Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (6)

4.
Тайният произход на…

Не беше лесно да си жена в този мъжки свят.

Още по-трудно беше да си мъж в женско тяло в този мъжки свят. Но кой всъщност е казал, че този свят е мъжки? Подобни остарели сексистки теории нямаха място в съзнанието на Вориен Скейпгрейс. Вече не. Не и след… грешката.

Първо беше Върховният убиец. После — Кралят на зомбитата. След това — глава в буркан. Това май беше дъното. Но след това му беше даден втори шанс, възможност да се завърне в света. Беше му показано едно тяло, перфектен екземпляр, и на мига Скейпгрейс беше разбрал, че именно това тяло ще бъде идеалният съд, в който трансплантираният му мозък най-сетне ще намери покой. В това тяло би могъл да заживее отново. В това тяло щеше да заживее отново. Щеше да бъде пак жив, дишащ мъж. Никаква гниеща плът повече. Никакво разлагане. Никакви подигравки. Щеше да получи уважение. Най-сетне щеше да получи уважение.

Вместо това мозъкът му беше поставен в женско тяло, а тъпият му зомби помощник получи тялото на висок, красив мъж с всичките му прилежащи мускули.

Животът беше скапан, когато Скейпгрейс беше жив. После смъртта също се оказа скапана. А сега животът след смъртта пак си беше скапан.

Да живее в ново тяло беше трудно, а да живее в ново женско тяло беше още по-трудно. Всеки път, когато си отвореше устата, чуваше някакъв чужд глас и през първите седмици все се оглеждаше да види дали зад гърба му не е застанал някой непознат. Дори не знаеше как да ходи по улицата, без да изглежда глупаво. Да не говорим за цялостната травма от това при всяко поглеждане в огледалото да вижда лице, което не е негово.

Е, лицето си беше красиво, нямаше две мнения. Бяха му дали тяло на изключително привлекателна жена. Двадесет — двадесет и пет годишна, с кестенява коса и зелени очи. Висока метър и осемдесет, в отлична физическа форма. Скейпгрейс се ласкаеше да си мисли, че ако я беше срещнал приживе, щеше да я накара да се влюби до полуда в него. Или поне щеше да обмисли тази възможност. Защото, ако се пробваше наистина да направи нещо подобно, жената най-вероятно щеше да му се присмее. Красивите жени обикновено му се смееха.

Свъси вежди. Докъде щяха да доведат подобни мисли? Не знаеше.

Вгледа се в навъсеното си изражение. Дори намръщена, жената беше прекрасна. Всъщност, той беше прекрасен. Дори намръщен Скейпгрейс беше прекрасен. Сбъркана работа.

— В острието ли се оглеждаш?

Скейпгрейс се извъртя рязко, вдигнал меча пред себе си. Старецът зад него стоеше кротко, събрал ръце пред гърдите си сякаш за молитва. Учител Пинг беше от онези старци, които вече рядко се срещат. Беше дребничък китаец с рядка брадица, която приличаше на лента сив дим. Кожата му беше като пергамент, който е бил смачкан, изхвърлен на боклука, а после изваден оттам и пригладен надве-натри. Пинг се обличаше в нещо, което наричаше „традиционните одежди на предците ми“, но Скейпгрейс беше почти напълно сигурен, че всъщност е нова-новеничка хавлия за баня.

— Във всеки момент трябва да си готов за битка — продължи Пинг с тежък китайски акцент. — Как ще виждаш враговете, ако не можеш да откъснеш очи от собственото си отражение?

Скейпгрейс не отговори. Не се съмняваше, че въпросът е реторичен.

Ръцете на Пинг се задвижиха плавно като водни вълни, той отстъпи и приклекна в бойна поза.

— Хайде — каза. — Нападни ме.

— Но ти нямаш меч — отвърна Скейпгрейс.

Пинг се усмихна.

— Това не значи, че не съм въоръжен.

Скейпгрейс изкрещя и се втурна напред, сечейки въздуха с оръжието, после скочи, завъртя се, приземи се и си изкълчи глезена. Изпищя, изпусна меча и рухна на колене пред Пинг, който само сведе поглед към него и го фрасна по носа.

— Ох! — изписка Скейпгрейс.

Пинг отново събра ръце пред гърдите си и се поклони.

— Запитай се, ученико мой, как успях да те победя?

— Удари ме по носа!

— Именно. Ако можеш да удряш опонентите си по носа по-често, отколкото те удрят теб, скоро ще усетиш вкуса на победата.

— Тече ми кръв!

— Трябва ти кърпичка.

Бияча притича, стиснал кутия книжни салфетки в грамадните си, тъпи мъжки ръце. Скейпгрейс измъкна няколко кърпички, притисна ги към носа си и се втренчи в Пинг.

— Кога ще бъда готов?

— Скоро, ученико мой.

— Все това повтаряш. Колко скоро е това „скоро“?

— „Скоро“ е когато настоящият момент отмине — отвърна Пинг.

Скейпгрейс беше сто процента сигурен, че в този отговор смисъл няма, но вече си беше научил урока и не настоя повече. Бияча му помогна да се изправи на крака. Новото тяло на идиота беше само мускули и волева брадичка — същата волева брадичка, която трябваше да принадлежи на Скейпгрейс.

— Изглеждаш раздразнен — отбеляза Пинг.

— Разбира се, че съм раздразнен — отвърна Скейпгрейс. — Има един-единствен начин да си спечеля уважението на хората, които са ми се надсмивали цял живот, и той е като стана най-великия воин, когото светът някога е виждал. Ти трябваше да ме учиш на изкуството на битката, но единственото, което правиш, е да ме удряш всеки път щом падна!

— Разбирам — рече Пинг. — Смяташ, че не се учиш на нищо, така ли? Нека те попитам нещо, ученико мой. Гледал ли си „Карате кид“? Оригиналът с Ралф Мачио, а не римейка със сина на Уил Смит? Гледал ли си го?

— Много ясно, че съм го гледал.

— Във филма Даниел-сан също не вярва, че се учи на нещо, нали така? А в същото време господин Мияги го обучава, макар че момчето дори не усеща това. Аз правя същото.

— Значи всъщност аз се уча?

— Когато му дойде времето, ще разбереш дали се учиш, или не.

Скейпгрейс присви очи:

— Във филма господин Мияги кара Даниел да върши разни досадни задачи — да боядисва оградата или да пастира колата, а после Даниел извършва същите движения в други ситуации и разбира, че те всъщност са карате. Ти ме караш да правя само бойни движения… Ако впоследствие разбера, че всъщност си ме учил да боядисвам огради и да пастирам коли, няма да ти платя и стотинка!

Пинг се изкикоти.

— Толкова си смешна, госпожице Скейпгрейс!

— Господин! — ревна Вориен. — Аз съм мъж!

— Ама разбира се — поклони се Пинг. — Разбира се, че си мъж. Ще продължим с уроците утре сутринта.

При тези думи старецът заотстъпва назад в сенките и тишината се възцари след него като есенни листа, спускащи се полека от дърветата.

Бияча се взря в тъмното:

— Още ли си тук?

От сенките дойде само гореспоменатата тишина. После:

— Не.

— Тук си — настоя Бияча. — Виждам те.

Скейпгрейс също виждаше, че Пинг не си е отишъл, но си замълча и изчака търпеливо, докато старият учител се примъкна уж незабелязано до вратата, а после изпълзя вън на четири крака. След секунда задната врата на кръчмата се отвори и отново се затвори. Бияча промърмори нещо неразбрано.

Скейпгрейс се извърна към него:

— Какво? Какво каза?

Бияча въздъхна.

— Просто не разбирам защо трябва да ставате велик воин, господарю. Защо да се излагате на опасности? Имаме си здрави нови тела и нов живот, и, така де, вашето тяло може и да не е идеално, но на кого му пука как изглеждаме? Най-важното е какви сме отвътре.

— Да те питам, да не би Най да е изпуснал мозъка ти на пода, преди да го сложи в тая твоя нова хубава глава?

— О, господарю, не бъдете така язвителен.

— Да не бъда язвителен? Язвителен? Че ти си формен идиот! Тялото ми не било „идеално“! То дори не е от същия пол като предишното ми! Ясно ли ти е въобще каква мъка е да си от един пол, а да си затворен в тяло от противоположния пол?

— Може пък… и да съм наясно — промълви Бияча.

— Изобщо не си наясно! Погледни се само! Цял Адонис! Минаваш по улицата и хората те гледат с възхищение! А когато аз минавам…

— Ами, може би ако започнете да носите бельо…

— Бельо? — вресна Скейпгрейс. — Бельо значи? Мислиш, че бельото е проблемът? Всичко, което нося, ми е или много тясно, или много широко! Гърбът ме боли, това известно ли ти е? Знаеш ли колко е трудно да стоиш изправен в това тяло? Как въобще се справят жените?

Бияча се прокашля.

— Ами, сър, не всички жени са толкова… физически впечатляващи като вас.

Скейпгрейс присви очи:

— Само да не вземеш да си въобразиш нещо сега!

— Моля, сър?

— Виждам как ме гледаш.

Бияча изпадна в ужас.

— Господарю, не! Уверявам ви, изобщо, ама изобщо не намирам новото ви тяло за привлекателно!

— Нима? Твоето, да не би да е нещо по-добро? — после Скейпгрейс се отказа, раменете му увиснаха и той обърна гръб на Бияча. — Какви ги говоря. Разбира се, че е по-добро. Виж се само. Можеш да имаш всяка жена, която си поискаш.

— Но аз не искам коя да е жена, господарю.

— Само така говориш…

— Ще говоря така до последния си дъх, сър. Аз съм само ваш.

Скейпгрейс бавно се обърна и погледна Бияча в очите.

— Какво искаш да кажеш?

— Ъм — отвърна Бияча.

— Много странно изказване.

— Така ли?

— Ама много странно.

— О.

— Много странно.

— Забравете го, ако искате.

Скейпгрейс продължи да го гледа втренчено. Бияча наистина се държеше странно. Дори по-странно от обикновено. За Бога, май се изчервяваше. Скейпгрейс смръщи вежди.

— Та, за какво говорех преди малко?

— Как ще станете воин, господарю.

— А, да. Много скоро ще овладея тайните на бойните изкуства и ще стана най-великия воин, когото светът някога е виждал.

— Ама защо? — настоя Бияча.

— Какво защо?

— Защо ще ставате велик воин? Какво ще правите после?

Скейпгрейс се усмихна подигравателно.

— Задаваш ужасно много въпроси.

— Просто… Просто се чудех какво…

— Не ти плащам, за да се чудиш!

— Вие въобще не ми плащате.

— Аз съм магьосник, Бияч. Сред многото разлики между ние двамата, тази е основната. В теб няма магия, но в мен… Магията кипи в мен. И сега, когато вече не съм зомби, я чувствам как се възражда. Пробужда се.

— Каква точно е тази магия? Винаги съм искал да ви попитам.

— Но не си ме питал, нали? До днес не си ме питал. Защо така? Новото тяло ли ти дава самоувереност, Бияч?

— Какво? Не, господарю!

— Изпълва те с чувство за собствено достойнство? Със самоуважение?

— Никога! Кълна се!

— Защото, ако разбера, че е така…

Бияча падна на колене.

— Господарю, аз мразя тялото си! Мразя го. Разбира се, физически то е перфектно във всяко отношение, но… не е тялото, което вие нападнахте в онзи топъл септемврийски следобед преди няколко години. Не е тялото, което вие ухапахте тогава. Не е тялото, в което се пробудих като зомби и видях първо вас да се взирате в мен…

— Пак ставаш странен — промърмори Скейпгрейс.

Бияча се изправи. Беше толкова висок и красив, че изглеждаше направо глупаво.

— Господарю — заяви той, — заедно с вас преживяхме много и ако можех да разменя сегашното си тяло с вашето, щях да го направя. С готовност щях да го направя. Може би тогава вие щяхте да се погледнете през моите очи и да се видите такъв, какъвто ви виждам аз.

Скейпгрейс се зачуди дали да задълбае в това изказване, но бързо се отказа.

— Вие сте единственото важно нещо в живота ми — продължаваше Бияча. — И аз… Сър, аз…

— Този разговор ме отегчава — обяви Скейпгрейс. — Върви да изхвърлиш боклука.

Бияча цял се сгърби.

— Да, господарю.

Докато Бияча тътреше пълната кофа навън, Вориен вдигна меча си от пода и го прибра в ножницата. В древните времена самураят никога не прибирал меча, преди да го е окървавил. Но, в края на краищата, това са били старите времена, когато хората не били чували за елементарна хигиена. Скейпгрейс беше сигурен, че днес самураят хубавичко ще си помисли и по-скоро ще наруши това глупаво правило, вместо да рискува с някоя опасна зараза.

После отвън долетя крясък и преди се усети какво прави, Скейпгрейс вече тичаше към вратата с меч в ръка.

Бияча се бореше с нещо в сумрака зад кръчмата, притиснал гръб о стената, мъчейки се да задържи чудноватото същество на разстояние. Животното беше голямо колкото доберман, но с много по-дълга козина, имаше зурла и остри зъби, ръмжеше и тракаше с челюсти срещу пищящия Бияч.

— Ей! — изкрещя Скейпгрейс, защото не можа да измисли какво друго да стори.

Съществото извърна глава, очите му засвяткаха. От този ъгъл лицето му изглеждаше едва ли не човешко. После се хвърли към Скейпгрейс, Скейпгрейс се подхлъзна на някакъв боклук и когато звярът падна отгоре му, сам се наниза на меча.

Скейпгрейс примигна, а създанието изпусна последния си дрезгав дъх и умря. Вориен го избута настрани и се изправи.

Бияча го гледаше с предано обожание.

— Господарю!

— Какво?

— Вие ме спасихте!

— Няма такова нещо.

— Спасихте ме!

— Стана случайно.

— Вие ми спасихте живота!

— Не беше нарочно!

Полека Бияча стана на крака. Беше толкова щастлив, че малко оставаше да заплаче.

— Господарю, нямате представа какво значи това за мен. Аз съм само жалък смъртен, който не заслужава да бъде спасен…

— Знам.

— … и въпреки това вие ме спасихте! Рискувахте собствения си живот, който е несравнимо по-ценен от моя…

— Несравнимо.

— … втурнахте се към опасността, към челюстите на смъртта… Не знам какво да кажа. Нямам думи, за да… О, господарю, простете ми, но ще заплача.

— Хубаво, само върви да плачеш някъде другаде — сгълчи го Скейпгрейс. — Какво въобще беше това чудо? Някакво куче ли?

Бияча беше твърде зает да плаче и не отговори.

Скейпгрейс подпъхна крак под тялото на мъртвото същество и го претърколи на светло.

— Никакво куче не е — рече. — Изглежда така, сякаш куче и маймуна са се влюбили, родили са си бебета и това тук е било най-грозното в котилото, та не са го искали и са го изхвърлили — клекна до създанието. — Може би е извънземно. Може би сме нападнати от извънземни!

— О, сър, дано не е така! — изхлипа Бияча.

— Млъквай. Виж му само лицето. Определено е извънземно. Май. Със сигурност не е тукашно.

Бияча подсмръкна.

— Може да е дошло от друго измерение.

— От къде?

— От някое паралелно измерение, господарю. Сещате ли се, като онова, в което попадна Валкирия Каин.

Скейпгрейс се надигна.

— Какви ги говориш?

— Миналия април, сър, докато ние с вас чакахме за новите тела, в Убежището се разигра цяла драма: Валкирия попадна в друго измерение, а в това време онзи господин Аргедион вършеше едни поразии… Ама вие всичко ли сте пропуснали?

— Тогава бях глава в буркан — натърти Скейпгрейс. — Имах си други грижи.

— Да, сър, разбира се. Може би това същество също е дошло от друго измерение. Може би някой е извършил маневра, върнал се е в нашата реалност, но случайно е довел със себе си и това животно.

— Маневра?

— Да, сър, така му викат. Маневристът, дето забърка цялата каша с Валкирия, беше мъж на име Сила Надир.

— Надир… — проточи Скейпгрейс. — Къде съм чувал това име?

— Доколкото разбирам, той е печално известен сериен убиец, сър.

Очите на Скейпгрейс се разтвориха широко.

— Сериен убиец? И къде е той сега? Заловиха ли го?

— Боя се, че не, сър. Избяга от затвора и…

— Бил е в Убежището? — прекъсна го Вориен. — Значи, бяга от затвора, изчезва, а няколко месеца по-късно имаме… как беше…

— Маневра.

— … маневра, осъществена в Роърхейвън?

Бияча пребледня.

— О, сър. Нали не… Нали не мислите, че Надир е още тук?

Скейпгрейс му обърна гръб и се взря в улицата.

— Познавам съзнанието на престъпника, Бияч. Познавам съзнанието на убиеца. Някога аз бях Върховният убиец. Бях Кралят на зомбитата. Но се промених. Сега вече ще използвам мрака вътре в мен, за да се боря със злото, а не само да бъда зъл; собственоръчно ще съградя епичната история на живота си, история за изкупление и тихо достойнство. Знам едно и то е, че Сила Надир никога не е напускал Роърхейвън и сега този град има нужда от закрилник. Така де, това са две неща и аз ги знам.

— Да се обадим на Скълдъгъри, а?

— Не. Аз съм достатъчен.

— Вие?

— Този град плаче за свой герой.

— Вие?

— Остави Плезънт и Каин да ни отървават от очевидните опасности. Нека те стоят в светлината на прожекторите. Аз ще стоя в сенките. Аз ще водя войната си в мрака.

— Ще ви трябва факла, сър — каза Бияча, изтича и застана до рамото на Вориен. — Моля ви, нека аз да държа тази факла!

— Можеш да ми бъдеш помощник.

— О, да, сър!

— Аз ще бъда пазителят на този град, неговият невъзпят герой, неговият Рицар на бурята и мрака!

— Да, сър! — изписка Бияча и запляска с ръце.

Скейпгрейс присви очи. Буквално надушваше злото наоколо.

— Ще ни трябват маски.