Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (55)

53.
В главата й

Валкирия беше в чичовата си къща, когато телефонът зазвъня. Тя го гледа и слуша, докато звънът не изпълни съзнанието й, а после отиде и вдигна.

— Ало? — рече.

— Кой е? — попита мъжки глас.

— Казвам се Валкирия Каин — отвърна Валкирия Каин. — На дванадесет години съм и чичо ми току-що почина.

— Знам, че Еджли е мъртъв — отвърна мъжът. Звучеше ядосан. — Какво правиш в тази къща? Защо си там?

Валкирия сбърчи чело. От звъненето я беше заболяла главата.

— Ъм… един момент…

Някой заблъска по входната врата.

— Отваряй! — закрещя мъжът отвън. — Отвори проклетата врата!

Валкирия скочи от дивана, изтича до камината и грабна ръжена. Блъскането по вратата спря и момичето се обърна към прозореца. Пердетата бяха дръпнати. Вън беше непрогледен мрак. Виждаше само собственото си отражение в стъклото. Не изглеждаше като дванадесетгодишна. Беше твърде висока, с твърде широки рамене, дрехите й бяха твърде малки, твърде тесни за нея. Опъваха се плътно по тялото й.

Една ръка потропа по стъклото.

— Сама ли си вътре? — попита мъжът, но преди момичето да му отговори, стъклото се пръсна на парчета и мъжът прескочи в стаята.

Валкирия замахна към него с ръжена, но осъзна, че той вече не е в ръката й. Вместо това на пръста си имаше черен пръстен, който при движението й остави лента от черни сенки, така че момичето сграбчи сенките и шибна мъжа с тях. Той залитна назад към ъгъла. Валкирия сведе поглед към тялото си. Вече беше облечена в черно. Всяка дреха й беше точно по мярка. Мъжът се хвърли отново срещу й, тя измести въздуха и нападателят се тресна в един библиотечен шкаф.

Вратата зад гърба й се отвори и в стаята влезе скелет в скъп костюм.

— Здравей, Скълдъгъри — поздрави момичето.

Скелетът докосна за поздрав периферията на шапката си, после двамата загледаха как мъжът в ъгъла колебливо се изправи, започна да се поти, а после пред очите им се стопи и изтече между дъските на пода.

— Защо си тук? — попита Валкирия Скълдъгъри. — Знаеше ли, че ще ме нападнат? Използваше ме като примамка, така ли?

Скелетът се обърна и я погледна.

— Колкото по-малко знаеш за всичко това, толкова по-добре. Ти си едно абсолютно нормално младо момиче и след тазвечерното преживяване ще се върнеш отново към абсолютно нормалния си живот. Не трябва да се замесваш в тая история. Не е за теб.

Валкирия се смръщи.

— И преди сме водили този разговор. За това дали да се замесвам.

— Да, така е, и сега можем да ограничим степента ти на участие в нещата.

— Не разбирам. Защо съм на дванадесет години? Аз не съм на дванадесет. На осемнадесет съм. Този мъж не се стопи тук в стаята, стопи се в канала. Ти хвърли огнено кълбо по него и го простреля. Не… Не мисля, че това, което се случва в момента, е действителност…

— Но е по-добро за теб от действителността.

Момичето направи болезнена гримаса.

— Боли ме главата. Не разбирам какво става. Прилича на дежа вю, но… не отминава. Не се чувствам добре.

— Може би…

— Лошо ми е. Ще повърна. Защо ме боли така главата? Не усещаш ли? Кое е последното, което си спомняш? Последното, което си спомням, е… битката. Помня, че много хора се биеха и… Във война сме. Господи Боже. Как можах да забравя? Скълдъгъри, във война сме, останалите Убежища се мъчат да ни завладеят и някой ме удари, и…

— Не искаш ли да се върнеш пак в онзи свят?

— В кой свят? За какво говориш?

— Там е по-безопасно.

— Ама че безсмислици!

Скелетът наклони глава настрани.

— Смешна работа. Когато за пръв път срещнах чичо ти, той ми каза точно същото.

Валкирия отстъпи назад.

— Ти не си Скълдъгъри. Кой си ти? Става нещо нередно. Тогава събитията не се развиха така. Какво става? Кой си ти? Не те познавам.

После обърна глава и видя как рафтовете на библиотеката израснаха като гигантски дъбове, протегнаха се към леденосиньото небе. На полянка сред гората от книги стоеше Чайна Сороуз.

— В него се таи такъв гняв, какъвто никога не си виждала — каза тя. — Такава омраза, каквато не си и сънувала. Трябваше да го видиш, докато траеше войната. Тогава трябваше да го видиш.

Скълдъгъри изникна от сенките до Чайна, безокото му лице беше обърнато към Валкирия.

— Попита ме веднъж какъв съм отвътре. Тъмен и извратен съм.

Момичето се опита да се съсредоточи, но й беше трудно с болката в главата и постоянното жужене.

— Покварил ли те е вече? — попита Соломон Рийт иззад гърба й. Тя се обърна и присви очи да го види по-добре в сумрака. — Той покварява всички по пътя си. Не си ли забелязала? Забелязала ли си колко се променяш ти самата, когато си с него?

Болката се заби в момичето като нож, коленете й се подгънаха и тя рухна в креслото в шивачницата на Биспоук. Вдигна очи и видя Гастли да работи, седнал пред шевната машина.

— Скълдъгъри разказвал ли ти е за майка ми? — попита той, без да вдига поглед от работата си. — Тя беше долавяща. Разказвал ли ти е? Тя веднъж ми каза, че някога в бъдещето Скълдъгъри ще се сдобие с партньор — момиче с тъмна коса и тъмни очи. Каза ми още, че има един враг, с когото ти трябва да се бориш. Създание на мрака. Каза още, че до един момент и Скълдъгъри ще се бори със създанието рамо до рамо с теб, но… Майка по-скоро чувстваше нещата, не ги виждаше ясно. Тогава беше почувствала ужас и смърт, и напразни усилия. Почувствала беше, че светът е на ръба на разрухата, беше усетила присъствието на нещо зло. Невъобразимо зло.

— Не искам да наранявам никого — тихо отвърна Валкирия и се отпусна пак в креслото. Коланът я пристягаше през гърдите. Скълдъгъри винаги настояваше тя да си слага колана, когато пътуваха с бентлито. Момичето погледна скелета, седнал сега до нея на шофьорското място, и си пое дълбоко дъх.

— Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Скълдъгъри.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен.

— Окей. Значи ще ти кажа. Започвам. Скълдъгъри…

— Да, Валкирия?

— Аз съм… Не знам как да го кажа. Аз… — тя преглътна. — Аз съм…

Искаше да изрече „Аз съм Даркесата“, но колата изведнъж се изпълни със светлина и шум и сега момичето вече седеше някъде другаде, на някакъв твърд стол, а китките и глезените й бяха обездвижени, и тя отвори очи и видя непозната жена, седнала точно срещу нея.

Жената изсумтя и се смръщи от изненада.

— Тя е будна.

Бяха в някаква плевня. Голяма плевня. Слънчеви лъчи нахлуваха отнякъде. Стара селскостопанска техника беше струпана в единия край на помещението. Устата на Валкирия беше пресъхнала. Очите й бяха подути. Извърна леко глава. На друг стол до нея седеше Танит с покрито със засъхнала кръв лице, а до Танит — Донегън Бейн. Ръцете и краката и на двамата бяха оковани, а очите — затворени. Пред всеки от тях също седеше по един непознат. Долавящи.

Пред очите на Валкирия изплува фигурата на генерал Мантис. Той се приведе и се взря в лицето й.

— Мислех, че тя е единствената без специални защити на съзнанието — рече.

Непознатата жена пред Валкирия кимна.

— Така е. Очаквах, че лесно ще се справя. Но има нещо… Сякаш вътре в нея, в съзнанието й, има нещо, което ме държи на разстояние.

— Опитайте отново — нареди Мантис. — Тя трябва да знае къде се крие Скълдъгъри Плезънт, а ние нямаме време за губене. Разровете се по-надълбоко.

Валкирия се опита да продума, но беше толкова уморена, че нищо не излезе. Жената се приведе напред и притисна пръсти до челото й.

— Ще бъде много по-лесно за теб, ако спреш да се съпротивляваш — каза тихо долавящата. — Колкото повече се бориш, толкова повече ще те боли.

— Моля ви — прошепна й Валкирия, — спрете. Не я будете.

— Кого да не будя?

По бузите на момичето се затъркаляха сълзи.

— Моля ви. Тя всички ви ще избие…

— Всичко е наред — успокои я жената. — Само се отпусни. Още малко ще се поровя из главата ти и край.

— Не…

— Шшшшт — рече жената. — Всичко ще бъде наред. Обещавам.

— Не — повтори Валкирия, — вие не разбирате… Не разбирате…

Главоболието се поднови, момичето се присви и затвори очи, болката в главата идваше на бързи вълни, падаше като сатър върху дъска за рязане. Валкирия вдигна очи и видя, че си е у дома, в кухнята в Хагард. Кларабел се беше надвесила над нещо на кухненската маса. Не, не над нещо. Беше се надвесила над някого. Валкирия заобиколи масата от другата страна. Устните на Кларабел бяха черни, тя държеше в ръка скалпел и с него кълцаше един по един пръстите на Кенспекъл Граус, сякаш бяха моркови. От Кенспекъл обаче не течеше никаква кръв и той явно нямаше нищо против да го режат.

— Валкирия! — усмихна й се професорът от масата. — От седмици не съм те виждал. Стоиш ли настрани от неприятностите?

— Ами, не съвсем — сбърчи чело момичето.

— Не съм го и очаквал.

— Какво правите в дома ми? Ами ако се върнат родителите ми? Професоре… Мисля, че съм в беда. Нещо не е наред, но не мога да си спомня какво. Не мога да си спомня, а е важно. Просто… Професоре, не ви ли боли?

Кенспекъл се позасмя.

— Не се притеснявай за мен, Валкирия. По-корав съм, отколкото изглеждам — Кларабел донаряза и последния от пръстите му, посегна за по-голям скалпел и започна да кълца едната му ръка. Кенспекъл я наблюдаваше, усмихваше се доволно пред добрата й работа, а после пак вдигна очи към Валкирия. — В какво те е забъркал той този път?

— Скълдъгъри в нищо не ме е забърквал! — отвърна момичето, заемайки веднага предизвикателна поза. А после съжали за резкия отговор. Не трябваше да се сърди на Кенспекъл. Той беше мъртъв, в края на краищата. — Във война сме — обясни. — Другите Убежища искат да ни завладеят. Имаше… Имаше битка. Победиха ни. Мисля, че аз… съм в плен сега. Но Скълдъгъри успя да избяга.

Очите на Кенспекъл се преместиха върху някого, застанал изправен до рамото й. Момичето осъзна, че Скълдъгъри е бил до нея през цялото време.

— И капка отговорност ли не усещаш към нея? — ядно попита Кенспекъл скелета. — Можеше да я убият. Може да я убият всеки път, когато е някъде с теб. Ако я бяха убили наистина, щеше ли да почувстваш изобщо нещо? Спомняш ли си дните, когато действително си имал сърце или така си се родил — мъртъв?

Фасадната татуировка покри черепа на Скълдъгъри, но вместо имитация на плът, този път тя представляваше черна сянка.

— Светът е опасно място — продума скелетът. — За да могат хората като теб да живеят относително безопасно, трябва да има хора като мен.

— Убийци, искаш да кажеш.

Валкирия не сваляше очи от Скълдъгъри, а в този момент някаква ръка я прегърна през раменете.

— Не се тревожи, мила — прошепна в ухото й Давина Мар. — Знам какво ти е. Всичките тези хормони, които вилнеят в теб, изпълват те такива противоречиви чувства… Падаше си по него, преди той да се срине в ада, нали? На мен можеш да кажеш. Да, тъжно е да си го признаеш, жалко е и много забавно, но обещавам, че няма да се смея.

Валкирия понечи да я избута, но ръцете й не блъснаха Давина, а Флетчър.

— Скълдъгъри е твоят модел за подражание — рече й момчето. — Той е смел и ти си смела. Той е безчувствен и ти си безчувствена. Той е безмилостен и ти си безмилостна. Браво на теб, Вал, емоционалната ти интелигентност е същата като на един мъртвец.

Валкирия погледна пак Скълдъгъри. Наоколо вече нямаше никой друг. От Кенспекъл бяха останали само накълцани парченца изсъхнала плът. Скълдъгъри обърна към момичето черния си череп.

— Ти ми влияеш зле — каза му Валкирия.

— Никога не съм твърдял противното.

И преди бяха изричали същите думи. Този разговор беше повторение. Не беше реален. Нищо от случващото се не беше реално. Тя не се намираше в дома си. Намираше се в една… плевня… Беше пленена и в момента някой ровичкаше из главата й.

Обърна се и излезе в коридора. Отвън внезапно се беше стъмнило.

— Ехо! — повика момичето. — Знам, че си тук. Усещам яда ти.

Отвори входната врата и се озова насред битката, в която я бяха пленили. Цареше пълна тишина, всички се движеха бавно, сякаш времето не течеше, а пълзеше. Валкирия закрачи сред хората, докато откри жената, която седеше срещу нея в плевнята.

— Ти си в главата ми — рече й.

Жената сбърчи чело.

— Не би трябвало да можеш да ме виждаш!

Куршум прелетя лениво край тях. Валкирия проследи с поглед траекторията му. Нямаше да улучи никого. Погледа как юмрук удря на забавен каданс нечие лице, как слюнката болезнено бавно избликва и пръсва настрани от разкривената уста.

— Искаш да знаеш къде е Скълдъгъри — рече на жената. — Не знам къде е. Не мога да ти помогна. Най-добре е да ме оставиш на мира.

Жената кимна.

— Ще те оставя. Само трябва да се уверя, че ми казваш истината.

— Това ли ти е начинът да се увериш? — попита Валкирия. — Като ми пробуташ един куп спомени с надеждата да открия тайните си пред теб?

— Обикновено действа.

— Не и върху мен.

— Защо?

— Не ти трябва да знаеш — момичето се приведе, за да избегне замахнал меч и подмина мъж, който падаше невъобразимо бавно. Направи крачка към долавящата. — Най-добре си върви. Тя идва.

— Кой идва?

— Лошото ми настроение.

Долавящата се усмихна.

— Сега ще бръкна още по-дълбоко в теб, става ли? Предварително се извинявам за всичко конфузно, което може би ще открия.

— Това част от процеса ли е? — продължи да пита Валкирия. — Използваш смущението и срама на човека, обръщаш ги срещу него? Никак не ми се струва честно.

Жената сви рамене.

— Разкриването на най-дълбоко скритите истини обикновено разрушава и най-здравите стени. Спести си тази травма. Пусни ме доброволно.

— Не зависи от мен.

— А от кого зависи?

— От мен — отговори Даркесата.

Валкирия отвори очи. Долавящата седеше срещу й с отворена уста, изопната като струна, клепачите й трепкаха. От носа й течеше кръв.

Вън вече се беше стъмнило. В плевнята нямаше никого другиго, освен Валкирия, Танит, Донегън Бейн и тримата долавящи, които се опитваха да проникнат в съзнанията им.

— Пусни ме — нареди Валкирия.

Долавящата простена, после помръдна напред и падна на колене. Извади от джоба си ключ и последователно отвори оковите на китките на момичето, после и тези на глезените. Магията нахлу свободно в тялото на Валкирия и тя се изправи. Долавящата изскимтя. Валкирия ясно виждаше съзнанието й. Толкова крехко беше! Лесно можеше да го повреди.

— Пусни и приятелите ми — рече момичето и долавящата запълзя към Танит, за да изпълни нареждането.

Валкирия се приближи до долавящия пред Танит, обви ръка около шията му и стисна. В мига, в който той освободи ума на русата магьосница от присъствието си, сам потъна в безсъзнание. Момичето пусна тялото на пода и повтори операцията с долавящия на Донегън, а Танит полека се надигна на треперещите си крака.

— Какво стана, мътните го взели? — промърмори.

Валкирия не отговори. Изчака, докато и оковите на Донегън паднаха, после нареди на долавящата да се изправи. Кръв вече течеше и от ушите на жената. Толкова лесно щеше да е бръкне още по-навътре в ума й и да го обърне съвсем наопаки.

Направи го.

Вместо това Валкирия заобиколи жената в гръб, хвана я в ключ и я задуши като другите трима, докато долавящата се отпусна на пода.

Донегън примигна.

— Това реално ли е? Наистина ли вече не сме оковани?

— Реално е — отвърна момичето, борейки се да подреди собствените си мисли, да потисне лошото си настроение. — Трябва да се махаме оттук. Някой от вас има ли телефон?

Донегън прерови джобовете си, намръщи се и поклати отрицателно глава. Танит обиколи плевнята, намери куртката и меча си на една пейка наблизо, но не и телефона си. Валкирия взе телефона на долавящата, а Донегън докуцука до вратата и надникна навън.

— От тук няма как да избягаме — рече.

Танит закрачи нагоре по стената, дъските заскърцаха тихо под тежестта й. После изчезна в мрака над гредите на тавана.

— Мисля, че от тук може да се излезе — обади се след малко. — Ще ми трябва обаче нещо, с което да откова една-две дъски.

Валкирия отиде до работния тезгях в ъгъла на плевнята, взе от там лост и с помощта на въздуха го издигна нагоре. Ръката на Танит се протегна от сенките, хвана го и пак се скри. Отгоре се чу дращене, скърцане и пукот, после откъртена дъска се блъсна в едната греда и полетя към пода. Донегън я улови, преди да е вдигнала твърде много шум, и я положи полека долу.

Танит изникна отново и клекна на най-дебелата греда.

— Качвайте се — рече.

Донегън погледна Валкирия.

— Би ли ударила едно рамо?

— Разбира се — отвърна момичето, въздухът изсвистя и Донегън изхвърча нагоре като снаряд. Танит го хвана за ръката точно преди да полети обратно надолу и го издърпа на гредата. Той се изправи там полекичка, разперил ръце, за да пази равновесие. Танит сплете пръсти и го повдигна още по-нагоре в мрака. Валкирия го чу как се катери, после Танит се наведе и й кимна. Нов порив на въздух и след малко момичето също се оказа издърпано на гредата.

Видя тесния процеп, който Танит беше отворила между дъските на покрива. Донегън се протегна отгоре и й подаде ръка. Валкирия стъпи на сплетените длани на Танит, изправи се и Бейн я издърпа. Вън звездите студено трепкаха в мрака.

Валкирия полека пропълзя до ръба на покрива и надникна надолу. Мантис беше разположил щаба си в стара ферма. Врагът беше навсякъде, седяха около лагерни огньове, бъбреха си, смееха се и се потупваха по гърбовете. Това не бяха лоши хора. Валкирия знаеше, че не са лоши. В смеха им нямаше жестокост. Бяха просто войници, които изпускат парата след битка. Колкото повече ги слушаше, толкова по-насилена й се струваше веселостта им, сякаш самите бойци се опитваха със смеха си да потиснат собствените си съмнения относно случилото се предния ден.

Валкирия пропълзя обратно и легна до Танит и Донегън на противоположния ръб на покрива. Отвъд плевнята цареше тишина и мрак. Под тях мина патрул. Преди момичето да успее да я спре, Танит скочи и падна отгоре му. Валкирия не разбра дали патрулът загина или просто рухна в безсъзнание, но така или иначе не се чу нито звук. Сплете ръце с Донегън и използва въздуха, за да ги спусне и двамата леко на земята. Приземиха се безшумно и последваха Танит към дърветата наблизо.

Когато се отдалечиха достатъчно, Валкирия измъкна от джоба си откраднатия телефон.

— Не — побърза да я спре Донегън. — Ще го засекат и ще могат да определят къде се намира онзи, който е приел обаждането ти. Ще ги заведем право при Скълдъгъри и другите.

Валкирия изруга под нос и понечи да захвърли телефона, но в последния момент се спря. На екранчето мигаше съобщение.

— Качено е нещо ново в Глобалната мрежа — рече момичето. — Файлът се казва „Роърхейвън е компрометиран“.

Донегън се смръщи, взе телефона от ръката й и докосна екрана няколко пъти. Валкирия и Танит застанаха до него да гледат. На екрана се появи образ: Гастли, Ревъл и Страха лице в лице с мадам Мист и Децата на паяка. Донегън докосна екрана отново и пусна видеофайла.