Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (57)

55.
Подслон

Валкирия остави Хагард зад гърба си. Тичаше напред през ливадите, като се стараеше да се държи настрани от пътищата. Ченгетата със сигурност бяха вдигнати под тревога да търсят момиче с черни дрехи, така че не беше никак добра идея да допусне да я задържат и да се налага да се среща с родителите си в ареста. Стигна пеша до съседното градче, изчака слънцето да залезе, отиде на плажа, избра си местенце сред дюните и легна. Метна куртката отгоре си и се сви на кълбо. Смяташе, че въобще няма да успее да заспи. Не че не беше уморена — направо примираше от изтощение — просто умът й беше превъзбуден. Мислите й се блъскаха една в друга и тя все не успяваше да ги успокои. Нямаше телефон, нито пари да си хване такси, колата й беше в гаража у дома, а ключовете — у отражението.

У Стефани.

Да, Стефани, както сега беше решила да се нарича. Стефани, смахнатата убийца със Скиптъра, превзела семейството на Валкирия. Валкирия сама си беше виновна за всичко, разбира се. Много добре знаеше, че нещо не е наред с тъпото отражение. От години го знаеше. Дори беше говорила със Скълдъгъри за това, но никога не беше вземала въпроса достатъчно насериозно. Никога не беше настоявала да се намери решение на проблема. Най-вече защото винаги се беше опасявала, че въпросното решение може да наложи да се отърве от гадното отражение и да се върне към предишния си живот. А това Валкирия не можеше да направи. Не и при положение че със Скълдъгъри приключенията и вълнението бяха на всяка крачка. Никога нямаше да бъде в състояние да се откаже от тях.

По същия начин се беше отнесла и към проблема с Даркесата. Трябваше да се откаже от всичко в същия момент, в който беше осъзнала, че магьосницата, която всички долавящи виждаха в кошмарите си, е самата тя. Трябваше да обърне гръб на магическия свят. Трябваше окончателно да престане да прави магии, да не разменя и дума повече със Скълдъгъри, да не позволява никога на гласа в главата си да взема превес. Но тя, разбира се, не беше сторила нищо подобно.

Просто ти беше твърде забавно, за да се откажеш.

Колко магьосници й бяха благодарили, задето е спасявала света? Колко магьосници я бяха наричали героиня? А истината беше друга: Валкирия беше твърде голяма егоистка, за да бъде героиня. Беше твърде… Как беше думата?

Самовлюбена.

Точно така. Беше твърде самовлюбена. Беше лъгала самата себе си непрекъснато: беше си казвала, че върши добро, че спасява животи. Беше си казвала още, че когато удари часът, че когато Даркесата се опита да поеме контрола, това няма да й се удаде, че тогава Валкирия ще се окаже достатъчно силна, за да надвие тъмната си страна. Дори и след големите проблеми, които беше създала Даркесата, момичето продължаваше заблудено да си мисли, че все пак ще излезе победителка, когато ножът наистина опре до кокала.

Ще ти се.

Валкирия се обърна на другата страна и подпъхна куртката под брадичката си. Насили се да мисли за Гастли и отново усети болка. Помисли и за Страха, почувства се виновна, задето за неговата смърт се беше сетила само мимоходом, а после мислите й се върнаха към Гастли и тя заплака.

Не смяташе, че ще успее да заспи, но заспа и сънува как й режат пръстите, как й изваждат едното око и как убива Каръл. Когато се събуди, беше вече съмнало. Изправи се трепереща и изтупа пясъка от дрехите си. Облече куртката и дръпна ципа, после си тръгна от плажа, обвила раменете си с ръце. Стомахът й къркореше от глад. Отиде до автобусната спирка и седна там заедно с хората, които чакаха да стигнат на работа и на училище. Автобусът пристигна и Валкирия остави всички пътници да се качат преди нея. Междувременно прибра набързо косата си на опашка, качи се от първата врата и се усмихна на шофьора.

— Нямам никакви пари — каза му.

— А билет имаш ли? — попита я той.

— Не. Но наистина трябва да стигна до града.

— Не мога да ти помогна — шофьорът задържа вратата отворена, чакайки я да слезе обратно.

убий го убий го убий го убий го убий го убий го

Шофьорът продължаваше да я гледа очаквателно.

— Май нямаш намерение да слизаш.

— Не — отвърна момичето — и още веднъж много се извинявам. Никога преди не съм правила това, но наистина нямам пари, телефонът ми не е у мен, а просто се налага да ида до града и…

Шофьорът въздъхна.

— Добре, от мен да мине. Но да не се повтаря.

— Благодаря ви. Сериозно. Много ви благодаря.

Валкирия си намери място и се отпусна на седалката. Слава Богу за готините шофьори на автобуси.

В града целуна шофьора по бузата за добротата му и слезе. Прекоси река Лифи, забърза по улиците и си проправи път през тълпите туристи из Темпъл Бар. Самото студио за татуировки на Финбар Ронг също беше татуирано отвън — помещаваше се в покрита с графити сграда, която изпъкваше сред по-консервативните си съседи. Когато момичето влезе, студиото беше както обикновено празно, но в следващия момент един глас се обади иззад гърба й:

— Време беше.

Валкирия се завъртя на място. Скълдъгъри излезе от задната стая, момичето се хвърли на врата му и го прегърна така здраво, сякаш искаше да натроши всичките му кости. Сълзите й намокриха сакото му. Днес беше облечен в тъмносиньо. Толкова хубаво беше да го види не в бойното снаряжение, а отново в нормален костюм!

— Другите са горе — каза скелетът, — освен Сарацен и Флетчър. Сарацен излезе да купи нещо за обяд. Танит и Донегън разказаха през какво сте преминали. Не бой се, всичко ще бъде наред.

Валкирия вдигна очи към него.

— Гастли…

— Знам — отвърна кротко Скълдъгъри.

— Но във видението на Касандра… Видяхме го там с Танит, видяхме ги да се целуват…

— Също така видяхме и Ревъл на колене и точно затова пратихме Гастли и Антон с него. Променихме бъдещето, Валкирия. Но Ревъл ще си плати за всичко, което стори. Давам ти дума. Хайде. Имаме да кроим планове — и той пое към стълбите.

— Чакай. Скълдъгъри, моето… Отражението. Опита се да ме убие.

Скелетът наклони глава.

— Моля?

— Нарекла се е Стефани. Вече не е… Сега е различна. Иска семейството ми. Иска живота ми. Скиптърът на Древните е у нея.

— Как така?

— Аз съм го донесла със себе си, тоест Даркесата го е донесла от паралелната реалност, но явно не сме забелязали, че е станало така. Мислех, че Скиптърът е останал при Меволент. Но сега е у отражението. У Стефани. Трябва да се върнем в Хагард.

Скълдъгъри помълча, преди да отговори.

— Ако искаш да се върнем, добре, ще се върнем. Но не мисля, че се налага да го правим. В момента семейството ти си има защитник, който разполага с твоите познания, твоите умения и твоята интелигентност. Да, отражението може и да няма магически сили, но Скиптърът е у нея. Валкирия… Знам, че ще ти прозвучи странно, но в момента вашите са във възможно най-пълна безопасност.

— Но тя е повредена!

Скълдъгъри кимна.

— Само кажи и се връщаме у вас.

Момичето го погледа миг-два, после раменете й увиснаха.

— Окей. Стефани може да почака.

— Ще ти върнем семейството, Валкирия. Обещавам — отговори скелетът и пое по стълбите.

 

 

Сарацен се върна с обеда и момичето яде лакомо, прокарвайки хапките с вряло кафе. Танит седеше на тавана по турски с главата надолу. Под нея двамата Ловци на чудовища пиеха безалкохолно, а Сарацен и Векс стояха до прозорците и наблюдаваха улицата. Сангуайн седеше в ъгъла, далеч от всички, самичък седеше и Финбар и търпеливо чакаше разговорът да започне.

Скълдъгъри свали шапката си, оправи ръба на периферията и пак си я сложи. Домът му беше под наблюдение, така че нямаше достъп до останалите си костюми.

— Шапката е идеална — обади се Векс.

Скелетът поклати глава.

— Обезформила се е. Съсипана е направо. Мога спокойно да я изхвърля. Вече няма как да бъде спасена.

— Нали се сещаш, че Гастли не беше единственият шивач в Дъблин.

— Не, но беше най-добрият — отвърна Скълдъгъри. — Как да се върна към услугите на обикновен шивач? Аз се придържам към определени стандарти все пак!

— Също така имаш и цяла стая, пълна с шапки, които Гастли ти е изработил. Мисля, че ще ти стигнат за дълго.

— Не съм много сигурен — рече скелетът и вдигна решително глава. Всички замълчаха. — И така, за протокола, ето кратко обобщение на събитията. Щитът над страната е свален. Не знаем как е станало, нито по каква причина, но фактът си е факт. Върховният съвет е установил власт над Ирландия. Единственото място, което не е под техен контрол, е Роърхейвън, тъй като е покрит с друг щит, който, слава Богу, си е още на мястото. Разбира се, генерал Мантис е обсадил града и е само въпрос на време да проникне в него. Междувременно Убежищата в рамките на самия Върховен съвет се обръщат едно срещу друго с очарователна последователност. Силно се надявах неразбирателствата им да се дължат на факта, че най-сетне почват да си дават сметка за несправедливостта на тази война, но надали е така — явно се мъти нещо много по-сериозно.

— Кажи за Ревъл — обади се Валкирия.

Скълдъгъри я изгледа.

— Ревъл все още е в Роърхейвън.

— Искам да кажа, той защо постъпи така? Какво иска? Той е мистериозният мъж, когото с теб толкова време търсихме, нали? Значи е в съглашение с Мист от самото начало. През цялото време си мислехме, че той и Гастли са в единия лагер, а Мист е изолирана в другия, а всъщност изолираният е бил Гастли. Но, за Бога… Защо?

— Нали изгледа записа от камерата? — отговори Скълдъгъри. — Чу какво каза Мист. Искат уорлоките да нападнат Дъблин, а после всички магьосници да се съюзим срещу тях и да ги отблъснем от смъртните. А след това, когато съществуването ни излезе наяве, когато ни обявяват за герои, да поемем властта. Смъртните вече ще ни обожават. Докато не си дадат сметка, че са завладени. Но тогава вече ще е твърде късно да сторят каквото и да било, за да ни попречат.

— Никога не съм осъзнавал колко коварен е Ревъл — обади се Векс. — През всичките тези години беше сподвижник на Коривъл Двойни, разговаряше с магьосници с роърхейвънски убеждения, уверяваше ги, че мисията им е да защитават смъртните, а не да ги управляват. А какво се оказа накрая? Че всъщност си е съставял списък с магьосниците по света, които на драго сърце биха завзели властта над смъртните хора. Кой знае какво още е намислил?

— Ами и ние можем да си съставим един списък — отговори Скълдъгъри. — В заговор с Изтезанието и мадам Мист, Ревъл е стоял и зад разрушаването на Убежището тук в Дъблин, и е отговорен за всички, които загинаха тогава. Преместването в Роърхейвън също беше негова идея. Смятам, спокойно можем да приемем, че пак той е убил Коривъл Двойни, за да заеме мястото на Върховен маг, като е освободил Останките, за да прикрие атентата с хаоса, който те създадоха. После е организирал сам покушенията срещу себе си, за да му прехвърлим пълния контрол над секачите. Пак той е освободил Шон Макин от ареста, защото се е надявал, че Китана и приятелчетата й ще започнат да нападат смъртни публично. Когато това не се случи, се е върнал към плана с уорлоките. Този план от своя страна е бил задвижен за пръв път преди пет години, но очевидно е планиран поне от век.

— Още малко и ще почна да му се възхищавам — обади се Сарацен, — но няма такава опасност, защото го мразя твърде много.

— Един факт обаче остава — каза скелетът. — Ние може и да имаме проблем с Ърскин Ревъл, но въпреки това се нуждаем от Роърхейвън, за да се опълчим на Върховния съвет. Финбар?

Татуировчикът кимна, изправи се и се окашля.

— Да, благодаря за вниманието, Череп. Е, както повечето от вас знаят, последните две години бяха трудни за мен. По време на драмата с Останките някой или нещо, което няма да назова по име, но което в момента седи надолу с главата на тавана, влезе в главата ми и ме принуди да насиля твърде много способностите си на долавящ.

— Разказваш го така, все едно не ти беше забавно — обади се Танит.

Финбар погледна Скълдъгъри.

— Не разговарям с нея. Моля те, кажи й да не ме прекъсва. Няма начин да говоря с нея.

— Финбар — рече Танит с престорена обида, — защо да не сме приятели? В някакъв момент аз бях теб. Знам всичко за теб. Всичките ти тайни мисли, малките ти желанийца…

— Затваряй си устата, Танит — нареди Скълдъгъри. — Финбар, моля те, продължавай.

Финбар отново се прокашля.

— Така, добре, продължавам. Както и да е, напоследък трябваше да съм много внимателен към какво отварям съзнанието си. Но тази сутрин имах видение. Видение за самия мен. Аз не… Долавящите принципно не получават видения за себе си, но ето ти на, в моето видение аз съм тук, в тази стая и гледам през онзи прозорец и… и по улиците има хора, някои ходят, други се носят във въздуха и всички изстрелват светлинни лъчи, сградите избухват, а смъртните откачат или направо се изпаряват, когато ги улучи такъв лъч. Има и ченгета, много ченгета, които стрелят в отговор, но без успех. А после един лъч улучва студиото и има много трясък и шум, и аз се оказвам в капан, и после един от странните хора приближава, и аз вдигам очи, и видението се задълбочава, защото аз, такова, един вид влизам в главата му, сещате ли се? И виждам онова, което вижда той. И внезапно осъзнавам какъв е този човек — той е уорлок и аз го виждам в Убежището, застанал вътре в една машина, и по звука познавам, че това е оня Усилвател, за който всички приказвате, и освен оня в машината, в стаята има още тридесет-четиридесет уорлоки. И всичките се напомпват с това, дето им го дава Усилвателят. А глутницата им я води един грамаден плешив тип с повече мускули, отколкото съм виждал през живота си.

Валкирия погледна Скълдъгъри.

— Какво ще правят уорлоките в Убежището? Нали си въобразяват, че Отдел Х съществува? Не би ли трябвало да нападат само смъртни?

— Какво значение изобщо има? — обади се Сангуайн. — През щита над Роърхейвън не може да мине никой — нито уорлок, нито човек.

— Аз видях друго — отговори Финбар. — Щом влязох в главата на оня тип във видението, го видях как избива всички магьосници, които му се изпречват на пътя. А после всичките уорлоки влязоха в Убежището и използваха Усилвателя, а след това вече никой не можеше да ги спре. Дъблин… Дъблин беше разрушен. Ако това във видението се сбъдне, Ирландия май ще е само началото на цялата разруха.

Град в руини. Валкирия вече беше виждала същата картина.

— От всички в долината не само ние се изплъзнахме от плен — рече Скълдъгъри. — Още няколко групички се измъкнаха. Свързах се с някои от тях. Дочули са, че шестима експерти по научна магия се канят да влязат в страната днес под малък конвой. Допускам, че Мантис ще ги използва, за да опита да свали щита над Роърхейвън.

— Значи ние пък ще ги пресрещнем и ще ги спрем? — попита Сарацен.

— Да, вие ще се заемете с тази задача — отвърна Скълдъгъри. — Ще ги плените, ако е възможно. Няма да е лесно, охраната сигурно ще е много плътна.

— Ами ти? — попита Сангуайн. — Ти какво ще правиш, докато ние се борим с непреодолими трудности?

— Аз и Валкирия ще променим бъдещето. За да попречим на уорлоките, а и на Върховния съвет да се доберат до Усилвателя, ще се наложи ние сами да открием начин да проникнем през щита. По тази причина аз и момичето отиваме да търсим Флетчър.

Донегън изправи рамене.

— Жената, с която ме свърза моят африкански контакт — Ажуога — се оказа Невеста на кървавите сълзи.

Скълдъгъри се обърна да го погледне.

— Този твой контакт може ли да ни помогне да я намерим?

— Боя се, че не. Преди два дни са го намерили мъртъв. Невестите не оставят свидетели.

— Ефикасно, но твърде досадно от наша гледна точка. Добре. Имаме и други начини да я издирим.

— Ако ме искате, мога да дойда и аз — предложи Сарацен.

— Не, ще си необходим тук, за да се справите с конвоя.

— О, сигурен съм, че Декстър ще се оправи и без мен.

— Няма да се оправя — отвърна Декстър. — А ти няма да ходиш на лов за Невести на кървавите сълзи и точка по въпроса.

Валкирия сбърчи чело.

— Какво им е толкова специалното на тия Невести?

Сарацен я изгледа втренчено.

— Ще видиш — отвърна й. — Ако някой някога ме плени и ме окове, искам това да са Невестите. А, да — да си вземеш слънцезащитен крем.

— Слънцезащитен ли? — повтори момичето. — Защо? Къде точно отиваме?

Скълдъгъри обърна поглед към нея.

— В Африка — рече.