Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (52)

50.
Битката при твърдината

Гастли и Ревъл бяха заминали с всички секачи още преди часове. Часовникът показваше четири сутринта. Небето скоро щеше да започне да светлее, ставаше от черно-синьо, готвеше се за зората.

Първият удар дойде без предупреждение. Врагът явно разполагаше с няколко сфери невидимки, защото изведнъж изстрели и енергийни лъчи забляскаха по щита. Някой зад Валкирия пусна сигнална ракета, която освети долината, озарявайки стотиците атакуващи магьосници с адско алено зарево.

— Отвръщай на огъня! — ревна Скълдъгъри, викът му пробяга сред хората и шумът стана оглушителен. Въртящо се във въздуха енергийно кълбо преодоля щита, избухна до един камион и го преобърна.

Елементал от хората на Мантис използва въздуха, за да се издигне високо. Кацна отгоре върху купола на щита, който просветваше при всяко негово движение. Мъжът се претърколи, попадна на пролука и скочи долу, измествайки отново въздуха, за да омекоти приземяването. Щом докосна земята обаче, ирландците му се нахвърлиха и той изчезна от очите на Валкирия.

Скълдъгъри провря дулото на оръжието си през цепнатина в щита и стреля. Дръпна се, презареди.

— Къде е Молох, да го вземат мътните!

Валкирия отскочи и пусна трима магьосници край себе си. Всички, освен нея, бяха заети по някакъв начин в битката. Момичето вдигна очи към рида. Наистина, къде се бавеше Молох?

Приведена ниско, тя затича назад, а после свърна на изток, заобиколи лагера и се втурна към дърветата. Извика сенките край себе си, за да я крият, докато тича през откритото пространство. После се шмугна сред гъстите дървета, извърнала глава настрани, за да не гледа ярките светлини и блясъци на битката. Ако тук се криеха хора на Мантис, със сигурност искаше тя да ги види първа.

Бързаше, колкото може, използваше звуците от боя, които криеха шума от стъпките й. Все й се струваше, че вижда някого в мрака, но всеки път се оказваше, че се лъже. Странно. Ако беше на мястото на Мантис, със сигурност би изпратила отряд от най-добрите си стрелци тук, за да заобиколят противника по фланга. Знаеше, че Скълдъгъри очаква подобна маневра от генерала. Къде се бавеше врагът?

Теренът стана стръмен и момичето забави крачка, запромъква се по хълма към рида. Пред себе си чу ръмжене. Силно, силно ръмжене. Ниското, гърлено, диво ръмжене, което излизаше от гърлото на вампирите.

Пребори се с ирационалния порив да се втурне напред и само бавната й крачка я спаси да не се препъне в нещо, което лежеше на пътя й. Валкирия подритна нещото. То се наклони, после се върна в първоначалното си положение. Момичето коленичи и опипа. Напипа крак.

Изруга под нос и се хвърли странично на земята. Който и да беше този в мрака, не помръдна. Валкирия различи очертанието на рамото му. Човекът седеше, облегнат на едно дърво.

Устата на момичето пресъхна и тя се надигна на колене. Човекът не мърдаше и момичето отново опипа крака му. Мек каучук и връзки. Маратонки. Ръката й се плъзна нагоре. Долнище на анцуг. А под него — леденостудена кожа.

Закривайки едната си шепа с другата, тя щракна с пръсти. Появи се малко пламъче. Анцугът на Молох. Момичето се примъкна по-близо. Кръвта на Молох. Вдигна ръка. Трупът на Молох, седнал сред дърветата. Обезглавен.

Момичето угаси пламъка, преди да е видяла твърде много и се насили да не повърне. Изправи се и заотстъпва, молейки се да не ритне в тъмното нещо, което да й заприлича на глава.

Белите като мляко вампири бяха затворени в масивна клетка, катереха се един върху друг, ръмжаха, посягаха и тракаха със зъби към мъжа в черно, който полека крачеше напред-назад точно на такова разстояние, че да не могат да го достигнат. Дъск. На Валкирия й трябваше още миг, за да си даде сметка, че и той отговаря с ръмжене на вампирите в клетката.

После Дъск се закова на място, главата му рязко се обърна към момичето. Валкирия понечи да побегне, но в същия миг вампирът се озова върху й. Тя усети как ръка я хваща за куртката, после тялото й литна във въздуха. Момичето се преметна, падна тежко и се затъркаля, но преди още да е спряла, Дъск се хвърли отгоре й и ръката му я стисна за гърлото. Вдигна я на крака и я задържа изправена. Тя зарита, замъчи се да си поеме въздух, но пръстите му притискаха артериите й, спираха кръвта към мозъка, главата й запулсира, светлинки затанцуваха пред очите й.

А после Дъск я пусна и тя падна отново на земята.

Вампирите в клетката вече беснееха. Валкирия беше буквално на една ръка разстояние от решетката: единственото, което спираше зверовете да я разкъсат. Вдигна очи към Дъск.

Той беше истински красавец — далечните отблясъци от битката огряваха лицето му отстрани. Страната с белега тънеше в сянка. Белегът, който Валкирия му беше оставила.

— Защо? — продума момичето.

Едрият вампир погледна надолу към нея. Тя отлично знаеше закона. При вампирите имаше един-единствен смъртен грях — убийството на някого от собствения им вид. Сийлън беше нарушил това правило и беше изключен от вампирската общност. За да стори Дъск същото, трябваше да е имал много добро основание. А за да извърши убийството пред очите на всичките тези вампири в клетката, явно Молох му беше сторил някакво непростимо зло. Но какво ли един вампир смяташе за непростимо?

— Той открадна живота ми — рече Дъск тихичко. — Прокле ме с проклятието на неумирането. Откак разбрах това, го чакам да напусне мизерната си крепост. Длъжник съм ти, задето го примами да излезе на открито.

— Но той ни трябва — отвърна Валкирия. — Вампирите ни трябват. Без тях ще изгубим битката. Моля те. Помогни ни.

— Ако отворя клетката, вампирите ще ме убият.

— Нали каза, че си ми длъжник?

— Така е. И в някакъв момент по-нататък ще ти кажа една тайна за самата теб, която не знаеш. Но по-нататък. Не тази нощ.

Вампирът се обърна и се заотдалечава.

— Не, Дъск, моля те… Моля те!

Дъск изчезна в тъмнината и Валкирия се изправи на крака. Вампирите виеха от настървение. Неколцина се сбиха помежду си. Момичето се отдалечи предпазливо от клетката и обърна поглед към долината. Силите на Мантис се бореха да преодолеят ирландския щит. След минути щяха да пробият. Дори и да намереше начин да отвори клетката, Молох вече го нямаше, за да прибере вампирите обратно, след като се справят със задачата си. Освен това, ако Валкирия им отключеше, те най-напред щяха да изядат самата нея.

Но там, в долината… В долината Скълдъгъри и другите щяха да продължат да се бият. Да се бият, да убиват и да загинат. Трябваше да стори нещо. Не можеше просто да си стои да гледа, докато…

Очите й се разшириха, сърцето й заби учестено. Огрени от неравните отблясъци на битката, от експлозиите и просветващите енергийни лъчи от отсрещния край на долината към бойното поле напредваха групи хора. Гастли. Ревъл. Секачи и магьосници. Бяха се върнали!

Подкрепления!

Валкирия се засмя. Не можеше да се овладее. Въпреки че само на хвърлей зад гърба й имаше петдесет разбеснели се вампира, момичето подскочи високо от радост. Дори направи няколко танцови стъпки направо там, на рида, докато вампирите в клетката все така ръмжаха в яростта си.

Когато се нарадва, Валкирия отново погледна към долината. Стотици хора идваха като подкрепление. На лицето й полека се изписа невярваща гримаса. Стотици. Твърде много, за да бъдат Гастли, Ревъл и секачите. Твърде много, за да бъдат ирландски подкрепления.

После неволно извика, когато новодошлите се нахвърлиха върху армията на Скълдъгъри странично, от единия фланг. Буквално заляха ирландския лагер, усилвайки безмерно адската симфония от картечен огън и острите писъци на енергийните лъчи. Момичето гледаше безпомощно, докато долу се разиграваше истинска драма, докато другарите й си даваха сметка, че са надиграни. Половината ирландци продължиха да се бият, докато другата половина просто се стараеше да не отстъпва. И тогава щитът им падна. Под натиска, оказан върху твърде много точки, той просто се стопи и армията на Мантис налетя като разрушително цунами.

Валкирия изкрещя и използва вятъра, за да се издигна нагоре, далеч от рида. В най-високата точка от скока изгуби контрол, но не си даде труд да коригира траекторията си. Понесе се право към дъното на долината, като подхвана въздуха отново в последния момент. Падна на земята и затича. Настигна един от Мантисовите магьосници, изостанал зад другарите си. Стовари пръчката върху тила му, събори го и продължи да тича.

В лагера им избухна страшна експлозия. Момичето чу писъците на ранените, надвикващи рева и крясъците на биещите се. Още един изостанал от хората на Мантис. Жена. Валкирия я удари толкова силно, че магьосницата се преметна настрани, преди да падне.

А после момичето се гмурна в битката.

Изстрели и крясъци я оглушиха. Мъже и жени се биеха и се псуваха, и се мушкаха, и се прострелваха едни други. Вражески секачи прочистваха терена, въртейки косите си. Някой блъсна Валкирия настрани точно в момента, в който енергиен лъч щеше да я прониже. Момичето мерна лицето на спасителя си. Как се казваше това момче? Третнинг? Да, точно така, Третнинг. Момчето се изправи с пистолет в ръка и простреля мъж, който тичаше към него. Мъжът обаче носеше броня, куршумите не го забавиха дори, момчето хвърли пистолета, посегна към меча си, но в този момент непознатият мъж измъкна своето острие, заби го в гърлото на Третнинг и го остави да умре.

Валкирия запрати вълна от сенки подир мъжа. После удари с пръчката си още един вражески магьосник и той се срина в краката й.

Видя Дей Мейбъри да пълзи заднишком, мъчейки се да се измъкне от грамаден магьосник с черна брада и страшна брадва в ръце. Валкирия се втурна към тях и пътем измести въздуха. Едрият залитна, Валкирия го шибна със сенките и по лицето му рукнаха поточета кръв. Ръмжейки, великанът замахна с брадвата към главата на момичето, тя се олюля, изгуби равновесие, успя да се приведе под втория замах на острието, но едрият успя да я удари със свободната си ръка. Валкирия се завъртя на място и тежко тупна по задник, жилеща болка прониза лявата страна на лицето й. Дей се върна към битката, а великанът изгуби интерес към момичето, затова тя просто остана да си седи замаяна, докато край нея продължаваха да умират хора.

Освободи ме.

Валкирия прецени, че може би шансовете й ще са по-добри, ако се изправи на крака, събра сили, надигна се и се огледа. Толкова хора се биеха! Как изобщо разбираха кой от останалите е враг, че да го нападнат? Имаше ли някаква система? Дали хора, въоръжени с мечове, атакуваха само други хора, въоръжени с мечове? Или пък си избираха противник от приблизително техния калибър? Как разбираха къде е врагът в тая тъмница и в тоя хаос? Цялата работа й се стори ужасно нечестна.

Изпадаш в паника. Когато изпаднеш в паника, проявяваш склонност да се съсредоточаваш върху незначителни подробности. Забелязала ли си?

Срещу й налетя меч, блесна на лунната светлина. Валкирия вдигна дясната си ръка и ударът разтърси желязната й ръкавица. Едва-едва успя да отбие атаката. Това нямаше нищо общо със спаринг тренировките. Блокадите й трябваше да са в пъти по-силни.

Мъжът с меча замахна отново. Валкирия се подхлъзна на нещо, падна, претърколи се, скочи пак на крака, блокира втория удар. После налетя срещу мъжа и го блъсна с чело в гърдите. Мъжът изгрухтя и отстъпи, а момичето го фрасна по главата с пръчката. Посипаха се сини искри, мъжът зави, завъртя се на място, мечът падна от ръката му. Валкирия го удари още веднъж и той рухна на земята, треперейки, сякаш го беше допряла с електрошок.

После самото слънце избухна пред очите й, тя полетя назад, блъсна се в някого, събори го и двамата паднаха. Валкирия примигна, но не виждаше нищо, нечии ръце я докопаха, не знаеше чии са, затова сама заопипва, усети под пръстите си лице и удари. В резултат получи лакът в зъбите и устната й се сцепи. Момичето изръмжа, усети под ръката си око и заби палец в него. Чу писък, някой я изблъска, тя залитна назад… добре, че поне зрението й се позавръщаше. Нещо я удари в рамото, завъртя я на място, после друго нещо се стовари между плешките й и отново я събори по очи в пръстта. Някой притича наблизо, спъна се в нея и, падайки, я ритна в главата. Момичето запримигва отново. Размазаните образи в света наоколо полека се проясняваха. Сред всичките крясъци, викове и бягащи стъпки момичето се съсредоточи върху стъпките, тичащи директно към нея, и се претърколи по гръб.

Непознат магьосник запрати срещу й нажежен енергиен лъч, който щеше да прогори дупка в корема й, ако не бяха специалните дрехи. Валкирия замахна с две ръце към магьосника, сенките посякоха задната част на краката му. Той изпищя, падна и момичето се нахвърли отгоре му. Затъркаляха се, псувайки, хапейки и ръмжейки. Когато търкалянето спря, Валкирия се оказа отдолу, върху й лежеше тежестта на магьосника, от устата му пръскаха слюнки, а дланта му припукваше от следващия му лъч.

Той ще те убие. Освободи ме.

Валкирия замахна, дръпна въздуха и пръчката се озова в ръката й. Заби я в ребрата на непознатия, той се затресе в такива силни конвулсии, че буквално отскочи настрани. Валкирия се претърколи, щракна с пръсти и запрати огнено кълбо към шлема на един секач, който се биеше с магьосник, когото момичето познаваше. Тя се приведе и допря пръчката до сгъвката на коляното на секача. Той отскочи, но не падна. Униформата му го беше запазила.

Косата му изстърга по желязната й ръкавица, секачът се извъртя светкавично, изрита Валкирия и тя падна върху тялото на някаква жена. Секачът скочи отгоре й, момичето измести въздуха, но това не спря сивия воин, затова тя измести въздуха пак, но в обратна посока и сама се плъзна по-далеч от него по влажната трева. Изправи се едва-едва и видя, че секачът вече тича към нея. Загреба въздуха и се издигна нагоре. Полетя диагонално настрани, без да мисли къде ще се приземи, докато най-сетне не се тресна отново в земята. Изгуби пръчката, затъркаля се, докато не спря пак, борейки се за въздух. Косата й беше паднала върху очите, устните й лепнеха от кръв. Вдигна глава и се опита да се ориентира в битката, а после видя едрия мъж с черната брада и брадвата да крачи към нея.

Пътя му обаче преградиха два дълги силни крака, обути в кожа. Светлините наоколо затрепкаха красиво, отразени в едно блестящо острие.

Едрият замахна с брадвата, Танит се наведе под удара, замахна и отсече до китките и двете ръце на едрия. Ръцете паднаха, все така стиснали брадвата, очите на мъжа станаха кръгли и той зави от болка. Някой вдигна Валкирия от земята и пъхна пръчката обратно в ръцете й. Трябваше й секунда, за да разбере, че й е помогнал не друг, а Сангуайн.

Куршум я удари в рамото и тя примигна. Завъртя се и видя към нея да тичат трима магьосници. Водеше ги жена, която зареждаше оръжието си в движение. Сангуайн се втурна да ги пресрещне. Сграбчи жената и земята погълна и двамата. Вторият магьосник се поколеба, после от пръстта се подаде ръка, стисна го за глезена и го дръпна надолу. В двете ръце на третия магьосник светеха огнени кълба и той заподскача напред-назад, крещейки на Сангуайн да върне другарите му. Тексасецът се надигна от пръстта зад гърба му и му счупи врата.

За миг Танит се озова до Валкирия и я загледа в очите.

— Добре ли си? Вал? Ранена ли си?

— Не — успя да издума момичето.

— Можеш ли да се биеш?

„Не“, прииска й се да отговори. „Не, не мога да се бия. Отведи ме далеч от тук. Моля те, Господи, отведи ме далеч!“ Но вместо това каза:

— Да, мога.

Танит й се усмихна с най-лукавата си усмивка и се нахвърли върху един близък секач.

Валкирия отметна косата от очите си и се завъртя в кръг. Навсякъде край нея хората продължаваха боя. Загледа как една жена води схватка с магьосник, когото момичето познаваше. Жената сграбчи яката на дрехата му, дръпна я надолу, в ръката й блесна стомана и тя заби късото острие в гърлото на магьосника. Той падна, а жената го подхвана и полека го положи на земята. Взе меча му, огледа се и видя Валкирия. Затича към нея.

Момичето измести въздуха, но жената отскочи настрани, изправи се отново и пак се наведе, за да избегне хвърлените срещу й сенки. Ругаейки, Валкирия падна назад, използвайки желязната ръкавица и пръчката, за да се опази от размахания меч. Лицето на жената беше обляно в кръв, но очите й бяха ясни, блестящи и ужасни. Тя замахна тежко надолу, но момичето стисна пръчката с две ръце, разтвори крака за опора и блокира удара със същата сила. И точно тогава жената я изрита между краката.

Заслепяваща болка прониза цялото й тяло, Валкирия се преви одве, падна на земята и се килна странично.

Жената клекна до нея и опря върха на меча в шията й.

— Боли, нали? — рече, дишайки тежко. — Хората смятат, че този удар действа само срещу мъже. Де да беше така, а?

Очите на Валкирия бяха пълни със сълзи, всеки мускул — скован от болки. Не можеше дори да изскимти.

— Ашионе! — излая един мъж наблизо. Изправи се до жената, без да изпуска обстановката от очи. Беше възрастен, но здрав, носеше къс меч, от който капеше кръв. — Свършвай работата и стига приказки.

Жената, Ашионе, му кимна и погледна надолу към Валкирия.

— Войната не е място за малко момиче — рече и я удари с дръжката на меча си. Светът потъна в мрак.