Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (58)

56.
Документалният филм

Сенките на Чайна не се отделяха от нея и за миг. Където и да идеше тя в Роърхейвън, те бяха зад гърба й. Красавицата не знаеше имената им. Бяха просто двама магьосници, но от тях измъкване нямаше. Не че тя се опитваше да се измъкне. Беше се съсредоточила изцяло върху това да възстанови силите си, а не да се отърве от хората, назначени да я държат под око. Вече беше кръстосала отвратителното им малко градче нашир и надлъж. Сега се разхождаше около тихото езеро, докато не стигна до щита. От другата му страна ясно виждаше армията на Мантис, която се подготвяше да атакува. Подготвяха се вече дни наред.

Когато се върна в Убежището, Ревъл я чакаше. Виждаше го за пръв път след деня, в който той уби Гастли Биспоук. Зад гърба му стоеше Черният секач, мълчалив и неподвижен като труп.

— Рано се прибираш — рече й Ревъл. — Обикновено се разхождаш още час.

Чайна му се усмихна.

— Сенките ми се умориха.

— А, да, не ги бива особено да се прикриват, нали? Надявам се, че ще ме извиниш, Чайна, но ти предаваш хората около себе си твърде често. Едва ли ще ти струва някакво усилие да предадеш и нас.

— Да предам единствените хора, които се грижат за безопасността ми? — учуди се красавицата. — Достатъчно добре ме познаваш, за да ти е известно, че аз се ръководя само и единствено от личните си интереси. Винсънт Фоу и неговата групичка дегенерати се намират от външната страна на вашия славен щит. Повярвай ми, нямам намерение да правя нищо, което да застраши мястото ми вътре под същия този славен щит.

— Мадам Мист ми каза, че напоследък доста говориш по телефона. Не се бой, не те подслушваме. Толкова защити си наслагала на телефона си, че се чудя как и ти самата можеш да говориш по него. Но един от нашите малки последователи паяци си е записвал всеки път, когато някой ти е звънял.

— Аз съм много търсено момиче.

— Е, точно там е работата. Това вече не е вярно, нали? Търсена беше преди Елиза да изгори библиотеката ти.

— Временна спънка, нищо особено. Информаторите са изключително непостоянни хора: боят се от несигурността и от силните шумове. Но сега, когато съм част от Убежището, когато явно съм се съюзила със самия Ърскин Ревъл, някои стари контакти се подновиха. Отново дочувам доста неща.

— Има ли сред тях нещо интересно за нас? Може би нещо полезно, което да ни мотивира да те задържим още известно време под наша защита?

— Май поназнайвам нещичко, което да те заинтригува.

— За Скълдъгъри?

— За уорлоките.

— Те не ме притесняват. Може да са могъщи, но са шепа хора. А и не смятам, че Роърхейвън е тяхна цел. Имам всички основания да смятам, че ще нападнат Дъблин.

— А може би е време да почнеш да се притесняваш. Помниш ли какво са Окаяници?

Ревъл сбърчи вежди.

— Да, струва ми се. Съществували са преди аз да се родя, преди още ти да се родиш. С две думи, представлявали органични Кухи хора. Изкуствени хора, сглобени от други хора.

Чайна кимна.

— Така е. Вместо от зловонен газ и хартия Окаяниците са направени от плът, кръв и вътрешности. По тази причина те непрекъснато гният. Заради свирепостта им никой не е правил Окаяници от хиляда години. До днес.

— Шаривари разполага с Окаяници?

— Категорично. С колко точно обаче, не мога да кажа. Зависи от колко време е планирал настоящото нападение.

Ревъл бавно кимна. Чайна отлично виждаше, че за него това е неочаквано развитие. След всичко, което беше сторил, сега на магьосницата й беше приятно да го вижда притеснен.

Но Върховният маг рязко се откъсна от мислите си.

— Интересно! — обобщи. — Но съм сигурен, че не е нещо, с което да не можем да се справим. Всъщност, искам да те помоля за една услуга.

— Нима?

Ревъл махна с ръка и двама мъже пристъпиха напред. Единият — одърпан и с брада — носеше камера. Другият беше гладко избръснат и с бележник в ръка.

Ревъл се усмихна и пусна в действие прословутия си чар.

— Чайна Сороуз, позволи ми да ти представя Кени Дън и Патрик Слатъри.

Двамата смъртни се вторачиха в магьосницата и по бузите на Кени плъзна руменина.

Слатъри пристъпи напред.

— Не изкарвам кой знае колко пари, но ще ви ги дам до последната стотинка. Ще ви дам всичко, което пожелаете. Знам, че едва сега се запознаваме, но усещам, че между нас има връзка, истинска връзка, а това не се случва всеки ден, не е нещо, което човек може да пренебрегне с лека ръка. Така че, ето ме, просто едно момче, което признава любовта си пред едно момиче.

Кени се изстъпи рязко пред него.

— Тая реплика я е откраднал от един филм.

— Не е вярно — избъбри Слатъри.

— Откраднал я е. От „Нотинг Хил“.

— Само последната част от изречението.

— Аз никога няма да открадна реплика от филм, за да говоря с вас! — пламенно рече Кени, взрял се дълбоко в очите на Чайна. — Вие заслужавате много повече. Заслужавате поезия и оригиналност, заслужавате всичко, всичко на този свят. Аз не заслужавам вас, но… Но ако ми дадете шанс, може би ще успея да се превърна в онзи мъж, когото е възможно един ден да заобичате.

— И тая реплика е от филм! — прекъсна го Слатъри.

— Не е вярно — оправда се Кени. — Само звучи като от филм, защото идва от сърцето ми!

— Моята беше от сърцето ми!

— Твоята беше от дивидитата ти вкъщи!

— Вкъщи нямам „Нотинг Хил“! — присмя му се Слатъри. — Единственият филм на Ричард Къртис, който имам, е „Наистина любов“, защото е наистина, наистина хубав любовен филм!

— Не съм го гледала — издума Чайна.

— Ще ви го дам да го изгледате, ако искате — избърза Кени.

— Господа! — Ревъл се беше наслушал. — Помолих Чайна да поговори с вас като част от опита ми да ви убедя да се ангажирате да предадете посланието ни на света. Чайна, неколцина от хората ми са се натъкнали в Дъблин на тези двама индивиди, които обикаляли и задавали всякакви чудновати въпроси. Заловили са ги, доведоха ми ги и аз видях в тяхно лице възможност да си направим услуга — услуга на магическата общност и на магическото изкуство като цяло. Господа, в края на краищата, вие снимате документален филм за нас, нали? Няма ли да е най-добре ние самите да ви помогнем да го изработите?

Кени заговори на Ревъл, но очите му не се откъсваха от Чайна.

— Ние сме журналисти — рече. — Имаме си журналистически… етичен кодекс. Това, което предлагате… това, което предлагате, звучи така, като че ли се каните да ни нареждате какво можем и какво не можем да… така де… заснемаме.

— Нищо подобно — отвърна Ревъл. — Имах предвид, че ако — не дай си Боже! — някой нападне смъртното население на страната, вие ще притежавате заснет доказателствен материал за това, че ние, магьосниците, първи сме се притекли на помощ на смъртните. Ако подобен филм бъде излъчен по света, всички смъртни ще узнаят, че ние не сме заплаха за тях, че няма никаква причина да се боят от нас. Всъщност, вие може би дори ще имате полза от нашите… насоки по отношение на филма си.

— Звучи ми като пропаганда — отвърна Слатъри, без да спира да се усмихва на Чайна. — Ние сме журналисти… нашият дълг е само към… така де… как беше думата… към истината…

Чайна загледа двамата журналисти изразително и се усмихна.

— Моля ви?

Слатъри изскимтя, а Кени закима толкова енергично, че насмалко да си счупи врата.

— Добре, както кажете, няма проблем, обичам ви.

— О! — изчурулика Чайна. — Много благодаря!