Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (5)

3.
Големият ден

Дезмънд Еджли отметна глава назад и запя „Честит рожден ден, честит рожден ден, приличаш на маймунка и така си и миришеш!“, после се разсмя като луд, а Валкирия духна свещите на тортата. Всяка година слушаше все същата песничка, още от деня, в който беше станала достатъчно голяма, че да знае какво е „маймунка“. Сега беше пораснала и зряла. При баща й обаче подобен процес не се наблюдаваше.

Майка й и малката й сестричка изръкопляскаха, а Валкирия се облегна назад и им се усмихна широко. Тънки струйки дим се издигаха от осемнадесетте свещи, но се разнесоха бързо, когато майка й помаха с ръка над тортата.

— Пожела ли си нещо? — попита татко й.

Валкирия кимна:

— Световен мир.

Баща й направи гримаса.

— Сериозно? Световен мир? Не реактивна раница? Аз бих си пожелал реактивна раница.

— Ти винаги си пожелаваш реактивна раница — намеси се майка й и се зае да реже тортата. — Само дето все не я получаваш.

— Вярно — отвърна бащата на Валкирия, — ама за реактивна раница е необходимо да си пожелаваш много пъти. На следващия си рожден ден ще си я пожелая четиридесет пъти. Четиридесет. Тогава вече трябва да я получа. Представи си само, Стеф — ще бъда единственият татко в града с реактивна раница…

— Да — отвърна момичето. — Толкова ще се гордея с теб…

Майка й раздаде чиниите с торта, после стана и почука с вилица по чашата си.

— Преди да хапнем, бих искала да вдигна тост.

— Тост — обади се Алис.

— Благодаря ти, Алис. Днес е голям ден за малката ни Стефани. Всъщност, цялата седмица беше много важна — при такива невероятни резултати на матурите и предложения от толкова колежи! Ние у дома винаги сме били много горди с теб и сега страшно се радваме, че и останалата част от света ще те види такава, каквато те виждаме ние — силна, интелигентна, красива млада жена, способна да постигне всяка цел, която си постави.

— Тост — мъдро обобщи Алис.

— Ти влезе в живота ни преди осемнадесет години — продължи майката на Валкирия — и оттогава насам всеки ден е огрян от присъствието ти. Донесе радост и смях в този дом, дори в най-трудните времена.

Таткото на Валкирия се приведе напред.

— Не й е лесно да е омъжена за мен.

— Днес също така е и денят, в който цялото наследство на Гордън преминава в твои ръце, Стефани. От днес нататък ти вече си едноличен собственик на всичките му книги и на имението и ставаш единствената, която има право да харчи парите му. Още от дванадесетгодишна знаеше, че този момент ще настъпи, но никога не допусна това да те разглези. Никога не прие нещата в живота си за даденост. Завърши училище, изкара матурите блестящо и направи така, че да посрещнеш бъдещето си сама, без ничия помощ. Страшно се гордеем с теб, мила.

Преди майка й да заплаче, таткото на Валкирия също стана. Окашля се, поколеба се за миг и започна:

— За никого не е тайна, че винаги съм искал син.

Валкирия избухна в смях, майка й замери съпруга си със салфетка, а той изчака всички да се успокоят и продължи:

— Мислех си, че да имам дъщеря означава, че всичко в тоя дом ще стане розово, че ще се налага да я водя на уроци по балет, а когато стане достатъчно голяма и си намери гадже, ще се държа странно с него. Слава Богу, нито едно от тези неща не се сбъдна.

Валкирия примигна.

— Ти се държеше супер странно с Флетчър.

— Нищо подобно, не помниш добре. Държах се готино.

— Все му пипаше косата.

— Нямам такъв спомен.

— Дез — обади се майката на Валкирия, — ти се държеше много, ама много странно с момчето.

— Дали ще ми бъде позволено да си довърша речта? А? Благодаря ви. Та, да обобщим, никога не съм искал дъщери. Но когато Стефани се роди, се взрях в огромните й очи, нейният чар и бебешкият й аромат ме победиха и аз реших: каквото било — било, време е за ново начало. Това беше благородна и безкористна постъпка от моя страна, но ти беше едва на два дни, така че сигурно не си я спомняш.

— Не си я спомням — отвърна Валкирия.

— А виж ме сега! — възкликна баща й. — Минаха осемнадесет години и вече имам две дъщери, като по-малката едва пристъпва, камо ли да ходи на балет. На колко години си, Алис? Четири? Пет?

— На осемнадесет месеца е — обади се майката на Валкирия.

— Цели осемнадесет месеца и с какво можеш да се похвалиш? Да си си намерила работа случайно? А? Ти си бреме за това семейство. Бреме!

— Тост — отвърна Алис и запищя от радост, щом татко й я вдигна изведнъж нависоко и я завъртя из кухнята.

— Сигурна съм, че в началото тази реч беше за теб — обърна се майката й към нея, — но после той малко се разсея. Дез. Дез, не мислиш ли, че е време да дадем на Стефани подаръка?

— Подарък! — провикна се Алис, а татко й я преметна през рамото си.

— Така да е, жено! Май не можем да отлагаме повече. Стеф, сега, когато разполагаш с големи суми, може и да поискаш да си купиш някоя чисто нова. Но аз лично се лаская да мисля, че една втора ръка, но подарена от родителите ти, ще има сериозна сантиментална стойност и просто няма да ти даде сърце да…

Валкирия се изправи като свещ.

— Купили сте ми кола?

— Не съм казал такова нещо.

Момичето скочи на крака.

— Божичко, купили сте ми кола?

— С риск да се повторя, не съм казал такова нещо. Може и да е кола. А може и да са комплект барабани.

— Комплект барабани ли са?

— Не. Кола е.

— Тост! — изписка Алис.

— А, да, прощавай — продължи бащата на Валкирия и сложи момиченцето обратно на пода. То залитна, тупна по задниче и се заля от смях.

— Такова глупаче си — промърмори татко й.

Валкирия се втурна към входната врата, отвори я със замах и замръзна на място. На алеята пред гаража беше паркиран лъскав форд фиеста. Оранжев.

Валкирия и преди се беше возила в оранжева кола. Един от резервните автомобили на Скълдъгъри беше оранжев. Но този… този…

— Прилича на умпа-лумпа^[1] — избъбри момичето. Просто не можа да се сдържи.

— Не ти ли харесва? — попита майка й.

— Специално настоях за цвета — намеси се татко й. — Продавачът твърдеше, че оранжевото не било добра идея, но аз реших да се презастраховам относно безопасността ти, защото прецених, че може би колата ще свети в тъмното. Не свети де — допълни той доста унило. — Ако предпочиташ друг цвят, ще я върна. Е, продавачът сигурно ще ми се присмее, но какво пък. Бездруго ми се смя, когато си тръгнах с тази.

Валкирия отиде до колата и прокара пръсти по капака. Купето вътре беше тъмнозелено. Точно като косата на умпа-лумпите. После се върна при родителите си.

— Купили сте ми кола. Купили сте ми кола!

Майка й разлюля ключовете.

— Харесва ли ти?

— Обожавам я!

Момичето грабна ключовете и се пъхна зад волана. Колата й имаше чудесно табло, миришеше чудесно и беше съвсем чистичка. Момичето нагласи огледалото за обратно виждане на своята кола, премести назад седалката на своята кола и това си беше нейната кола! Не беше Бентлито и, като изключим цвета, не ловеше много окото, но си беше нейната кола!

— Ти си умпа-лумпа — рече й и погали таблото. — И аз те обичам.

 

 

Докато се приготвяше, си пусна Пикси Лот и затанцува из стаята, като полюляваше бедра пред огледалото при всеки припев. „Тази вечер ще е бялата рокля“, реши на ум, извади я и я разстла на леглото. Тясна, бяла и без презрамки — баща й щеше да получи гърч, като я видеше. Но това си беше нейната вечер, щеше да излиза със своите си приятелки и щеше да облече каквото си поиска. В края на краищата, беше на осемнадесет години.

Докато пееше с четката за коса вместо микрофон, изведнъж си даде сметка, че всъщност очаква с нетърпение да се види с Хана и другите. Вечер навън с момичетата — първата такава вечер след края на учебната година. Щеше да бъде весело. Вълнението й се стори малко странно, защото се мъчеше да си спомни дали действително е срещала лично всичките си приятелки, или всъщност те бяха приятелки на отражението, а то от своя страна е прехвърлило спомена за тях в паметта й. Валкирия се засмя при мисълта колко чудноват е животът й и тогава телефонът й звънна. Момичето спря музиката.

— Честит рожден ден — рече Скълдъгъри.

— Благодаря — усмихна се широко Валкирия. — Познай какво ми подариха нашите.

— Оранжева кола.

Усмивката й изчезна.

— Откъде знаеш?

— В момента я гледам.

— Отвън ли си?

— Викат ни. Нямаш планове за тази вечер, нали?

Валкирия погледна роклята, погледна обувките и усети как вълнението в стомаха й бавно се стопи.

— Не — отвърна. — Нямам планове. Идвам след минутка.

Затвори и въздъхна. После докосна огледалото в гардероба и отражението й пристъпи в стаята.

— Знам — рече му Валкирия. — Не го казвай. Знам.

— Заслужаваш да се забавляваш и другояче — все пак каза отражението.

Валкирия извади черните си панталони, изрови си чисти чорапи и грабна ботушите.

— Няма проблем. Бездруго повечето момичета са само твои приятелки. Аз никога не съм ги срещала. За какво въобще щяхме да си говорим?

— Сериозно ли ще използваш това за извинение?

— Ще използвам всяко извинение, което ми върши работа. Къде ми е черната тениска?

— Сложих я в прането.

— Че тя си беше чиста.

— Имаше кръв по нея.

— Да, но не моя.

Отражението й подаде едно потниче с тънки презрамки.

— Розово е — изтъкна Валкирия.

Отражението го облече.

— Стои ти много сладко — рече.

Валкирия повдигна вежда.

— Вярно, че ми стои добре. Леле. Направо съм секси с него. Откъде го взе?

— Купих го миналата седмица — отвърна отражението и се завъртя.

— Добре, нави ме.

Отражението съблече потника, Валкирия го облече и вдигна ципа на черното си яке.

— Направи ми една услуга, а? — рече. — Прекарай си страхотно тая вечер.

— Ще се постарая — отвърна отражението с усмивка. — Опитай се и ти да направиш същото.

Валкирия отвори прозореца.

— Ще бъда със Скълдъгъри — отвърна. — Няма нужда да се опитвам.

Измъкна се навън и скочи, а Пикси Лот отново запя.

 

 

Пред хотела Скълдъгъри докосна с облечената си в ръкавица ръка символите на ключиците си и фалшивото лице покри черепа му.

Валкирия повдигна вежда.

— Не е никак зле.

— Харесва ли ти?

— Отива ти. Не можеш ли да го запаметиш някак?

Скелетът се усмихна.

— При всяко активиране на фасадната татуировка резултатът е винаги различен. Много добре го знаеш.

— Да, но я имаш вече от няколко години. Не е ли време да помислиш дали да не се спреш на нещо по-постоянно?

— Опитваш се да ме направиш нормален, така ли?

— Боже опази! — отвърна момичето и ококори очи в престорен ужас. Скелетът й отвори вратата на хотела и я последва вътре. Прекосиха фоайето, подминаха рецепцията и се насочиха право към асансьорите. Скълдъгъри пъхна в прореза черна карта и натисна копчето за мецанина. Вратите на кабината се затвориха.

— Та така… — почна Валкирия.

— Да?

— Осемнадесетият ми рожден ден.

— Така си е.

— Голямата цифра. Вече съм възрастна. Технически погледнато.

— Технически погледнато.

— Важен рожден ден си е.

— Дотук се справяш отлично с него.

Момичето се засмя.

— Ти… така де… Купил ли си ми подарък?

Скълдъгъри я изгледа втренчено.

— Очакваше да съм ти купил подарък?

Усмивката на Валкирия изчезна.

— Естествено.

Асансьорът спря с едно пинг! и вратите се отвориха. Момичето излезе първо и закрачи бързо по коридора.

— Разбирам — последва я скелетът. — Какво предлагаш да ти бях взел?

— Мисля, че вече ме познаваш достатъчно добре, че да се сетиш и сам.

— Сърдита си ми.

— Не съм.

— Въпреки красивото ми лице си ми сърдита.

Валкирия се закова на място, точно пред вратата на мецанина, и рязко се обърна.

— Да, сърдита съм ти! Хората правят подаръци на онези, които са важни за тях. След всичките тези години не смятам, че трябва да ти казвам да ми купиш подарък.

— А аз не смятах, че трябва да купувам подаръци, за да докажа, че си важна за мен.

— Е… така де… не че трябва, но… Не е там работата. Не трябва да доказваш, по-скоро да ми покажеш, че съм важна.

— Значи, подаръкът е някакво мерило. Вашите ти купиха кола. Това значи ли, че ти си важна за тях колкото една кола? Обичат те за цяла кола?

— Разбира се, че не. Подаръкът за рождения ден е подарък символ.

— Подаръкът символ е празен жест. Лишен е от всякаква стойност.

— Да, но е нещо хубаво, което можеш да сториш за другия!

— О — отвърна скелетът. — Окей. Сега разбрах. Хубаво, тогава ще ти купя подарък.

— Благодаря — отвърна момичето, обърна му гръб и почука на вратата. — Кого идваме да видим?

— Един твой стар приятел — отговори Скълдъгъри и чак сега момичето долови студенината в гласа му.

Но нямаше време за повече въпроси. Вратата се отвори и насреща й с усмивка се изправи Соломон Рийт.

— Здравей, Валкирия — рече й.

Преди да се усети, Валкирия му се хвърли на врата и го прегърна здраво.

— Соломон! Какво правиш тук? Мислех, че скиташ по света и търсиш приключения.

— Не може ли да преживея някое и друго приключение и в собствената си страна? В края на краищата, в момента тук е истинският екшън. Влизайте, влизайте! Скълдъгъри, за теб също се отнася.

— Колко мило от твоя страна — промърмори скелетът, влезе и затвори вратата зад гърба си.

Мезонетът в мецанина беше грамаден и екстравагантно луксозен, макар че, докато ходеше с Флетчър, Валкирия беше влизала и в по-грамадни и луксозни апартаменти. Телепортаторът обичаше да нощува в най-смайващите апартаменти из всички краища на света, стига да бяха свободни. „Това е то предимството да си телепортатор“, помисли си момичето, макар че напоследък момчето май се беше променило. Сега си имаше мила, нормална приятелка и живееше с нея в свой си апартамент в Австралия. Като че ли беше улегнал. Което си беше направо плашещо.

Валкирия хвърли поглед към Скълдъгъри, който вече беше скрил фалшивото си лице. После скелетът свали и шапката си и премълча, когато след миг Рийт се върна от съседната стая, понесъл малка кутийка, завързана с панделка.

— Честит рожден ден — каза некромантът.

Очите на Валкирия се разтвориха широко.

— Купил си ми подарък?

— Разбира се — отвърна Рийт и чак се засмя на изненадата в гласа й. — Ти беше най-добрата ми ученичка през всичките ми години в Храма. Не съм виждал друг да схваща толкова бързо като теб и макар че имахме и някои проблеми…

— Например намерението ви да избиете милиарди хора — подсказа Скълдъгъри.

— … ти винаги си била моята любимка — довърши Рийт, сякаш не беше чул. — Отвори го. Мисля, че ще ти хареса.

Валкирия развърза панделката и опаковката се разтвори сама като разцъфващо цвете. Вътре имаше дървена кутийка. Момичето отвори капачето и повдигна вежди.

— Това е, ъм… Точно копие на моя пръстен.

— Не е точно копие — обясни Рийт. — Отвън да, но не и по същината си, която е напълно различна. Когато младите магьосници започнат обучението по некромантия, им се дават предмети като досегашния ти пръстен — хубави, здрави, устойчиви, способни да управляват сериозно количество енергия. Но след Прилива си те вече имат нужда от нещо по-могъщо, нещо, което да контролира много повече сила.

— Но аз още не съм преживяла Прилива.

Рийт се усмихна.

— Знам, но въпреки това вече имаш нужда от ъпгрейд. В това, както и в още куп неща, ти си изключителна, Валкирия. Би ли ми подала досегашния си пръстен, моля?

Некромантът протегна длан. Момичето погледна Скълдъгъри, после изхлузи пръстена от пръста си и го сложи в ръката на Соломон. Рийт излезе отново от стаята, а Валкирия извади новия пръстен от кутийката и си го сложи.

Рийт се върна с чук в ръката:

— И сега следва веселата част — каза, сложи стария пръстен на Валкирия на масата и го разби с един удар. Вълна от сенки избухна от парченцата, усука се във въздуха и се понесе право към новия пръстен на пръста на момичето. Пръстенът ги всмука жадно, стана леденостуден и Валкирия ахна.

— Усещаш ли я? — попита Рийт. — Усещаш ли силата?

— Леле — овладя се най-сетне момичето. — Усещам я, да. Майко мила. Това е… Това е…

— Това е некромантията.

Беше стряскащо. Разстройващо. Беше изумително.

— Благодаря ти — каза Валкирия.

Рийт сви рамене.

— Навършването на осемнадесет години си е голям ден за всекиго. Но аз много добре знам, че не си дошла за прегръдките и подаръците.

— А, да — сети се момичето. — За какво всъщност сме дошли?

— Твоят необичайно мълчалив партньор ми се обади. Явно разследва обстоятелствата около опита на един уорлок да ви убие миналата година.

— Уорлокът тогава ни каза, че с това прави услуга на вас, некромантите — обади се най-сетне Скълдъгъри. — В замяна на някаква информация. В замяна на едно име.

— Първо на първо — отвърна Рийт, — мен лично ме държаха настрани от тази схема. Идеята да включваме уорлоките в който и да било от коварните ни планове изобщо не беше моя, тъй като не съм нито глупав, нито побъркан. Цялата работа се движеше от Крейвън и от оня идиот Драгънклоу.

— И какво е казал Драгънклоу на уорлока? — попита Валкирия.

— Моля те — отговори Рийт, — седни. Какво знаеш за уорлоките?

Валкирия се настани на дивана, пръстенът разпращаше из тялото й странни усещания, които танцуваха нагоре-надолу по ръката й.

— Само… така де, само основните неща. Те не са… леле, тоя пръстен е страшен!… Те не са като нас. Имат си своя култура, отделни традиции, свой собствен вид магия…

Рийт кимна.

— Вид магия, който, честно казано, и до ден-днешен остава неразбираем за нас. Но това не е проблем, защото бездруго по света не са останали много уорлоки, а и живеят в затворени общности. Или поне така беше доскоро.

— Какво е станало?

— Някой започна да ги напада — отвърна некромантът. — Да провокираш уорлоките принципно е много лоша идея, но явно съществува група хора, която решително върши точно това. Десетки уорлоки бяха избити през последните пет години. Изолират ги от групата им, преследват ги и ги екзекутират. В момента са останали живи много малко.

Валкирия се навъси.

— Но уорлокът, който ни нападна, каза, че силата им растяла с всеки изминал ден.

Рийт се усмихна.

— Уорлоките са известни с това, че никога не показват слабост. Затова ги харесвам толкова.

— Та, кое име е трябвало да им каже Драгънклоу?

— Един мой сътрудник, Баритон — всъщност, един от некромантите, които загинаха в битката при Аранмор, пътувал из Франция около година по-рано и случайно налетял в един бар на група смъртни, които се хвалели с някаква добре свършена работа. Естествено, той се присламчил, като се престорил на смъртен и от онова, което дочул, разбрал, че самохвалковците са бивши кадри от Специалните части, финансирани тайно от правителството и ориентирани към…

— Чакай — прекъсна го Скълдъгъри. — Говориш за Отдел Х.

— Кои са те? — попита Валкирия.

— Те не съществуват — отвърна Скълдъгъри. — Винаги е имало слухове за това как правителствата на смъртните поддържат военни части от екзекутори, които издирват и ликвидират магьосници. Твърди се, че Отдел Х е обвит в тайнственост съвместен проект на Англия и Ирландия. Само дето, както вече казах, такъв отдел не съществува. Всеки път, когато някой смъртен с власт започне да задава прекалено много въпроси за нас, ние му пращаме човек като Джофри Скрутинъс, който го убеждава да не се занимава с глупости.

— Може и така да е — отговори Рийт, — но въпросните смъртни признали на Баритон, че тъкмо били избили — по техните думи — най-опасните същества, които някога им били възлагали да ликвидират. Казали на Баритон, че дори и да му разкажат всичко, той пак няма да им повярва, казали му, че от раните на жертвите, които трябвало да убият, изтичала светлина. Да ви звучи познато?

— Явно става дума за уорлоки — отвърна Валкирия.

— И това е всичко, което Драгънклоу казал на уорлока? — скептично попита Скълдъгъри. — Някакви си непроверени приказки?

Рийт сви рамене.

— Това е единствената пикантна клюка, отнасяща се до уорлоките, която е известна на некромантския орден. Не мога да си представя какво друго е можел да му каже. Явно, отнякъде е изтекла информация, че некромантите знаем нещо за убийствата на уорлоки и Шаривари е пратил вашия нападател да провери така ли е наистина.

— И няма нищо друго, което да трябва да знаем?

— Нищо важно. Единственото друго е, че един от войниците в онзи бар казал, че заповедите за нападението над уорлоките ги издавали старец с дълга сива брада и някакъв друг, млад мъж, когото обаче войникът не можел да назове.

Валкирия си наложи да спре да мисли за пръстена и се понамръщи:

— Как така? Не го е познавал ли?

— Не — отвърна Рийт. — Баритон останал с впечатлението, че войникът просто не си го спомнял добре.

— Струва ми се — намеси се скелетът, — че всичкото това можеше да ми го кажеш и по телефона.

Рийт се разсмя.

— Абсолютно си прав, Скълдъгъри. От друга страна, с теб не се харесваме особено, така че отначало изобщо нямах намерение да ти казвам каквото и да било. Но пък как иначе щях да поздравя любимата си ученичка на най-специалния й ден? Не ми се искаше да се явявам неканен на перваза на прозореца й. Подобно поведение ми се струва малко нездравословно, не смяташ ли?

— Всяко посещение от твоя страна смятам за изключително нездравословно — отвърна скелетът.

Валкирия се изправи на крака.

— А аз смятам да сложа край на този разговор, преди да сте почнали да си разменяте удари. Соломон, благодаря ти за помощта и за подаръка. Много мило от твоя страна.

— Удоволствието е мое — отговори некромантът, наведе се и я целуна по бузата. — Още веднъж честит рожден ден.

Скълдъгъри си нахлупи шапката и пое навън. Валкирия го настигна в асансьора миг преди вратите да се затворят. Понесоха се надолу.

— Какво смяташ за всичко това? — попита момичето.

Скелетът не отговори.

Валкирия въздъхна:

— Цупиш ли се сега?

— Аз? Не. Аз никога не се цупя.

— Звучиш ми така, сякаш се цупиш.

— Просто ме е обхванал порив да извършвам физическо насилие и в момента го чакам да отмине.

— Защо не харесваш Соломон? Той не е толкова лош.

— Познавам го доста по-отдавна от теб.

— Добре. Да бъде твоята. Та, този тайнствен мъж, който заповядвал да се избиват уорлоки, този, който никой май не може да си спомни добре… Доста слушаме за него напоследък.

Стигнаха фоайето и Скълдъгъри задейства фасадната татуировка. Лицето този път беше съвсем обикновено, изражението — мрачно. Закрачиха към изхода.

— Преди три години Давина Мар беше наета да унищожи дъблинското Убежище от мъж, когото впоследствие не можа да си припомни ясно. Оказва се, че преди пет години пак същият мъж е бил замесен в организацията на масови убийства на уорлоки. Едва преди три месеца Шон Макин, чаровният тийнейджър психопат, беше освободен от килията в Убежището отново от мъж, когото не успя да си спомни. Явно е, че това е един и същи човек, който е силно свързан с Роърхейвън.

Напуснаха хотела и се запътиха към Бентлито.

— Значи… — рече Валкирия — Отдел Х убива уорлоки, само дето Отдел Х не съществува. Но ако уорлоките си мислят, ме съществува, то… какво би означавало това? Ще започнат да преследват смъртни за отмъщение? Как така набеждаването на невинни обикновени смъртни може да помогне на тайнствения мъж да постигне целите си, каквито и да са те?

— Не знам. Само знам, че почти всички магьосници в Роърхейвън смятат, че не смъртните, а магьосническата общност трябва да управлява света.

— Та, какъв значи е планът? Да накарат уорлоките да убиват смъртни? Доста тъпо. Искам да кажа, ние бързо ще разберем какви ги вършат уорлоките и веднага ще ги спрем, нали?

— Освен ако междувременно не е избухнала война, която да ни отвлича вниманието.

— Смяташ, че тайнственият мъж има нещо общо с всичко, което става във Върховния съвет?

— Не обичам съвпаденията, Валкирия. Те са грозни и дразнещи — скелетът я стрелна с поглед. — Как е пръстенът?

Момичето не успя да се сдържи и цялото грейна.

— Невероятен е!