Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (60)

58.
Невестите на кървавите сълзи

Отне им близо половин час, докато изкачат гладките каменни стъпала до първата врата. Валкирия издържа около две минути, преди коленете й да се подгънат, така че изкара пътя до горе в ръцете на Скълдъгъри. Когато най-сетне той я остави на земята, тя се поизправи и се почувства така, сякаш изпълзява от горещо блато — всеки сантиметър от кожата й лепнеше, покрит с пот.

— Чувствам се отвратително — рече тихо, повдигнала ръце встрани от нежелание да ги опира в тялото си. — Божичко, трябва ми душ.

Скълдъгъри вече разчиташе въздуха, вдигнал ръка.

— Първо да спасим Флетчър, после ще се къпеш. Как се чувстваш, ако оставим настрана това, че ти е горещо и си изгоряла?

Валкирия искаше да му каже, че се чувства добре и няма нужда да се притеснява за нея. Но подобна лъжа щеше да застраши и двама им.

— Чувствам се малко слаба — отвърна.

— Тогава стой само зад мен. Ако ти кажа да бягаш и да се криеш, изпълняваш веднага. Да се изправиш срещу вещица не е същото като да се изправиш срещу магьосник. Тези жени са значително по-опасни.

Двамата влязоха в пирамидата и хладната сянка вътре щеше да накара Валкирия да се усмихне, ако лицето не я болеше толкова, че не успяваше да му придаде никакво изражение. Тя пъхна слънчевите очила в джоба си. От двете страни на коридора пред тях се редяха стаи без врати, пълни единствено с рафтове, по които бяха подредени глинени делвички с най-разнообразни размери.

— Ако се наложи да се разделим — прошепна Скълдъгъри, — среща отново тук.

Валкирия промърмори тихичко и го последва до тежките завеси, които висяха в противоположния край на коридора. Скелетът ги дръпна полека и топла светлина прогони сенките край тях.

Вътрешността на пирамидата представляваше гигантска кухина, изпълнена с многобройни продълговати площадки и пътеки, които се кръстосваха във всички посоки и водеха от една стена до друга. Самите площадки бяха свързани помежду си с мрежа от въжени мостове и стълби, стъпала и алеи под наклон. Някои пътеки бяха тесни, други — широки, трети бяха солидни, четвърти изглеждаха крехки като цигарена хартия. Но и върху най-крехките се издигаха постройки, стабилни, каменни постройки, макар че не бяха кой знае колко много. Затова пък навсякъде се виждаха многобройни шатри и палатки с различна големина — явно това беше най-предпочитаният от вещиците дом.

Валкирия клекна до Скълдъгъри. Никой не проронваше и дума — и двамата наблюдаваха Невестите. Сега момичето разбра защо Сарацен каза, че, ако ще попадаш в плен, най-добре ще е да те пленят точно тези жени. Косите им бяха дълги, прихванати със сложна плетеница от златни ленти, а долната половина на лицата им беше скрита от ален воал. Носеха копринени поли с цепки буквално до кръста и бюстиета — всичко в червено. Коремите им бяха оставени открити. Наметалата им — макар че Валкирия не беше сигурна, че това са точно наметала — бяха също червени. Бяха от някакъв плат като коприна или шифон и се прикрепяха към раменете на вещиците с малки златни пръстени, както и към китките им с помощта на златни гривни. Наметалата трептяха на вълни при всяко движение, дори най-лекото. Над десните си лакти Невестите също носеха по една златна гривна, а сандалите им бяха привързани с красива оплетка от ленти, на вид твърде сложна и досадна, за да бъде практична. На бедрото им висеше закривен кинжал в богато украсена ножница.

Подир всяка Невеста вървеше по един мъж и я следваше буквално навсякъде. Мъжете бяха голи, с изключение на простичък бял саронг, омотан на кръста им; главите им бяха гладко избръснати, а телата — мускулести. Посветените не вдигаха очи от земята и се движеха на точно шест крачки зад гърба на своята вещица. Системата се видя доста приятна на Валкирия.

— Посветените вършат всичко, което Невестата им заповяда, така ли? — прошепна тя.

Скълдъгъри я изгледа.

— Престани да точиш лиги.

— Не точа…

— Престани веднага.

Момичето въздъхна.

— Хубаво. Та, къде смяташ, че държат Флетчър?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — От това, което съм чел за Невестите, помня, че вечерите и нощите им са неприкосновено време, прекарват ги сами. Заключват се всички врати и всяка Невеста се занимава, с каквото пожелае. Тогава е най-подходящото време човек да огледа пирамидата.

— Как смяташ да стане? Дори не си носим сфера невидимка.

— Ами ще го направим по стария изпит начин — отговори скелетът. — Ще се прокрадваме.

— Звучи трудно.

— Глупости. Прокрадването е фасулска работа. Само трябва да внимаваш къде…

Той направи крачка вън от прикритието и неволно ритна камъче, което се изтъркаля по пода и се чукна в един от грънците наблизо със звучно пинг!

— Голямата ми уста! — промърмори скелетът, когато една Невеста обърна очи към тях и го видя.

Начаса зави аларма, а Невестите си заподвикваха предупреждения. Валкирия понечи да се изправи.

— Долу! — нареди Скълдъгъри.

Момичето го изгледа.

— Какво смяташ да правиш?

— Нещо неразумно — отвърна той и се втурна напред.

Валкирия остана на място, скрита, заслушана във виковете, припукването на запратени лъчи и трошащи се камъни. Скълдъгъри примамваше Невестите след себе си и ги отвеждаше надалеч.

Изоставя те.

Все така приведена, тя пропълзя обратно зад завесата, примижавайки срещу ослепителния правоъгълник светлина, който нахлуваше вън от пустинята и сочеше пътя към изхода. Къде да отиде? Къде да се скрие? Беше изтощена, слаба, изгоряла, а и сигурно беше получила топлинен удар. Ако излезеше, нямаше да стигне далече. Но и тук вътре не можеше да иде никъде. От самата мисъл да замахне, за да удари някого, я избиваше на плач.

От вътрешната страна на завесата се чуха стъпки, момичето се стрелна и се скри в отворена стая от дясната страна на коридора. Долепи гръб о стената, като внимаваше да не докосва глинените делвички. Два, не, три гласа говореха бързо-бързо един през друг. Само единият приказваше на английски. Другите два езика бяха напълно непознати.

Една от Невестите забъбри напрегнато.

— Остави на мен — отвърна Невестата, която говореше английски.

Още бъбрене, после…

— Да, ще стане.

Валкирия би сбърчила чело, ако кожата не я болеше толкова.

Ама че късмет! Разбираме какво казва подчинената, а не шефката.

Валкирия надникна навън. Две Невести бързо излязоха през входа навън под ослепителното слънце и изчезнаха надолу по стъпалата. Логично. Някой беше проникнал в пирамидата им и сега се налагаше да разберат дали не е довел и подкрепления, които да чакат вън.

Третата Невеста, тази, която Валкирия в момента не можеше да види, закрачи обратно към завесата, но момичето се прокашля тихичко зад гърба й. Стъпките на Невестата по коридора замряха. Валкирия взе в ръце една от делвичките. Не чуваше нищо, но беше малко вероятно Невестата да е останала неподвижна. Не, ако имаше поне бойните умения на Валкирия, сега вероятно се промъкваше към входа на стаята, готова да се втурне вътре и да хване натрапника неподготвен…

Невестата се втурна в помещението и Валкирия я тресна по главата с делвичката, като при това изохка тихо, защото изгорялата кожа й причиняваше остра болка при всяко движение. Невестата рухна на колене, момичето пристъпи към нея и я изрита в главата.

Оо, страхотно!

Остана на място и загледа изпадналата в безсъзнание Невеста, чакайки болката от изгорялото да утихне. Полека в ума й се зароди идея, която прерасна в цял план. Не беше много добър план, но пък само преди минута не разполагаше с никакъв, така че и лошият план не беше за пренебрегване.

Момичето се съблече напълно, сгъна старателно дрехите си и ги скри на един от рафтовете зад една от делвичките, а след това облече одеждите на Невестата.

Неспокойна си, нали? Такива опасности те чакат, а ти да оставиш тука хубавите си дрехи…

Наистина беше неспокойна, особено като се имаше предвид какво се налага да облече. Червена коприна и тоя тъп воал, както и сандали, които дори не можеше да завърже както трябва.

Изглеждаш страхотно. Приличаш на кючекиня с кръвожадни наклонности.

Момичето прибра некромантския пръстен в малката кесийка, която висеше до кинжала, после окова китките на падналата Невеста, върза й краката и й запуши устата с един от чорапите си. За последното се извини на глас. Невестата, естествено, не я чу, но при всички положения извинението беше наложително.

Планът щеше да сработи, ако никой не се доближаваше твърде много до Валкирия. Така никой нямаше да види нито колко зле са омотани връзките на сандалите й, нито че косата й е пълен хаос, нито че вместо да носи здравия шоколадов тен на вещиците, кожата й е болезнено червена. Освен това Невестите пристъпваха с елегантно полюляване, което Валкирия не успяваше да докара — всяка вещица се движеше така, сякаш се носеше на облаче. Момичето добре знаеше какво представлява собствената й походка — преди всичко практична и ефективна. Походка на човек, свикнал да носи панталони и ботуши.

Панталони и ботуши, изработени от Гастли Биспоук. Не е редно да ги зарязваш просто ей така.

Валкирия си пое дълбоко дъх, излезе от стаята с делвичките и премина през завесата. От горещината беше започнала отново да се поти, изгорялата кожа я боцкаше ужасно. Закрачи по най-близкия въжен мост. Оказа се удивително стабилен.

На пътя й се изправи Посветен. Момичето обърка крачка, но после поизопна отново рамене и небрежно го подмина. Той не издаде и звук. Не вдигна тревога. Това беше добре. Планът можеше и да сработи. Валкирия хвърли поглед през рамо. Посветеният я следваше по петите.

Тя се извъртя към него и той спря на място. Момичето зачака мъжът да предприеме нещо. Той не помръдваше и мускул. Просто си стоеше като закован, забил очи в краката си. Момичето сбърчи чело, отстъпи, обърна се и пак пое напред. Мъжът я последва.

Валкирия отново спря, мъжът също спря.

— Какво искаш? — попита го тя. Ако беше доловил необичаен акцент в гласа й, Посветеният с нищо не го показа. Но и не отговори.

Момичето тъкмо се канеше отново да му обърне гръб, когато зърна друга Невеста да приближава, следвана от друг Посветен. Ругаейки тихо под нос, Валкирия се върна назад по въжения мост. Нейният посветен я последва плътно.

— Би ли престанал? — изсъска му тя. — Престани, ясно? На място!

Мъжът спря и момичето забърза, слезе от моста и продължи напред, докато не стигна кръстопът от пътеки. Прикри се, когато трета Невеста я подмина, следвана от поредния Посветен с ниско сведена глава. Всяка Невеста беше следвана непрекъснато от поне един мъж.

Невеста без Посветен може да предизвика подозрение.

Валкирия се върна по въжения мост. Нейният Посветен си стърчеше, където го беше оставила.

— Здрасти — рече му тя. — Би ли… Бих искала да стигна до затворническите килии в пирамидата, но съм забравила… така де… пътя дотам. Заведи ме.

Посветения се поклони леко, но не помръдна.

— Е? — подкани го момичето. — Да вървим!

Мъжът заотстъпва с поклони и Валкирия проумя. Подмина го, излезе напред и чак тогава той я последва. Момичето стигна до края на една алея, поколеба се, хвърли поглед през рамо, ориентира се по маниера на мъжа и сви надясно. Това не беше най-бързият, нито най-ефективният начин да стигне там, където се беше запътила, но вършеше работа. В един тесен коридор се наложи да се размине на една ръка разстояние с друга Невеста. Невестата й кимна, Валкирия й кимна в отговор и всяка продължи по пътя си. Момичето издиша и се отпусна.

Вървяха, докато стигнаха една грамадна врата. Валкирия погледна Посветения.

— Тук ли е?

Мъжът се поклони с една идея по-дълбоко.

Вратата се оказа заключена. Естествено, денят беше изтекъл. Нямаше начин да влезе тук тази вечер, не и без да привлече вниманието на всички Невести.

— Имам нужда от сън — рече момичето.

Посветеният се поклони отново, отстъпи крачка и тя отново го подмина, за да излезе напред. Мъжът отново започна да я насочва с езика на тялото си в правилната посока, докато след още малко разходка излязоха на широка площадка, покрита с шатри и палатки. Стараейки се да се държи настрана от останалите Невести, Валкирия си избра палатка на самия ръб на площадката.

— Донеси ми храна — рече на Посветения. — И вода. Моля. Ако обичаш.

Посветеният се поклони и пое нанякъде, а момичето влезе в палатката и остави платнището да падне зад гърба й. Подът беше покрит с възглавнички, тя си избра най-голямата и седна на нея. Прииска й се телефонът й да беше тук. Дори не знаеше колко е часът. Опита се да нагласи косата си хубаво в златните лентички, но се отказа, преди да се е раздразнила твърде много.

След няколко минути усети раздвижване пред палатката. Удържа се да не приклекне и да се приготви за бой, вместо това полегна назад и се престори на заспала. Не беше лесно, защото наистина беше много изгоряла. Чу, че някой влезе, и поотвори очи. Един Посветен тъкмо слагаше поднос с храна на ниска масичка. Пламъчето на маслената лампа хвърляше отблясъци по мускулите и голата му глава, но те всичките бяха еднакви — с мускули и голи глави. Момичето изчака, докато видя лицето му, за да се увери напълно, че това си е нейният Посветен и едва тогава седна.

— Благодаря ти — каза му.

Той не отговори. Отиде до входа на палатката и застана там, прав, отпуснал ръце, навел глава, неподвижен като статуя.

Валкирия пропълзя до масичката, напълни чаша с вода и повдигна воала, за да я изпие на един дъх. На подноса бяха натрупани месо, грозде и други плодове — тя яде, колкото можа, а останалото заряза.

Примъкна се обратно до най-голямата възглавница, натрупа още няколко край нея и легна. Кинжалът й убиваше, притиснат в бедрото. Златната гривна неудобно стягаше лакътя й. Косата й беше твърде рошава, а тъпите сандали съвсем се бяха свлекли. Освен това беше разтревожена. Разтревожена и отегчена. Разтревожена, отегчена и уморена и просто нямаше начин да успее да заспи, не и заобиколена отвсякъде с врагове, които сигурно вече бяха пленили Скълдъгъри и…

 

 

Събуди се. Надали беше спала дълго. Беше все така облегната на възглавниците — беше спала, без да помръдне.

Посветеният обаче не си беше губил времето. На пода пред Валкирия бяха наредени бурканчета с благоуханни масла, а до тях — голям съд с вода. Мъжът стърчеше до съда с кърпа в ръце.

— Ъм — рече Валкирия. — Какво става?

Мъжът не отговори. Естествено. Момичето приседна, като буквално извика от болка, а Посветеният бързо грабна едно бурканче, коленичи, натопи пръст в съдържанието му и докосна ръката й. Намазаното местенце веднага се охлади и болката там стихна. Дори вече не беше червено.

— Е — рече Валкирия на Посветения, — определено си пълен с изненади.