Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (59)

57.
Слънчево изгаряне

Джипът забави ход, Скълдъгъри изключи двигателя и двамата с Валкирия слязоха. Първото, което направи впечатление на момичето, беше студът. Нямаше нито едно облаче и небето беше обсипано с повече звезди, отколкото беше виждала през живота си. Възхищението й обаче отстъпи пред една мощна прозявка. Полетът беше дълъг, след това още по-дълго бяха пътували с джипа, цялата беше натъртена и преуморена. Не знаеше името на селцето, пред което се намираха в момента, но то беше кацнало свенливо в покрайнините на пустинята Сахара… Като покорно кученце, което чака да го погалят.

От сенките изникна мъж и се приближи към тях с усмивка.

— Детективи — поздрави ги и им стисна ръцете, — името ми е Тау. Съветът на старейшините ме прати да ви посрещна и да ви предложа услугите си. Разбирам, че бихте искали да посетите обиталището на Невестите на кървавите сълзи?

— Те държат в плен наш сътрудник — рече Скълдъгъри. — Тук сме, за да ги помолим да ни го върнат.

— Не е известно Невестите някога да са връщали нещо, което са си присвоили.

— Планираме да сме много убедителни — намеси се Валкирия.

Тау се усмихна.

— Ще ви се наложи. Невестите живеят в гигантска пирамида западно от тук. Елате с мен. Ще ви отведа до превоза ви.

Тау пое покрай крайните къщи на спящото село. Куче пресече пътя им, изгледа ги без капка интерес и продължи напред.

— Разбрахте ли новината? — обади се водачът им. — Ренато Бисахалани е мъртъв.

В гласа на Скълдъгъри се долови изненада.

— Кой го е убил?

— Наемници, доколкото чух — отвърна Тау. — Капят като мухи, а? Щастлив съм, че никога през живота си не съм се радвал на достатъчно уважение, че да ме изберат за старейшина — и се изкикоти.

Зад полуразрушена варосана стена беше паркиран пикап. Изведнъж пръстенът на ръката на Валкирия стана студен като лед.

Тя посегна полека, сложи длан на лакътя на Скълдъгъри и двамата забавиха крачка. До едното задно колело на пикапа лежеше черна неясна купчина. Тау я забеляза и се закова на място. Скълдъгъри потупа на свой ред момичето и й посочи камара изпочупени грънци наблизо. Зад чирепите лежеше друго тяло.

Тау се обърна, лицето му потъмня. А после дланта му започна да припуква от енергията на усилващия се лъч, той вдигна ръка, но в последния момент едра фигура изникна незнайно откъде, блесна меч и отсече ръката му до китката.

Тау изпищя, залитна назад, мечът изсвистя отново и го обезглави.

Скълдъгъри остана напълно неподвижен, но Валкирия с усилие се сдържа да не се хвърли напред. Не посмя обаче, защото скелетът виждаше в тъмното, но нейните очи не се справяха толкова добре.

— Извинявам се за драматичната поява — обади се от мрака Фрайтнинг Джоунс и пристъпи към тях, бършейки острието си. — Хората им ме издебнаха от засада тая сутрин. Единият го оставих жив достатъчно дълго, за да науча плановете им. Скълдъгъри, добре изглеждаш! Валкирия, както винаги за мен е удоволствие да те видя.

Макар че и преди беше срещала Фрайтнинг, Валкирия едва овладя желанието си да направи реверанс. У спокойния африканец имаше нещо изконно царствено — държеше се сдържано и благородно като господар.

— Кои са тези „те“? — попита Скълдъгъри.

— Пирати — отвърна Фрайтнинг. — Не се сещам за подходящо определение. Крадат и грабят, а ако за плячката им се предложи достатъчно висока цена, продават я. Това планираха да сторят и с вас. Върховният съвет би платил пребогато, за да получи едного от вас или и двама ви с белезници на ръцете.

— Но нали вие тук сте на наша страна? — обади се Валкирия. Очите й непрекъснато неволно се извръщаха към отсечената глава на Тау на пясъка.

— В Африка има три Убежища — отвърна Фрайтнинг. — И в най-мирни времена те враждуват помежду си. Сега обаче старейшините са мъртви, така че мнозина от магьосниците се отцепиха и започнаха да се грижат само за собствените си интереси.

— Как се справят заместниците на Убунту? — попита скелетът.

— Ами гледат да си вършат работата. Стараят се. Ревъл направи усилие и подбра правилните хора — чернокожият магьосник сведе очи. — С дълбоко съжаление научих за Гастли. Беше ми приятел, беше и добър човек. Не можах да повярвам, че е загинал от ръката на Ревъл.

— Ще го накараме да си плати — отвърна Скълдъгъри.

— Вярно ли е това, което каза Тау? — попита Валкирия. — За Бисахалани?

— Вярно е — потвърди Фрайтнинг. — Зафира Керайъс е заела поста Върховен маг на Америка. В смутни времена живеем. Но да не се отклоняваме. Каретата ви чака — и той заобиколи пикапа. — Тя ще ви вози през по-голямата част от пътя, но от един момент нататък ще трябва да вървите пеша. Невестите живеят в пирамида, която може да се види само от определен ъгъл — вещиците много ценят личното си пространство. Самият аз никога не съм бил там, но са ми казвали, че ако вървите на юг-югоизток, рано или късно ще стигнете.

— Рано или късно? — свъси се Валкирия. — Колко дълго ще трябва да ходим?

— Не повече от седем часа.

— Леле. Добре, че Скълдъгъри умее да лети.

— А, боя се, че летенето е изключено.

— Моля?

— Невестите ще усетят веднага всяка необичайно силна проява на магическа сила. Може да хвърлите някое и друго огнено кълбо, ако ви се наложи. Но никакво летене.

Валкирия се прегърби отчаяно.

— Значи трябва да ходим пеша? Седем часа? По пясъка?

— Донесъл съм ви малко вода.

— А може ли вместо това да ме поносиш на гръб?

Фрайтнинг се усмихна.

— За мен щеше да е чест да те нося, но аз няма да ви придружа. Имам работа в Египет.

Момичето на секундата обърна поглед към Скълдъгъри, който на секундата поклати отрицателно глава.

— Но аз се уморих само от ходенето от нашия джип дотук — проплака Валкирия. — Едва ли ще издържа още седем часа.

Спряха пред една двойна седалка, явно изтръгната от някой автобус. Тя си лежеше на пясъка, а когато двамата мъже не я подминаха, момичето се намръщи още повече.

— Моля ви, не ми казвайте, че това е каретата — рече. Никой не отговори и тя продължи — Това си е седалка. Не виждам кола наоколо. Няма мотор. Няма колела. Каретите се теглят от коне. Къде са конете? — очите й изведнъж се разшириха и тя се огледа с интерес. — Невидими коне ли са?

— Дори и на Невестите на кървавите сълзи понякога им се налага да ходят на пазар за насъщни вещи — обясни Фрайтнинг. — Това е транспортът, който ползват. Седалката се движи с повече от двеста километра в час и никога не се отклонява от курса си. Доколкото знам, пътуването с нея до крайната точка на този курс ще трае девет часа.

Валкирия го зяпна.

— Значи ще седим на това чудо девет часа, пътувайки с нелепо висока скорост, а после ще трябва да вървим още седем часа? Въобще не ми се вижда практично!

— Невестите пазаруват рядко.

— То си личи.

Фрайтнинг й подаде манерка.

— Ето ти водата. Макар че едва ли ще ти потрябва. Ти си елементал, можеш да извличаш вода от влагата във въздуха.

Скълдъгъри изтупа пясъка от седалката и се настани.

— Колко Невести се очаква да срещнем?

— Ако извадите късмет — отвърна Фрайтнинг, — нито една. В най-добрия случай ще влезете незабелязано, ще измъкнете Флетчър и заедно ще се телепортирате в Ирландия, преди някой въобще да е разбрал, че сте в пирамидата. Аз лично не обичам да си имам работа с вещици. Не разбирам магията им, пък и те просто… ме плашат. Но все пак да отговоря на въпроса. Доколкото съм осведомен, в пирамидата живеят около триста Невести. А всяка Невеста е следвана по петите от поне двама Посветени.

Валкирия седна до скелета.

— Какви са тия Посветени?

— Смъртни мъже, които им служат — обясни Фрайтнинг. — Някои хора ги наричат „доброволни роби“. Подчиняват се на всяка дума на своята Невеста, без да се оплакват и без да задават въпроси. Най-вече защото езиците им са изтръгнати още в пубертета.

— Не могат да говорят? Честно, не се сещам за нищо по-ужасно!

— Аз се сещам за някои предимства на това да нямаш език — промърмори тихичко Скълдъгъри.

Фрайтнинг се засмя.

— Късмет, приятели, и лек път. Доколкото разбирам, ще прилича на влакче на ужасите в лунапарк.

После тупна с длан облегалката на седалката, тя се издигна във въздуха достатъчно, че краката на Скълдъгъри и Валкирия да се откъснат от земята.

— Най-добре се хванете за нещо — предложи Фрайтнинг, обърна се и се отдалечи, а седалката се стрелна рязко напред, увеличавайки скоростта си толкова внезапно, че гърбът на Валкирия залепна за облегалката.

Полетяха право напред, далеч от селото, беззвучно се плъзгаха над пясъка, набирайки все по-голяма скорост. Въздухът изпълваше бузите на Валкирия и ги издуваше, а косата й стана буквално на нищо. Тя се закикоти и погледна скелета, който седеше спокойно, протегнал ръка пред себе си. Контролираше въздуха и дори най-лек ветрец не мачкаше ризата му.

— Не бъди толкова скучен! — изрева момичето над воя на вихъра. Скълдъгъри леко обърна глава да я погледне. — Хайде де! Много е весело!

Той само помръдна с брадичка, което беше неговият начин да извърти очи от досада, но после свали шапката си, притисна я до гърдите си и отпусна ръка. На секундата вятърът лепна вратовръзката на лицето му.

Седалката се изкачи над висока дюна, после се спусна надолу от другата й страна, а Валкирия запищя, заля се от смях и стисна ръката на скелета. Сълзи течаха по бузите й и тя едва успяваше да вдигне ръка да ги избърше. Освен това вятърът съскаше силно, когато нахлуваше през празните очни кухини на скелета.

— Татуировката! — провикна се момичето. — Сложи фасадната татуировка!

Скълдъгъри се поколеба за момент, после докосна ключиците си. Фалшивото лице бързо плъзна по черепа, но чертите му не можеха да се закрепят. Бузите му веднага се издуха като тези на Валкирия, а очите се изпързаляха чак на тила му. Вятърът влизаше в ноздрите му и ги обръщаше наопаки, а момичето се смееше така, че вече не можеше дори да си поеме дъх. Чак сега усети и колко студено е всъщност, стисна още по-здраво лакътя на скелета, той вдигна ръка и успокои въздуха около тях.

Валкирия ахна във внезапната тишина. Лицето на Скълдъгъри застина в нормално положение и той се обърна да погледне момичето с повдигнати вежди.

— Достатъчно ли се повесели?

— Кожата ми пари — оплака се тя.

— Ами песъчинките са те изподраскали, като ги остави да хвърчат в лицето ти с двеста километра в час. Не съм изненадан, че ти пари. Трябваше да си сложиш маската.

— Можеше да ми го кажеш одеве.

— Как ще се научиш, ако те предупреждавам за всичко?

Смъкнаха се от друга дюна. Под тях, край тях пясъкът беше тъмен. Над тях — безкрайното небе с безброй звезди.

— Много е красиво — тихо каза момичето.

— Има нещо такова.

 

 

Валкирия се събуди. Главата й лежеше на рамото на скелета и преди още да отвори очи, тя усети, че светът е станал ярък, горещ и суров.

Приседна и отлепи клепачи. Тъмните дюни под тях бяха станали златни, а безбройните звезди се бяха скрили зад бездънна светла синева. Седалката забави ход и спря на върха на една дюна. После Скълдъгъри престана да контролира въздуха и жегата се стовари върху момичето като юмрук.

— Майчице — изграчи тя.

Седалката се спусна на пясъка. Скълдъгъри стана и си нахлупи шапката. Валкирия му протегна ръка и той я издърпа да се изправи. Гърбът й беше схванат, краката — безчувствени и й беше страшно горещо. Беше й страшно, страшно горещо.

Момичето си върза косата, разрови джобовете си за слънчевите очила и си ги сложи. Пийна доста от топлата вода в манерката, изтри уста и попита:

— Ще трябва да ходим пеша седем часа? В тази жега? Не мога. Просто не съм в състояние.

— Ще се справиш — отвърна небрежно Скълдъгъри и кимна наляво. — Натам.

И тръгна. Валкирия го последва.

— Твърде горещо е. Сериозно ги говоря. Предполага се, че дрехите ми ще държат хладно в топло време, но нещо не се справят.

— Направени са да ти държат хладно в летен ирландски ден — обясни скелетът. — Опасявам се, че пустинята Сахара е съвсем друга бира.

По пясъка се ходеше трудно. Ботушите й затъваха — прекрасните й ботуши, в които прекрасните й крачета бавно се сваряваха. Валкирия свали куртката и я върза на кръста си. Бронираната ръкавица малко й пречеше, но се търпеше.

Скълдъгъри й хвърли поглед през рамо.

— Не можеш да стоиш само по това.

Момичето се погледна. Носеше розовата тениска, която Стефани беше купила. Прииска й се да я разкъса на парчета и да я изгори.

— Защо?

— Розово е.

— Е, и? Бездруго не носим камуфлаж.

— Освен че е розово, не е и бронирано. Трябва да си облечеш куртката. Предстои ни да се изправим срещу много опасни и непредсказуеми хора.

— Които в момента се намират на седем часа път оттук.

— Ще изгориш на слънцето.

Валкирия измъкна от джоба си туба със слънцезащитен крем.

— Най-високият фактор — обяви.

Скелетът поклати глава и продължи мълчаливо. Момичето го последва, мажейки крем по ръцете и раменете си, по лицето и по деколтето. — Намажи ми гърба! — рече.

— Сама си го намажи.

— Не мога. Моля те?

— Известно ли ти е колко трудно се маха слънцезащитен крем от тези ръкавици?

— Не — честно си призна момичето. — А на теб известно ли ти е?

Скълдъгъри спря и въздъхна. Валкирия му подаде тубичката и той малко грубичко я намаза отзад по врата и по плешките.

После й върна тубата и тя се усмихна.

— Благодаря.

Той изсумтя, сложи шапката си на главата й и продължи нататък.

— Искаш ли да попеем песни, докато вървим? — обади се пак момичето.

— В никакъв случай! — отвърна скелетът.

 

 

Вървяха от часове и манерката отдавна беше празна. Валкирия облиза сухите си устни. Беше си донесла слънцезащитен крем и черни очила, но не и вода.

Доста глупава постъпка за умно момиче като теб.

Момичето намаза още крем върху парещата си кожа — тубичката вече почти беше свършила. Широкополата шапка на Скълдъгъри й спарваше, но поне хвърляше сянка на лицето й — Валкирия беше благодарна и на това. Всяко нещо, което носеше прохлада, беше добре дошло! Ако Скълдъгъри не беше тук, отдавна щеше да си е свалила всички дрехи.

Ама че гледка би било!

Валкирия се засмя.

Скълдъгъри погледна през рамо.

— Добре ли си?

— Не бих казала. Май изпадам в делириум.

Скелетът спря и я изчака да го настигне.

— Изгоряла си.

Момичето огледа ръцете си.

— Няма такова нещо.

— Свали си очилата.

Валкирия бутна очилата напред на носа си и веднага видя колко червена всъщност е кожата й.

— О, да му се не види! Погледни ме само! Аз съм варен омар!

— Казах ти да не сваляш куртката.

Тя го изгледа злобно.

— Смяташ, че моментът е подходящ за тази реплика? Сериозно? За тази реплика няма подходящ момент, а настоящият е особено неподходящ! Тази вечер ще примирам от болки, а ти ми сервираш само едно „Нали ти казах?“. Вода. Дай ми вода.

— Сто пъти съм те учил как да извличаш вода от…

— Вече пробвах, а сега съм ядосана, горещо ми е, изгоряла съм, а ти току-що извърши непростим грях, така че най-добре ще направиш да ми подсигуриш вода на секундата!

— Е — отвърна скелетът. — Щом така поставяш нещата…

После вдигна ръка, въздухът започна да блести и да трепка и над главата на момичето се оформи лека мъгла. Тя чувстваше лекото движение на въздушните потоци по кожата си, разбираше какво прави Скълдъгъри — как управлява влагата. Валкирия повдигна лице нагоре и мъглата се превърна в капки вода, които закапаха право в устата й.

— О, страхотно! — изохка тя със затворени очи. — Още.

— Ако искаш още — отвърна скелетът, — направи си сама.

Валкирия го зяпна разстроено.

— О, стига де! Само…

— Никога няма да се научиш, ако върша всичко вместо теб. Няма вечно да съм тук да те пазя, нали се сещаш.

— Смяташ да ме изоставиш ли?

— Не и ако не ми се наложи. Но всичко се случва.

Валкирия въздъхна и се повлече отново подире му.

 

 

Положи всички усилия да извлече вода от въздуха, наистина всички усилия. Най-доброто, което постигна, беше малко облаче от капчици, но колкото повече вървяха, толкова по-трудно й ставаше да се концентрира. Най-сетне разбра, че не е в състояние да направи и крачка повече.

— Вода — изскърца. Не можеше и да говори вече — устата й беше твърде пресъхнала.

Скълдъгъри дори не я погледна.

— Трябва да се научиш да правиш…

— Вода или умирам. Ще умра. Напук на теб.

Скелетът спря, обърна се и въздъхна.

— Хубаво.

Свали шапката си от главата й, вдигна и двете си ръце. Валкирия смъкна черните очила и обърна пак лице нагоре, докато мъглата се събираше над главата й. Този път беше сериозна, гъста мъгла. Истинска мъгла. Усещаше как въздушните течения се извиват и разместват при всяко движение на скелета, докато той извличаше влагата и я превръщаше във водни капчици. Много капчици. Дори не и капчици. Направо капки. Истински капки висяха във въздуха, сливаха се, оформяйки грамадни капки, които пък се събираха в локва — локвата висеше и се гънеше във въздуха, голяма локва, сериозна локва и…

После локвата падна върху лицето на момичето, оплиска я и попи в дрехите й. Валкирия изписка от удоволствие, буквално изписка и отскочи настрани, но не можа да избегне водата. Преглътна всичко, което попадна в устата й, задави се и с див смях, който изригна незнайно откъде, загледа Скълдъгъри през кичурите мокра коса — чак сега си даде сметка колко самодоволен вид може да има един череп.

— Не мога да повярвам, че го направи!

— Нали плачеше за още.

— Ама че детинщина!

— Да, но за пръв път от часове насам си усмихната.

Момичето отново се засмя, прокара длан по лицето си и втри водата в бузите и челото си. Толкова беше хубаво! Колко приятно беше косата ти да е мокра! Но само след миг почувства, че вече съхне под слънцето.

— Би ли го направил пак? — попита.

— С удоволствие.

След като отново се наплиска и напълни манерката с вода, Валкирия пак пое след скелета. След час стомахът й заръмжа от глад. Още час по-късно и последните й сили я оставиха. Скълдъгъри я вдигна на ръце и я понесе, а момичето задряма в прегръдката му. Не знаеше колко дълго я беше носил, но отвори очи, когато един глас в главата й каза: Събуждай се, сънливке.

Пред тях пустинята блестеше и трепкаше в такава горещина, каквато момичето не можеше дори да си представи. Трептящият въздух се издигаше на височината на небостъргач и се намираше точно отпред. Скълдъгъри пусна Валкирия и тя се изправи на треперещите си крака. Отвърза куртката от кръста си и я облече, съскайки от болка, когато платът се плъзна по кожата й.

Заради умореното момиче Скълдъгъри слезе по дюната съвсем бавно и Валкирия успя да го последва, без да падне. Приближиха до трепкащия въздух, а той не се отдалечи от тях, както се случваше обикновено. Остана на място, подобно на стена. Скълдъгъри наклони глава на една страна и подсвирна весело. После улови момичето за ръка, премести я леко настрана и в следващия момент трепкащата жега се раздвои пред очите й и Валкирия видя пирамидата.