за да вдъхнем сили на тях, да подобрим живота им, в пълния смисъл на думата да впрегнем уменията си в тяхна защита. Ще започнем да съществуваме в симбиоза. Ще процъфтяваме заедно. Разбира се, по този въпрос все още не е взето никакво окончателно решение и такова няма да има, преди да сме получили пълната подкрепа на всяко едно Убежище по света. Това е смяна на статуквото с епични мащаби. Тя трябва да се случи в пълно единодушие и съгласие. По моя заповед щитът край града ще бъде свален. При условията на примирието генерал Мантис и армията му ще бъдат допуснати в Роърхейвън. От главите им и косъм няма да падне. Ще бъдат посрещнати с добре дошли. Те са наши братя и сестри, а Роърхейвън е люлка на гостоприемството. Този град е нещо повече от онова, което очите виждат на пръв поглед. Преди десетилетия жителите му започнаха да обмислят как да го разширят. Те се гордееха с историческото си наследство и с магическите си корени, така че искаха Роърхейвън да се превърне в блестяща звезда сред магьосническите общности по света. Затова се хванаха на работа. Започнаха да строят. Към тях се присъединяваха все повече и повече хора. Мълвата за Роърхейвън се носеше шепнешком от ухо на ухо. Там е истината, казваха си един на друг съмишлениците. Там е мястото за нас. Но подобно бързо и екстравагантно разрастване трябваше да бъде държано далеч от очите на смъртните, затова роърхейвънци привлякоха на своя страна Крейфън Сигнет. Крейфън произхожда от стар и уважаван род маневристи, изследователи на реалности, които ние, другите, не сме и сънували. Крейфън изслуша плановете на роърхейвънци, съгласи се да помогне и днес е тук, сред нас, за голямото откриване.

Напред пристъпи мъж, дребен и слаб, с късо остригана коса, качи се на сцената и се изправи до Ревъл.

— Ние го познаваме! — прошепна Скейпгрейс. — Веднъж го набихме. Помислихме го за Сила Надир.

Крейфън Сигнет наведе ниско глава и вдигна ръце във въздуха. Стефани сбърчи чело.

Образът на целия град започна да трепка като в мараня и нови сгради заизникваха и се насложиха върху старите.

— Жителите на Роърхейвън имаха мечта — продължи Ревъл. — Мечтаеха да се издигнат отвъд наложените им ограничения. Мечтаеха за град, достатъчно силен да устои на всяка атака и достатъчно голям, за да побере всякакъв брой хора. Продължиха да мечтаят, докато градът им престана да бъде просто град. Магьосници, приятели, братя и сестри, представям ви Роърхейвън Сити!

Сигнет изкрещя от усилие и трепкащите прозирни сгради застинаха на място, плътни и солидни. Кули и шпилове, кои от кои по-високи, се издигаха към небето, извисяваха се над жилищните сгради — кооперации с апартаменти и къщи. Улиците бяха широки и интересно разположени, като довчерашната главна улица на Роърхейвън се беше превърнала в тясна пресечка. Старите постройки си бяха на местата, но около и върху тях се издигаха най-разнообразни подобрения и модификации.

В началото на речта си Ревъл стоеше пред четвъртитата, ниска, с нищо незабележителна сграда на Убежището. Сега тя се бе превърнала чисто и просто в палат, издигаше се гордо, блеснала под слънчевите лъчи. Очевидно по-малка от двореца на Меволент в паралелната реалност, но също толкова пищна, тя се намираше в идеалния център на новия град, подобно на негово живо, туптящо сърце. Дори тихото езеро се беше променило. Вити мостове се кръстосваха над искрящата му повърхност, а струпаните по тях тълпи скандираха ликуващо. И по улиците хората ликуваха. Хиляди хора. Мъже, жени и деца, които само допреди миг ги нямаше.

А отвън целият град беше опасан със стена. Стена с бойници и стражеви кули.

— Това не е град — прошепна Векс. — Това е крепост.

По заповед на Скълдъгъри цялата група се заизтегля, предпазливо назад. Свели лица и прикриващи се от хилядните тълпи, които ги заобикаляха отвсякъде.