Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (53)

51.
Мъжът със златните очи

Гастли приклекна в мрака, вперил очи в двете приближаващи фигури. Чуваше стъпките им — всяко провлачване, залитане и подритнато камъче. Ветрецът донасяше до ушите му и шепота на двамата — груби думи от едната страна и жални молби за прошка от другата. Когато фигурите приближиха достатъчно, шивачът се надигна.

— Насам — повика ги тихо.

Скейпгрейс подскочи стреснато, а Бияча нададе приглушен вик на ужас. По някаква причина и двамата носеха маски. С тях имаше и трети човек — Гастли въобще не го беше забелязал отначало. Стар китаец в хавлия. Той също беше с маска.

Скейпгрейс забърза напред. Не беше облечен кой знае колко предизвикателно. За това Гастли му беше благодарен, макар че по някаква причина усети и някакво странно разочарование.

— Старейшина Биспоук — прошепна Вориен. — Дойдохме възможно най-бързо, но на два пъти се връщахме, за да се уверим, че никой не ни следи и това ни позабави малко. Надявам се, че не сте чакали дълго, но все съм казвал, че сигурността винаги трябва да е преди всичко.

— Защо сте с маски?

— За да не ни разпознаят. В града ни издирват. Нашата вечна война срещу силите на мрака наскоро приключи, но си създадохме неколцина сериозни врагове.

Бияча пристъпи напред.

— Извинете? Старейшина Биспоук? Къде точно е щитът?

— Точно пред теб — отвърна Гастли.

Бияча полека вдигна ръка.

— Не бих го пипал, ако бях на твое място — предупреди го Гастли.

Бияча отпусна ръка, но Скейпгрейс го блъсна и красавецът се тресна в щита — енергийното му поле припука остро и отхвърли Бияча назад.

— Леле — промълви Скейпгрейс, когато маскираният му другар се просна на земята със стон.

— Щитът покрива града, както и голяма част от околностите — обясни Гастли. — Както виждате, от най-гадните е, затова имам нужда от вас — трябва да го деактивирате отвътре.

— Разбира се — отвърна Скейпгрейс.

— Първо намерете символа. Ще е издълбан върху нещо твърдо и леко ще свети.

Скейпгрейс се зае да рови из храсталаците, а Ревъл и Антон пристъпиха към Гастли.

— Намерихте ли го? — попита Ревъл.

— Сега почваме да търсим — отвърна шивачът.

Старият китаец стърчеше от вътрешната страна на щита и им се усмихваше.

— Мисля, че не се познаваме — рече му Ревъл.

— Името ми е Пинг — отвърна старецът. — Имам романтична връзка с госпожица Скейпгрейс.

Гастли повдигна вежда.

— Нима?

— Нищо подобно — обади се Бияча, докато се силеше да седне.

Пинг кимна.

— Много, много сме щастливи заедно. Чакаме само този едрият тъпанар да се изнесе.

— Няма да стане — обади се пак Бияча, изправяйки се на треперещите си крака.

— Намерих го! — възкликна Скейпгрейс и заподскача възбудено. — Издълбан е на гърба на този камък!

Гастли и Ревъл погледаха малко как Вориен танцува от радост, че е бил полезен.

— Хубаво — прекъсна го в един момент шивачът. — Сега по-трудната част. Трябва да следваш инструкциите ми абсолютно точно, ясно ли е?

— Да, сър — отвърна Скейпгрейс.

— Окей. Добре, притисни върха на показалеца си точно в средата на символа — там, където започва извивката му. Готово ли е? Сега плъзни пръста си надолу точно под ъгъл от четиридесет и пет градуса…

 

 

След двадесет минути и още десетина опита най-сетне малък отрязък от щита се отвори и се отмести настрани. Ревъл махна рязко с ръка и изведнъж секачите се отделиха от сенките наоколо и занавлизаха през отвора: по трима в редица, общо 114 души. Последваха ги двамата австралийци, след тях влязоха Страха и Ревъл, Гастли мина последен и реактивира щита. Обърна се и се изправи очи в очи със Скейпгрейс.

— Отварях си очите на четири — каза му Вориен. — Видях мадам Мист. Тя изчезна.

— Как така?

— Изчезна. Изпари се. Маневрира.

Гастли се свъси.

— Видял си го с очите си?

— Да, сър. Стори ми се странно, затова веднага ви го докладвам.

— Е, това… Добре е да го знам, да. Благодаря ти.

— Да, сър. Освен това имаше и едно кучеподобно същество, но аз се погрижих за него. Други заповеди, сър?

— Ъм, честно казано, смятам, че работата ви за днес е свършена. Върнете се вкъщи да се посъвземете.

Скейпгрейс придоби нещастен вид.

— Но ние дойдохме да ви помагаме!

— Помогнахте вече. След малко обаче тук ще стане напечено и трябва да знам, че вън от Убежището ни чака подкрепление.

— Аз съм вашето подкрепление?

— Да. Точно така.

— Добре, защото тренирам бойни изкуства. Учител Пинг ме обучава.

— Отлично.

— Освен това мисля, че е малко влюбен в мен.

— Да, и аз забелязах нещо такова. Прибирай се, Скейпгрейс. Ако имаме нужда от теб, ще ти се обадим.

Скейпгрейс се поклони, врътна се на пети и затича в тъмнината. Бияча хукна подире му. Пинг се затътри бавно след тях. Ама че трио!

Магьосниците продължиха през Роърхейвън, като внимаваха да останат незабелязани. Колкото повече наближаваха Убежището, толкова по-неспокоен ставаше Гастли. Градът беше притихнал, сякаш затаил дъх.

Двама магьосници пазеха входа на Убежището. Ревъл изпрати двама секачи да се справят с тях. Гастли извади пистолета си и поведе всички навътре в сградата. Тя също тънеше в неестествена тишина. Затракт и Никсиън взеха половината секачи със себе си и поеха по един коридор. Другата половина секачи останаха с Гастли, Ревъл и Страха, които си запроправяха път към сърцето на Убежището. Всички магьосници, които срещнаха по пътя, бяха обезвредени с несмъртоносни средства. Докато не разплетяха тая история до дъно, щяха да гледат на роърхейвънските магьосници като на потенциални вражески елементи. Нямаше да ги убиват. Поне още не.

Една фигура изхвръкна от сенките, Гастли се завъртя, готов за бой, но в следващия миг фигурата се хвърли в прегръдките му. Чайна Сороуз.

— Точно мъжът, който ми трябва — промълви тя. — Случайно да си носиш такъмите за шиене…?

Дрехите й бяха мръсни, изпокъсани и изцапани с кръв. Чайна беше ранена, изтощена и по-бледа от обикновено.

— Какво се е случило с теб? — попита Гастли.

Магьосницата отпусна глава на гърдите му, затвори очи, но му се усмихна с напуканите си устни.

— Питай по-добре какво не се е случило. Мен ме… Преследваха ме от единия край на Ирландия до другия. Щях и сама да се справя, но… Все пак и жената не е всемогъщо същество.

— Как премина през щита около града?

Магьосницата се усмихна още по-широко.

— Няма символ, който може да ме спре.

Гастли я вдигна и я положи в ръцете на един от секачите.

— Отнесете я в медицинското крило. Намерете някой, който да се погрижи за нея. Ако не иска, принудете го.

Секачът кимна и тръгна, понесъл Чайна сякаш е перце.

Продължиха напред. Ревъл поставяше постове пред всяка врата, край която минаваха. Когато стигнаха Кръглата зала, с тях бяха останали двадесетима секачи.

Гастли сложи ръка върху бравата на вратата на залата и погледна Ревъл.

— Готови? — прошепна.

Ревъл погледна Страха, после отново Гастли. Пое дълбоко дъх и кимна. Гастли бутна вратата и влезе с широка крачка, Ревъл и Страха — от двете му страни, а след тях се изсипаха секачите.

Вътре ги чакаха мадам Мист, Сик, Порша и още двама мъже — Деца на Паяка, които Гастли позна: Ужаса и Кошмара. Никой от четиримата не изглеждаше дори бегло изненадан от появата им.

— Воините се завръщат — изкоментира Сик и тихо се засмя.

— Секачи — заповяда Гастли, — арестувайте старейшина Мист и приятелите й.

— На какво основание? — попита Мист без следа от безпокойство в гласа. Секачите не помръднаха. Всяко действие срещу старейшина трябваше да бъде наредено от самия Върховен маг. — Не сме сторили нищо друго, освен че пазихме нашия общ дом.

— Защо отвън е вдигнат щит? — попита Страха.

— Прецених, че е разумно, предвид това, че Мантис и хората му така и останаха незаловени. Сгрешила ли съм? Може би не трябваше да се тревожа толкова?

— Изпратихте свои хора да ни убият — настоя Гастли. — Правите го за втори път, смея да твърдя.

— Мои хора? Моите хора са си тук, с мен. Някой от тях ли ви е нападнал? Нападнали са ви Деца на Паяка, така ли?

Тонът й беше тих, подигравателен и напълно самоуверен. Гастли никак не го хареса. Мист беше обградена от всички страни, притисната от числено превъзходство, а се държеше така, сякаш предимството е нейно. Шивачът сложи пръст на слушалката в ухото си.

— Никсиън? — рече. — Докладвай.

В слушалката се чу пукот.

— Заловихме шестима, оковани са — отвърна австралиецът. — Нашият район е чист. Да проверим ли и долните нива?

Гастли не сваляше очи от Мист.

— Още не — рече. — Чакайте по-нататъшни инструкции.

— Може ли да приключваме вече? — обади се Порша. — Доскуча ми.

Мист поклати отрицателно глава.

— Това е момент, на който трябва да се насладим напълно, мило мое. Няма нужда от бързане. Нека изпипаме нещата. Какво му е веселото, ако бързаме?

— За нас не е весело — отвърна Сик.

— Разбира се, че не — съгласи се мадам Мист. — Не е весело, защото сте млади и пламенни, тепърва има да се учите на сладостите на търпението. Усвоите ли това деликатно изкуство, вече няма да искате моменти като сегашния да свършват бързо. Старейшина Биспоук, ние двамата с вас никога не сме се разбирали. Вие от самото начало ми нямахте доверие и с основание, както става ясно. Има ли още нещо, в което да ме обвините?

— Вие стоите зад убийствата на уорлоки — продължи Гастли. — А после приписвате вината на смъртните и насъсквате уорлоките срещу тях.

— Разбира се, прав сте. Уверявам ви обаче, че тази маневра е просто средство, водещо към много по-висша цел. Когато уорлоките нападнат Дъблин, Убежищата по света ще се обединят, ще спасят смъртните от тези зли, зли същества и смъртните ще ни обявят за герои. Ние ще поемем пълната власт над тях толкова бързо, че смъртните няма да успеят дори да хвърлят някоя от любимите си бомби. Елегантен план. Не е мое дело, трябва да призная. Но при все това е елегантен, не смятате ли?

Мист явно печелеше време. През годините Гастли беше установил, че никога не е разумно да оставяш враговете да печелят време.

Той направи още крачка напред и вдигна пистолета.

— Ръцете на тила, всички вие! Арестувани сте за заговор и опит за убийство.

— Момент, моля — прекъсна го Мист.

— Ръцете на тила веднага — повтори Гастли.

— Моля ви, направете ми едно удоволствие — като старейшина на старейшина. Изпълнете последната ми молба, преди да ме поведете позорно към килията. Обадете се пак на другия си екип, на хората, които сте пратили в друга посока в Убежището и с които разговаряхте преди малко.

— Какво?

Мист мълчеше.

Гастли намръщено притисна пак слушалката.

— Никсиън? Нещо ново? Никсиън? Затракт?

Нещо помръдна зад Мист, полетя във въздуха и пльосна мокро в краката на Гастли. Главата на Никсиън се изтърколи и спря в краката на шивача, последвана миг по-късно от главата на Затракт.

— Божичко — рече мадам Мист. — Боже, непростимо грубо от моя страна. Май забравих да ви представя нашия нов бодигард, когото доктор Най беше така любезен да предостави за каузата ни.

Една фигура пристъпи напред. Облечена от главата до петите в черно, с коса в ръка, с лице, скрито зад визьора на черния шлем.

— Цветът му е малко по-тъмен, отколкото при предишната ви среща — продължи мадам Мист, — но Черният секач е същият човек, който за малко не ви уби преди шест години. Намирам, че е много подходящо той да присъства на вашата смърт тук днес.

Нещо студено и остро удари Гастли в гърба, той пристъпи напред, пръстите му внезапно изтръпнаха и изпуснаха пистолета. Той погледна настрани и видя как секачите нападнаха едновременно Страха, косите им пронизваха уязвимите места на специалните му дрехи със същата лекота, с която пронизваха и плътта отдолу. Знаеха точно къде да удрят. Същността изхвръкна от гърдите на Страха, пищейки от болка и ярост, но една коса обезглави Антон и същността се разтвори като дим във въздуха.

Гастли падна на едно коляно. Посегна назад, скованите му пръсти затърсиха ударилата го коса. Вместо това напипаха нож. Преди да успее да хване дръжката, някой измъкна острието от тялото му, Гастли се люшна, в последния момент се извъртя и падна по гръб.

— Съжалявам, приятелю — каза Ърскин Ревъл и се наведе над него. Гастли стисна китката му, мъчейки се да държи острието на ножа далеч от себе си.

— Не — прошепна. — Не, недей.

Но силата му вече я нямаше, Ревъл лесно се отскубна и заби ножа в гърлото на шивача.

В този момент Гастли осъзна много неща. Осъзна колко студено е в тази зала, колко гореща на пипане е кръвта му, бликнала по кожата. Осъзна, че главата на Антон Страха лежи на пода, с лице извърнато на другата страна. Осъзна колко съжаление е натрупал в себе си през годините, но осъзна също, че въпреки съжалението и въпреки преживяното време, все още не е готов да умре. А после видя очите на Ревъл, тези очи, пълни сега със сълзи, тези очи, които бяха разбивали сърцата на толкова жени през вековете. Тези златни очи.