Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (48)

46.
Новият капитан

Вече три дни стояха в капана на Твърдината и на Реджис му се искаше някой да се прежали и да почне да стреля, само и само да ги отърве от скуката.

Вдигна бинокъла до очите си и загледа ирландците. Добри хора, добри войници, опитни в битките и безмилостни към враговете. Никога не беше предполагал, че ще му се наложи да се изправя срещу тях, но, както казваше майка му, такъв е животът — най-често адски несправедлив.

— Колко са? — продума Ашионе, появила се неусетно до рамото му. Реджис буквално подскочи.

— Четиристотин, може и петстотин да са вече — отвърна й намръщено. — Тия гори там най-вероятно гъмжат от секачи. Забелязвам движение от време на време.

— Най-малко петстотин са — рече Ашионе. — Е, не е чак толкова зле. Превъзхождат ни само два пъти. А тъкмо реших, че Мантис ни е вкарал в голяма беда.

Реджис хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не е дочул последното. Нямаше жива душа на земята, на която да вярва повече, отколкото на Ашионе, но жената определено имаше остър език, който някой ден щеше да я погуби. Е, не точно днес.

Магьосницата примижа срещу слънцето.

— Как смяташ, какви са шансовете шефовете да седнат да си поговорят приятелски и войната да се отмени, преди да ни се наложи да удряме, когото и да било? Прекрасен ден е днес. Твърде хубав, за да убивам хора, които доскоро наричах приятели.

Реджис изсумтя.

— Щом не я отмениха, докато се цупехме и се криехме из храсталаците, едва ли ще я отменят точно сега. Ти просто се тревожиш, че ще се окажеш очи в очи със Сарацен Ру. И ще паднеш в прегръдките му, както стана последния път.

Ашионе го фрасна леко по рамото. Леко, но го заболя.

— Не съм му паднала в прегръдките. Той падна в моите прегръдки, за сведение. Няма мъж, който да устои на усмивката ми.

— Аз устоявам вече толкова години.

— Е, ти си един изключително кисел човек.

— Така си е. Честно да ти кажа, и аз се надявам да не срещам Сарацен на бойното поле. Първо, нямам ни най-малко желание да падам в прегръдките му. И второ, ако той е тук, значи и останалите Мъртъвци са тук.

Ашионе се засмя.

— Не вярваш на всички приказки за тях, нали? Не ме разбирай погрешно, Мъртъвците си ги бива, но със сигурност не са някаква непобедима сила. Могат да бъдат надвити.

— Ти някога виждала ли си Антон Страха в бой? А Скълдъгъри Плезънт? Що за човек се връща от мъртвите, движен само от силата на чистата си омраза? Не желая да се изправям срещу никого от Мъртъвците, но тези двамата специално и на снимка не искам да ги виждам.

Ашионе го прегърна през раменете.

— Не се бой, Реджис. Стой зад мен и щом ги срещнем, аз ще затрепкам с мигли. Няма мъж, който да устои на погледа ми. Или пък може да се изправиш срещу Каин — тя е по-лесна мишена.

— Мм. И в това не съм сигурен. Каин е още момиченце. Струва ми се нечестно да влизам в схватка с човек, който дори още не е преживял Прилива си.

— Ти да видиш! У Реджис имало и благородство.

— Такъв съм си. Реджис Благородния.

— Реджис Тъпака, по-право — обади се Рад Крокет, изникнал изведнъж зад гърбовете им. Магьосник хулиган с ужасно поведение, приел името си някъде през осемдесетте, Рад си падаше по Ашионе, а отношението му към всички други хора се изчерпваше само с гадни думи и подигравателни усмивки. Не и отношението му към Мантис, естествено. Когато Мантис беше наблизо, от подигравателната усмивка на Рад нямаше и следа.

— Генералът иска да те види — рече Рад на Реджис и, изпълнил заръката на ръководството, веднага насочи цялото си внимание към Ашионе. — Здрасти, малката. Добре изглеждаш днеска.

Ашионе го изгледа студено.

— За разлика от вчера, когато бях грозна?

— Какво? — обърка се Рад. — Не, исках да кажа…

— Наричаш ме грозна, а?

— Не, аз… Какво? Точно обратното! Не ме разбра.

Ашионе се извъртя към него.

— А значи сега съм и глупава, освен че съм грозна?

Тя направи крачка напред и Рад отстъпи, а Реджис поклати глава.

— Ашионе, защо тормозиш момчето? Той не ти разбира чувството за хумор.

Рад се обърна като ужилен.

— Не ми трябва помощта ти, дядка! Защо не се изнесеш нанякъде и не ни оставиш с Ашионе да си поговорим?

Реджис въздъхна.

— Ашионе, оправяй се — рече й и се отдалечи, като остави магьосницата да прави горкото хулиганче на кайма.

Лагерът в Твърдината беше малък и отлично подреден. Джиповете и камионите бяха паркирани плътно един до друг по целия периметър, точно като в старите времена, когато заселниците в индианските територии са спирали така покритите си с платнища каруци. Защитите се подсигуряваха от цял куп символи, клопки и други работи, от които Реджис нямаше и понятие. Знаеше само, че тия работи гарантират безопасността му и това му беше достатъчно. Подмина магьосници, които си чистеха пистолетите и точеха мечовете си, бъбреха си и се смееха. Във въздуха витаеше напрежение, сякаш хората усещаха, че точно днес ще се изправят очи в очи с врага. Мнозина приказваха, че искат да се бият, но повечето от тях бяха или глупаци, или лъжци, или пък и двете. Разбира се, имаше и такива, които твърдяха, че искат да се бият, като при това не бяха нито глупаци, нито лъжци. Те бяха най-опасните.

През целия си съзнателен живот Реджис се беше старал да избягва битките. Понякога това беше възможно, а друг път — не. Такъв е животът, в края на краищата.

Палатката на генерала беше ушита от безличен брезент, изпъстрен с кръпки и нескопосани шевове. В най-добрия случай можеше да бъде наречена отблъскваща, а вътре, въпреки топлия ден, беше хладно, почти студено. Реджис кимна на секачите на входа и влезе. Вътре всички се бяха струпали около голяма маса в средата на палатката, а върху масата беше разтворена широка карта. Подпрял длани на картата, от едната страна се извисяваше капитан Глас^[1], за когото Реджис не можеше да каже нищо хубаво. Отляво до Глас стоеше капитан Тортура^[2] — жена, която се отнасяше към Реджис с неизменно леко отвращение. А зад нея стърчеше капитан Сейбър^[3], който беше развил дълбока ненавист към Реджис още от първата им среща.

Точно в средата таванът на палатката беше най-висок и там беше единственото място, където генерал Мантис можеше да стои изправен. Мантис беше кренга — вид същества, заплашени от пълно изчезване дълго преди Реджис да се роди. По някакъв начин обаче тези безполови създания с дълги крайници така и не бяха потънали окончателно в прашния мрак на историята. Когато Реджис беше малко момче, се носеха легенди за цели колонии кренга, обитаващи високите планини на някакъв далечен остров. Но когато Реджис беше малко момче, легенди се носеха за почти всяко нещо на тоя свят.

— Господин Реджис — продума Мантис с измъчения си глас, деформиран от твърде големия противогаз на главата му, — нуждаем се от вашия непредубеден поглед. Хвърлете едно око на тази карта, ако обичате, и ми кажете какво виждате.

Реджис пристъпи напред. Картата изобразяваше района, в който се намираха — с дърветата в горите, изрисувани като снопчета, и с реката, която се виеше край тях. Нямаше отбелязани градове, нито села, нито никакви следи от смъртни. Върху най-високия хълм на картата беше поставено малко оловно човече, размахало синьо флагче. „Играчките на Сейбър“, сети се Реджис. По-надолу в тясната долина имаше други три оловни човечета, събрани заедно, а четвърто се мъдреше насред нарисуваните гори. И четирите носеха червени флагчета.

— Ами — почна Реджис, като не бързаше да продължи, преди да се е уверил, че не пропуска нещо, — както гледам, предстои да бъдем нападнати от четири малки оловни човечета. Аз не бих се тревожил особено.

— Бихте ли се отнесли сериозно към въпроса? — изръмжа Сейбър.

— Ще се постарая — отвърна Реджис, въздържайки се от изкушението да вземе някое от човечетата и да заговори от негово име със смешен преправен глас.

Мантис прокара дългия си, увит в целофан пръст по края на хълма.

— Защитните ни линии от юг, север и запад са стабилни. А на изток е врагът.

Реджис се смръщи.

— Не е ли логично тогава да подсилим източния си фронт, сър? Най-разумно ми се струва.

Мантис кимна.

— Разумно би било, господин Реджис, ако се канехме да стоим тук по-дълго. Бездруго доста се задържахме. Както и да е, тъй като продоволствието ни намалява сериозно, не можем повече да отлагаме. Планираме нападение, ще атакуваме врага и ще изнесем сражението в техния лагер. Ще бъде славно.

Ще бъде самоубийствено.

— Ъм — отвърна Реджис, — така няма ли да се натъкнем на тяхното, така де… тяхното числено превъзходство? Освен това позицията ни тук, на високото, е по-изгодна от тяхната. Навярно не трябва да се лишаваме доброволно от това предимство.

— Какво има, Реджис? — обади се Тортура, с подигравателна усмивка на лицето. — Боиш се от малко битка?

— Да — отговори спокойно Реджис. — Ужасявам се от битките. Вредни са за здравето и трябва да се избягват на всяка цена. Моля да ме извините, генерале, но защо? От седмици се крием и нападаме тайно. Играем играта по други правила. Защо изведнъж сменяме тактиката?

Мантис го изгледа продължително. Дебелите лещи на противогаза уголемяваха жълтите му очи и генералът приличаше на едра примигваща сова.

— Не одобрявате, значи?

Реджис се поколеба.

— Не че не одобрявам, сър. Просто до днес демонстрирахме търпение и лукавство в схватките. Просто се чудя защо избираме точно настоящия момент да почнем да налитаме, да крещим, да се бием и да умираме. Сър.

— Вие сте страхливец! — произнесе се Сейбър.

— Покажете ми един смелчага и аз ще ви покажа един мъртвец — отвърна Реджис.

— Да, изоставяме изгодната си висока позиция — рече Мантис, — но го правим с основание.

— Разбирам, сър — отвърна Реджис, макар нищо да не разбираше. — Моля пак за извинение, генерале, но аз защо съм тук?

— Защото, когато нападнем, ще имаме нужда от отряд, който да поведе атаката.

— Доброволци ли набирате, сър? И под чие командване ще бъде този отряд?

Нямаше да е под командването на Глас, в това Реджис беше напълно уверен. При нападение човек си цапаше ботушите, а Глас избягваше да се цапа. Можеше да е Сейбър, но той щеше да иска всичката слава за себе си, така че с лека ръка щеше да изостави хората си да загинат. Тортура? Тя беше напълно в състояние да изпълни задачата, друг въпрос беше дали Мантис щеше доброволно да се лиши от най-добрия си капитан, като го прати в обречена битка. Реджис вдигна очи и осъзна, че всички в палатката гледат него. Стомахът му се сви и пропадна нанякъде.

— Поздравления, капитан Реджис — изрече Мантис. — Току-що бяхте повишен.