Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (63)

61.
Истинското момиче

Стефани полека отхвърляше страниците на книгата — „Сблъсък“ на Стивън Кинг — когато Флетчър се телепортира в стаята й. Момичето изписка, скочи от леглото и се блъсна в бюрото, книгата тупна тежко на пода.

Зяпна момчето с широко отворени очи. Флетчър носеше купчинка черни дрехи, чифт черни ботуши, една бронирана ръкавица и една пръчка. Пръчката на Валкирия.

— Нея вече я няма — изрече глухо.

Стефани сбърчи чело.

— Валкирия?

— Тя… — Флетчър се изсмя. — Какво има да увъртам? Знаеш, че тя е Даркесата. Разбира се, че знаеш. Е, сега Валкирия стана Даркесата за постоянно.

Стефани се надигна от пода.

— Какво се случи?

— Много работи. Първо я бяха пленили, това известно ли ти е? Някакъв долавящ й човъркал из мозъка. А после двамата със Скълдъгъри дойдоха да ме търсят и всичко се обърка. Валкирия беше обкръжена, за малко да я убият. Със Скълдъгъри тръгнахме след нея да й помогнем, но… Трябваше да я видиш. Срещу нея се бяха изправили сигурно сто вещици и тя… Тя ги изби всичките. Колко кръв…

— Но тя може и да се върне — допусна Стефани.

Флетчър поклати отрицателно глава.

— Скълдъгъри каза, че Даркесата се е показвала и преди през последните дни, но само за по няколко минути. В момента Валкирия е Даркесата вече от два дни. Никой не знае къде е, никой не знае какво се кани да прави…

— Как го приеха другите?

— Кое как приеха? А, имаш предвид факта, че именно от Валкирия е трябвало да се страхуват през цялото време? Още не знаят. Скълдъгъри не им е казал. Ще им каже днес.

— Той знае ли, че си тук?

— Скълдъгъри ли? Не. Защо да знае? Просто реших, че трябва да уведомя и теб. Ако я видиш, обади ми се, става ли?

— Окей. Донесъл си дрехите й.

— Ами да…

— Много мило от твоя страна.

Стефани взе дрехите и момчето приседна на леглото.

— Не знаех какво друго да направя. Скълдъгъри съвсем се е умълчал, думичка не казва и… Нямам с кого друг да си поговоря. Ами че аз едва вчера разбра, че Гастли е мъртъв.

— Господи, Флетч! Много съжалявам.

— Дори не съм сигурен дали ме харесваше, но винаги си говореше с мен. Все намираше време да си поприказваме.

— Съжалявам и за Майра.

— А, да, Майра. Гаджето, което се опита да ме убие. Май трябва да се чувствам поласкан, задето тя пое риска да предизвика пожар в общежитието си с надеждата, че аз ще се телепортирам при нея и ще я спася. Това говори за някакво отношение към нещата, нали? Показва ангажираност. Не към мен или към връзката ни, а към кариерата й на наемна убийца, разбира се. Човек няма как да не й се възхити. Ама че история имам, а? Ти ми изневери, следващото ми гадже се опита да ме убие…

— Аз не съм ти изневерявала.

Флетчър примигна насреща й.

— Мм? Знам. Това ли казах? О, Боже, да, това казах. Извинявай.

— А искаш ли да ме наричаш Стефани? — предложи кротко момичето. — Може би ще ти е по-лесно, ако знаеш, че имам име.

— Да, разбира се. Извинявай, Стефани, като казах „изневерила“, нямах предвид теб.

— Няма нищо, Флетчър. Та, какъв е планът сега? Какъв е следващият ход?

— Планът е да се телепортираме в Роърхейвън и да изключим Усилвателя, после да се разправим с Ревъл, след това да намерим начин да победим армията на Мантис и уорлоките, които напредват към Убежището. Лесна работа, а? Само дето най-напред Скълдъгъри трябва да каже на другите, че Валкирия е Даркесата. Не знам как ще го приемат, не знам как ще приемат и факта, че Скълдъгъри е крил това от тях толкова години. Дори Гордън ще присъства. Той как ли ще приеме новината?

— Той вече знае. В неговата къща ли се събирате?

— Засега сме у Финбар, но да, ще сменим мястото. От съображения за сигурност. Стефани, как мислиш, какво възнамерява да прави Даркесата? Искам да кажа, какво иска?

— Не знам.

— Всички долавящи твърдят, че ще унищожи света и ще избие всички. Но Валкирия никога не би направила нищо подобно.

Стефани седна до него и хвана ръката му.

— Когато е Даркесата, тя е различна, Флетч. За Даркесата не е важно кого наранява или кого убива. Важно е какво чувство изпитва, когато го върши. Това я прави… щастлива.

— Щастлива?

— В някакъв смисъл. Изпълва я с чувство, което не се подчинява нито на закони, нито на правила, нито на съвестта.

— Но тя обича семейството си. Никога не би наранила семейството си.

— Флетчър, не мога да мисля като Даркесата. Мога да мисля само като Валкирия. Но си прав, Валкирия никога не би наранила семейството си, както и аз никога не бих ги наранила. Но Даркесата е различна.

— Тя ще намери начин да я победи. Валкирия, де. Тя е силна. Няма да допусне да стори зло на някого, когото обича.

Стефани се обърна и го погледна в очите.

— Валкирия е объркана. Винаги е била объркана. Изпълват я противоречиви мисли и чувства. Боя се, че може и да не е наясно какво точно да направи.

Флетчър вдигна очи към нея.

— Тя обичаше ли ме?

Стефани се поколеба. Искаше да го излъже. Искаше да направи така, че момчето да се почувства по-добре. Но не успя.

— Не — отвърна. — Но не й беше безразличен. И сега не си й безразличен.

— Но не ме е обичала.

— Не. Съжалявам.

Очите на момчето станаха студени.

— Ами вампира? Него обичаше ли го?

— Не. Дори не го харесваше.

— Тогава защо беше с него?

— Защото е объркана. Мислеше, че иска да е с някой опасен.

— Те двамата какво…

— О, Флетчър, какво правиш сега? Защо се измъчваш така? Ти си страхотно момче. Трябва да си с някого, който разбира това. Трябва да си с някого, който те цени… Теб и страхотната ти коса.

Флетчър се усмихна, Стефани му се усмихна в отговор, а после се приведе към него и го целуна. За миг той замръзна, но после отвърна на целувката. Лявата му ръка погали лицето й, пръстът му проследи извивката на бузата й.

После момчето много внимателно се откъсна от целувката.

— Ти… не си истинска.

— Разбира се, че съм истинска — отвърна Стефани и го целуна бързо още веднъж. — Почувства целувката, нали? — още една целувка. — И тази също я почувства? Валкирия може и да не те е обичала — прошепна му, — но аз мога да те обичам.

 

 

Когато Флетчър си отиде, Стефани слезе долу и препови Алис, после я вдигна на ръце и я задуши с целувки. Алис се разсмя толкова силно, че накара и Стефани да се засмее, а точно когато детето взе да се успокоява, момичето зарови лице във вратлето му и го нацелува отново, така че то пак се разкикоти.

В този момент в стаята с усмивка влезе майка им.

— Мама! — провикна се радостно Алис. — Мама!

Стефани й подаде детето.

— Човек ще рече, че не те е виждала с дни.

— О, голяма актриса е тя — отвърна майка й, когато Алис обви около шията й малките си ръчички. — По телефона ли говореше току-що? Стори ми се, че чувам отгоре два гласа.

— Бях пуснала радиото — отвърна Стефани. — О, знаеш ли, мислех си дали да не прекарам няколко дни у Гордън?

Усмивката на лицето на майка й се стопи.

— Кога?

Стефани сви рамене.

— Ами смятах още сега да тръгна.

— Смяташ ли, че е разумно? Преди известно време тук те нападна крадец, а онзи ден беше влязло някакво лудо момиче. Две нападения…

— Да, но в Гордъновата къща никога не са ме нападали — отвърна Стефани. Технически това беше напълно вярно.

— Стеф, не ми допада това да оставаш сама.

Стефани се усмихна.

— И аз какво да направя? Фобия ли да развия? Мамо, всичко ще бъде наред. Просто искам да прекарам няколко дни сама, да почета и да… Така де, да помисля какво да правя с живота си и прочее.

— И прочее, а? Мислила ли си въобще по въпроса?

— Мислих, да — отвърна момичето. — Но не съм взела решение. Още не. Имам нужда да ми се избистри главата.

Майка й помисли за момент.

— Добре. Но ще ми се обаждаш на всеки час, за да знам, че си добре.

— Е, може би няма да е на всеки час.

— Приблизително на всеки час.

— Ще се постарая. Само да се преоблека, вземам си сака и изчезвам. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна майка й, двете се прегърнаха, Стефани целуна Алис и се втурна по стълбите нагоре към стаята си.

През целия й живот я беше вълнувало единствено семейството й. Едничкото й желание беше да живее като нормално момиче. А сега, когато Валкирия я нямаше, мечтите на Стефани можеха да се сбъднат. Сега всичко можеше да стане идеално. Можеше да прекарва повече време с родителите си и с Алис, докато Скълдъгъри и другите водят магическата си война и се разправят с Даркесата.

Само дето Стефани не можеше да остави друг да води нейните битки. Не й беше в природата. Трябваше да направи нещо. Трябваше да помогне. Даркесата беше и неин проблем. Ами ако Скълдъгъри се огъне? Ами ако не успее да се принуди да нанесе смъртоносния удар, когато му се отдаде възможност? В такъв случай най-вероятно Даркесата щеше да го убие, а убиеше ли него, кой щеше да е следващ в списъка й? Всички останали?

Стефани облече черните дрехи на Валкирия, извади Скиптъра от скривалището му и прибра и него, и пръчката на Валкирия в сак, зареден допълнително с чисто бельо и тениски. Взе си телефона, прехвърли всичките си пари в джобовете на черните панталони и грабна и раницата си. После се качи в умпа-лумпата и пое към дома Гордън.

Мина по черния път, приближи къщата от задната страна и спря колата, преди някой да е чул двигателя. Метна раницата на рамо и изтича до задната врата, отключи си и се вмъкна. Незабавно чу гласове, които говореха на висок тон.

— Какво си мислеше, мътните да те вземат? — почти крещеше Векс. — Най-голямата заплаха, която светът е виждал, а ти си имал възможност да направиш нещо по въпроса и не си го направил!

Отговорът на Скълдъгъри беше твърде тих, за да може момичето да го чуе, но гласът на Векс отново долетя кристално ясно.

— Глупости! Не си сторил каквото е трябвало, защото си твърде близък с нея! Не си могъл да се накараш да го сториш и сега, виж, виж какво стана! Валкирия я няма! Даркесата е на свобода. Кой знае къде. Само ти си виновен, ти и никой друг!

Стефани се промъкна вън от широкия килер на кухнята, качи се в библиотеката и свали от рафта комплект енциклопедии. Отвори капачето на тайния отвор към дневната и надникна. Скълдъгъри стоеше прав насред стаята. Гологлав. Векс, Сарацен и Ловците на чудовища също бяха прави, наобиколили го отвсякъде. Флетчър се беше облегнал на отсрещната стена, а Сангуайн стоеше до Танит, която — единствена от компанията — беше приседнала спокойно.

Пред очите на Стефани пристъпи и Гордън, навел ниско глава, на лицето му беше изписана силна тревога.

— Какво ще правим? — попита. — Как ще си я върнем? Застигнал я е най-лошият й кошмар. Тя точно от това най-много се страхуваше.

Векс го изгледа гневно.

— И ти ли си знаел?

— Разбира се, че знаех! — тросна му се Гордън. — Аз съм й чичо. Няма значение, че не съм истинският Гордън. Достатъчно истински съм, за да обичам племенницата си!

Векс поклати невярващо глава.

— Още някой да е бил посветен в тази малка тайна?

Танит вдигна ръка.

— Аз.

Сангуайн я зяпна изненадано.

— Знаела си? Защо не ми каза? Струва ми се, че човек трябва да споделя подобна информация с онзи, за когото се кани да се омъжи.

— Моля те, не ни напомняй за женитбата ви! — прекъсна го Сарацен. — Направо ни побиват тръпки!

Векс загледа отново Скълдъгъри.

— Ами че ние се заехме да издирим оръжията богоубийци именно за да можем да спрем Даркесата! Рискувахме живота си!

— А ако ме бяхте информирали за този план — отвърна Скълдъгъри, — щях да ви разубедя.

Векс пристъпи до един стол и се отпусна тежко на него. Въздъхна.

— Имаше време, когато не би се поколебал да я убиеш.

— Така е — подкрепи го Сарацен. — Много лош момент избра да се размекваш.

— Тя все още може да бъде спасена — отговори скелетът.

— Как? — намеси се Донегън.

— Само трябва да поговоря с нея. Ако успея да я накарам да поговорим, ще я успокоя. Мога да върна Валкирия, не се тревожете. Правил съм го и преди.

— А откъде знаеш, че тя няма директно да те ликвидира, преди дори да си успял да си отвориш устата?

— Знам, защото Даркесата обича игрите. Това е основното, което трябва да разберете за нея. По някакъв неин си начин тя е напълно невинна. Всеки път, когато се появи на бял свят, тя открива нещо ново за себе си, някаква своя нова способност. Може да ви откъсне ръцете и краката, но зад това няма да има зъл умисъл. Тя просто иска да се увери колко й е лесно да го стори.

— Дамм — проточи Грейшъс. — Определено ни успокои.

— Доверявал съм се на Валкирия преди — отговори скелетът, — доверявам й се и сега.

Векс го загледа съсредоточено.

— Наистина ли смяташ, че можеш да стигнеш до нея там, където е сега?

— Просто трябва да успея да се приближа достатъчно, че да можем да поговорим.

— Надявам се, знаеш какво да правиш после.

Скълдъгъри наклони глава.

— И аз се надявам.

— Видя ли? — обърна се Танит към Сангуайн. — Вземаш всичко, което останалите току-що казаха, преструваш се, че съм ти го казала аз и вече няма да си ми толкова сърдит.

Сангуайн въобще не се впечатли.

— Не става така.

— Извинете ме за момент — рече Сарацен и излезе от стаята.

— Край, значи? — обади се Донегън. — Спираме да се препираме по този въпрос, така ли? Защото все още не сме взели решение какво да правим с Роърхейвън. Прихванахме конвоя, заловихме специалистите по разрушаване на щитове и ги затворихме на място, където никой да не може да ги намери, така че сега пътят ни към Убежището е разчистен. Флетчър си е пак с нас, можем направо да се телепортираме вътре. Нещо друго в тази връзка, което пропускам?

— През последните два дни събитията се развиват страшно бързо — отговори Скълдъгъри. — Мантис все още приема заповеди от последните останали членове на първоначалния Върховен съвет, но като гледам с каква скорост измират тия членове, заповедите към генерала всеки момент ще секнат.

— Може пък тогава Мантис да се откаже, да си иде у дома и войната да свърши — предположи Флетчър.

— Може би — отвърна скелетът, — но не Мантис е основната ни грижа. Основната ни грижа са уорлоките. Когато се разправим с Шаривари и Инженерът изключи Усилвателя, можем да се ориентираме към останалите мишени — там номер едно в списъка е Ърскин Ревъл.

Стефани дочу тихо изщракване зад гърба си и замръзна, а после един кротък глас й каза:

— Обърни се.

Момичето много бавно се подчини.

Срещу й стоеше Сарацен, насочил пистолет към гърдите й и с пръст на спусъка.

— Доколкото разбирам, можеш да се възстановяваш дори от изстрели право в главата. Ако направиш дори едно рязко движение, ще те принудя да ми докажеш това си умение на практика.

Стефани преглътна.

— Аз не съм Даркесата.

— Ако си Валкирия, защо ни шпионираш?

— Не съм и Валкирия. Аз съм Стефани. Аз съм отражението на Валкирия.

— Ти не си отражение.

— Отражение съм, кълна се.

Сарацен смръщи вежди и пистолетът се отпусна надолу.

— Господи. Не приличаш на нито едно друго отражение, което някога съм виждал. На практика си… човек.

— Аз съм човек — отговори момичето. — Аз съм Стефани.

Сарацен я погледа още миг-два, после й махна да го последва. Тя пое дълбоко дъх, затвори капачето в стената и тръгна подире му. Магьосникът пръв влезе в дневната, а момичето се поколеба точно на прага.

— Имаме гостенка — рече Сарацен — и преди да сте почнали да припадате и преигравате, трябва да ви кажа, че макар да прилича на истинско момиче — дори и в нашите очи! — това е само отражението на Валкирия. Нарекло се е Стефани.

Стефани пристъпи в стаята. Флетчър изглеждаше силно изненадан да я види, но Векс и Ловците на чудовища останаха направо слисани. Тримата едновременно пристъпиха към нея, явно едва удържайки се да не я побутнат с пръст, за да проверят дали е истинска. Зад тях Танит и Сангуайн я гледаха, без да кажат и дума, Гордън също беше онемял от удивление.

— Дръпнете се от него — продума Скълдъгъри.

Векс и Сарацен отстъпиха на една страна, Грейшъс и Донегън — на друга. Стефани вдигна очи към Скълдъгъри и усети как я изпълва страх.

— Аз не съм „то“ — продума.

— Носиш нейните дрехи — отговори Скълдъгъри. — Просто още нещо, което си й откраднало. При всички положения си постигнало целта си. Накара я да избяга от собствената си майка. Отне й живота, отне и семейството й. Защо си дошло сега?

— Какво, какво? — намеси се Флетчър. — Вал е избягала от майка си?

— То се е опитало да убие Валкирия — отговори Скълдъгъри и в следващия момент изражението на Флетчър се промени: той загледа момичето сякаш е нещо, някакво нечовешко същество. Но в очите му се мерна и още едно чувство. Болка.

— Мога да ви обясня — отвърна Стефани, но повече никой не обърна внимание на думите й.

— То как е станало такова? — попита Векс. — Да оставим настрана склонността му да убива, засега. Как е станало толкова истинско?

— Забележително! — отбеляза и Грейшъс. — Може би си променил символа за създаването му? Винаги съм смятал, че този символ подлежи на усъвършенстване, но кой ти има време да се занимава с отражения? Но това тук… Великолепно е.

— Аз не съм „то“! — остро рече Стефани. — Аз съм „тя“! Аз съм личност! Казвам се Стефани Еджли. Родителите ми са Дезмънд и Мелиса Еджли, а сестра ми се казва Алис! Живея в Хагард, в област Дъблин.

— И си убила братовчедката на Валкирия Каин — довърши Скълдъгъри.

Стефани замълча. Флетчър се отпусна безсилно в един стол.

— Направих онова, което се налагаше — отвърна Стефани с треперещ глас. — Единственото, което обичам на този свят, са родителите и сестричката ми. А това е така, защото целта, с която бях създадена, беше да се преструвам на Валкирия и да се преструвам, че обичам семейството й. Само дето всичко това престана да бъде само театър. Спрях да се преструвам и започнах да ги обичам наистина. Обичам ги. Бих сторила всичко, за да ги защитя. Затова съм дошла. Ще имате нужда от всякаква помощ, за да спрете Даркесата.

Скълдъгъри наклони глава.

— Въобразяваш си, че ще те вземем с нас? Че ще заемеш мястото на Валкирия?

— Ние с нея сме една и съща личност.

— Ти си нещото, което е убило братовчедката на Валкирия.

— А тя в момента е нещото, което ще затрие целия свят — заяде се Стефани. В гласа й се долавяше гняв. — Скълдъгъри, знам, че не ти е приятно да чуваш това, но няма как — аз съм Валкирия. Не притежавам нейните магически сили, но в това се състои единствената разлика между нас. А и Скиптърът е у мен.

— Скиптърът на Древните? — наостри уши Танит.

— Той беше унищожен — обади се Донегън. — Не беше ли унищожен? Май четох някъде, че…

— Това е Скиптърът от паралелната реалност — поясни Стефани. — Онази, в която властва Меволент. Скиптърът действа и е свързан с мен. Поправете ме, ако греша, но ми се струва, че към момента страдаме от известна липса на оръжия богоубийци. Когато Даркесата дойде, аз ще бъда единствената, която ще е в състояние да я спре.

— Другият вариант е да те убием още сега — додаде Скълдъгъри. — И да вземем Скиптъра от ръката ти.

— Няма да ме убиете.

— Сигурна ли си?

— Няма да ме…

Скелетът извади револвера от кобура и устата на Стефани пресъхна от страх. Пръстът му запъна предпазителя и дулото се насочи точно между очите на момичето.

— Скълдъгъри — обади се Векс, — чакай сега…

— Това не е Валкирия — отговори скелетът. — Не е истински човек.

Сарацен направи малка крачка напред.

— Не можеш просто да я застреляш.

— Това нещо не е в женски род.

— Предлагам всички да се успокоим — намеси се Гордън.

— Моля те, не ме убивай — тихичко рече Стефани.

В следващата секунда Флетчър се появи между момичето и скелета.

— Спри.

— Дръпни се — ледено отвърна Скълдъгъри.

Но момчето не мръдна.

— Ами ако Вал не се върне повече? Ще позволиш ли семейството й да си остане с мисълта, че е избягала от тях или че й се е случило нещо ужасно? Целият смисъл на отражението е да им помага, когато Валкирия я няма. Ако убиеш Стефани, то няма да е, за да направиш света по-добър или да въздадеш справедливост. Ще я убиеш заради собствения си гняв. Това е цялата работа. Валкирия би искала в такива трудни времена да помислим за родителите й и за Алис, знаеш, че съм прав!

Танит също се изпречи пред Скълдъгъри и бутна Флетчър настрани.

— Чупката, перчем. Аз ще се оправя — очите й огледаха Стефани от главата до петите. — Виж се само! Ти си истинско чудо! Човек не може да ти се нагледа. Аз не съм като тия типове тука и много добре разбирам какво имаш предвид, когато казваш, че си Стефани. Разбира се, че си Стефани. Освен това аз пресявам приятелите си много внимателно, а сега ми се струва, че ти си човек, с когото бих могла да се сприятеля. Но същинският въпрос, Стефани, не е дали си истински човек, или дали може да ти се има доверие. Същинският въпрос е…

Мечът на Танит блесна вън от ножницата, Стефани едва успя да мигне, когато Скълдъгъри се хвърли върху двете им. Момичето падна на пода, оплела се в ръцете и краката на противниците си. Мечът падна на килима до нея. Сарацен го грабна, но Сангуайн го фрасна и магьосникът полетя настрани, изпускайки острието.

Ръце стиснаха Стефани, издърпаха я вън от мелето. Флетчър я вдигна, изправи я на крака и в следващия миг двамата се озоваха в някакъв тих апартамент. Вън беше нощ.

— Благодаря ти — продума Стефани.

Момчето не отговори. Без да пали лампите, полека обиколи стаите и внимателно ги огледа. Върна се при момичето и тя изведнъж усети ирационалния порив да запълни неловкото мълчание.

— Предполагам, не трябва да съм изненадана — рече му. — Истинската цел на Танит е да пази Валкирия невредима, докато не се появи Даркесата. Сега Даркесата вече е на бял свят и Танит отново става наш враг. А тъй като Скиптърът е у мен, най-голямата заплаха за Даркесата съм аз. Затова и Танит се опита да ме убие.

Флетчър измърмори нещо неразбрано.

Момичето хвърли поглед наоколо.

— В Австралия ли сме? Това ли е твоят апартамент?

— Да — неохотно призна Флетчър. — Така де, беше мой. Не знам защо реших да дойдем тук.

— Може би защото мислиш за това място като за свой дом.

— Ако е така, би било доста сбъркано от моя страна. Та, коя от двете уби? Каръл или Кристъл?

Стефани отвърна очи.

— Каръл.

— Кристъл знае ли какво се е случило?

— Никой в тяхното семейство не знае истината. Отражението на Каръл зае мястото й. Постарах се да не ги тревожа.

— Е, много мило от твоя страна!

— Виж… Иска ми се да можех да кажа, че не исках да я убивам, но в интерес на истината… в онзи момент не ми се струваше погрешно. Имам предвид, знам, че вършех нещо ужасяващо, но просто не изпитах някакво конкретно чувство. Не съжалявах.

— Но сега съжаляваш?

— Да.

— Защо? Защото изведнъж се оказа твърде близо до това да бъдеш истински човек? Доста удобно. Точно когато всички разбрахме за съществуването ти, ти взе, че почна да изпитваш вина. Горката!

— Флетч…

— Знаеш ли какво? Вярвам ти, когато казваш, че не си „нещо“. Вярвам ти, когато казваш, че си човек.

— Благодаря ти.

— Моля. Но като човек изобщо не те харесвам.

— Да — промълви Стефани.

Флетчър изчезна. Тя остана на място и миг по-късно момчето се върна, хвана ръката й и двамата отново се озоваха в гостната на Гордън. На пода се беше появила пукнатина, която Грейшъс тъкмо прикриваше, като придърпваше килима отгоре й.

Скълдъгъри обърна поглед към момичето.

— Танит и Сангуайн решиха да прекарат известно време извън нашата компания. Няма да бъдеш в безопасност в Хагард, така че идваш с нас в Роърхейвън. Скиптърът у теб ли е сега?

— В сака й е — обади се Сарацен.

— Тогава тръгваме незабавно — нареди скелетът. — Флетчър, коя е най-забутаната част на Убежището, в която си бил, като имай предвид, че трябва да е и близо до залата с Усилвателя?

— В тоалетните — отвърна момчето. — Има едни на трето ниво. Всички тръби там текат, знаете ли ги? Отвратително място, ужасен студ е там.

— Идеално — одобри скелетът и револверът отново заплува във въздуха и легна в дланта му.