Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (46)

44.
Призив за действие

Както ставаше често напоследък, отново имаше една добра и една лоша новина.

Добрата новина беше, че в Твърдината доктор Най вече работеше върху монтирането на новата платка в мозъка на Инженера. Когато я поставеше на място, роботът щеше да изключи Усилвателя, преди да е избухнал и да е подлудил всеки, носещ дори най-слабата искрица магия в себе си. Та това беше добрата новина. Направо беше повод за празнуване.

Лошата новина беше, че Мериуин Хайфънейт-Баш беше казала истината за случилото се с африканските и австралийските старейшини. Внезапно единствените съюзници на Ирландия се оттеглиха от боя и нищо не можеше да промени решението им. Валкирия не обичаше да се чувства безпомощна. Предпочиташе пред очите й да има нещо, което да може да удари с всички сили.

— Ох! — рече Миозотис Тера.

— Прощавай — отвърна Валкирия, дишайки тежко и усмихвайки се, докато двете с Миозотис се обикаляха предпазливо една друга.

Миозотис уж се приведе, уж понечи да ритне високо, но това се оказа заблуда. Когато Валкирия инстинктивно се дръпна, за да избегне фалшивия удар, Миозотис се извъртя и я подсече. Момичето падна и Миозотис скочи отгоре й. Двете се затъркаляха. Миозотис се лепна за гърба на Валкирия, момичето се опита да се извърти, но вече я душаха твърде силно изотзад, така че не й остана друг избор, освен да се предаде.

Двете приседнаха. Валкирия изтри потта от челото си.

— Как си? — попита Миозотис. Валкирия я познаваше от години, но си спомняше за съществуването й, само когато я видеше. Полезен трик за една крадла и шпионка. Не толкова полезен, ако все пак искаш да поддържаш някакви приятелства. — Май нещо те тревожи.

— Екстра съм — отвърна момичето. — Е, добре де, малко ме е яд, задето изядох такъв бой от онова момиченце Айви.

— А! — отвърна Миозотис. — Наранена гордост.

— Не, не е гордост, а… О, хубаво, хубаво, наранена гордост е. Но нали се предполагаше, че аз съм готината. Най-младата, най-силната, най-специалната…

— А после изведнъж се явява тази малка пикла — довърши Миозотис, — тази новачка се пръква от нищото и ти показва, че е по-млада, по-силна и по-готина от теб.

— Е — смръщи се Валкирия, — чак пък по-готина…

— Приеми го, Вал — рече Миозотис и легна по гръб на тренировъчната постелка. — Остаряваш.

— Я да мълчиш. Аз съм само на осемнадесет години.

— А тя е на седемнадесет. Прецъфтяла си. Прочетен вестник.

— Кълна се в Бога, единствената причина, поради която още не съм ти размазала физиономията, е фактът, че не обичам да те унижавам в собствената ти родина.

Миозотис се засмя. Двете станаха, отправиха се към душовете, а после Валкирия отиде да се види със Скълдъгъри. Намери го, тъкмо когато се беше отправил към импровизирания кабинет на Ревъл.

— Май току-що си се изкъпала — рече й скелетът, когато момичето се изравни с него.

— Да — отвърна тя. — Потренирах.

— Миозотис пак ли ти разказа играта?

Валкирия сбърчи чело.

— Кой?

Влязоха в кабинета и Ревъл вдигна очи. Скълдъгъри седна, без да чака покана.

— Изглеждаш ужасно — рече на старейшината.

Валкирия го изгледа.

— Скълдъгъри! Не забравяй положителното отношение към нещата.

— Извинявай — поправи се скелетът. — Положително изглеждаш ужасно.

Ревъл се усмихна вяло.

— Знаеш ли, започва да ми се струва, че май отхапах твърде голям залък.

— Сериозно? Ти това?

— Да. Мислиш ли, че съм отхапал твърде голям залък?

— Ще те окуража любезно като ти кажа, че няма никакво значение какво мисля аз.

— Скълдъгъри! — обади се пак момичето.

— Не — отговори Ревъл. — Той е прав. Изобщо не трябваше да ставам Върховен маг. На Коривъл Двойни това му беше в кръвта. Щеше да бъде страхотен ръководител. Ако той беше начело, нищо от това нямаше да се случи.

— Само дето го утрепа една Останка — напомни Скълдъгъри.

Ревъл примигна.

— Ама че израз, „утрепа“! Само веднъж го удари по главата.

— И го уби — довърши Скълдъгъри. — На това аз му викам „утрепа“.

— „Утрепа“ прави нещата да звучат много по-насилнически, отколкото бяха в действителност. Като се замисля, предпочитам да смятам, че Останките го свариха неподготвен. Че той така и не разбра откъде му дойде ударът — Ревъл въздъхна. — Коривъл беше добър човек. Толкова много научих през годините, докато работих рамо до рамо с него. С какви хора само се срещаше той… Магьосници, които мразеха смъртните, които искаха да властват над тях, искаха да ги заробят… Коривъл се срещаше с тези магьосници, разговаряше с тях, изслушваше ги и накрая те си отиваха от срещата почти напълно убедени, че единственият им полезен ход е да се скрият още по-дълбоко в дупките, от които са изпълзели. Аз просто присъствах и немеех от удивление. Ако Коривъл беше жив, сега нямаше да воюваме, а да си говорим как по-ефективно да впрегнем магията да ни помага в ежедневието.

Валкирия направи гримаса.

— Това май не ми допада.

Ревъл се усмихна.

— Коривъл щеше да те убеди. Магията, все казваше той, трябва да бъде използвана за защита на смъртните. А виж ни сега. Някой от нас дали би и помислил дори за смъртните, преди тази война да свърши?

— Сега, като повдигаш въпроса… — почна Скълдъгъри и остави думите си да увиснат над бюрото.

— Приятелите ни в Австралия и Африка не знаят какво да правят. Те са… в паника, предполагам. Гневни. Уплашени. Не искат да правят демократични избори, искат да раздават удари! Помолиха аз да посоча някои от техните хора, които да заемат постовете на изпълняващи длъжността старейшини, докато конфликтът отшуми.

— Това досиета ли са?

Ревъл вдигна една папка от бюрото си и пак я пусна отчаяно.

— Всички възможни кандидати. Повечето ги познаваме лично. Някои са крайно неподходящи за задачата, но други са… възможни кандидатури. Гастли ми помага да ги преглеждаме, но…

— Когато стана Върховен маг, не си предполагал, че това ще ти влезе в задълженията — рече Скълдъгъри.

— Достатъчно трудно е да управляваме собственото си Убежище. А сега някакви хора искат да им помагаме да управляват и своите? Които и да бъдат новите старейшини, няма да имат и половината от опита на Убунту и Карик. Ще гледат пак към нас и ще чакат да ги водим, а ние… ще се мятаме като риби на сухо и ще си даваме вид, че знаем какво правим.

— Ти дотук се справяш много добре със задачата да бъдеш водач.

— Аз ни вкарах във война.

— Но го стори така убедително! Най-добре е сега да оставиш нещата да се поуспокоят за ден-два, а после да видим как са се разпределили позициите…

— Не — прекъсна го Ревъл.

Скълдъгъри наклони глава настрани.

— Какво не?

— Не, няма да ви позволя да се занимавате с разследване на случая. Нали това искаш да питаш? Ще ми поискате няколко дни почивка, за да се заровите по-дълбоко в делата на уорлоките? Да проучите убийствата в Африка? Не мога да си позволя да си губите времето с това. Нито ти, нито Валкирия. Не точно сега. Положението е твърде… нестабилно.

— Ако уорлоките нападнат — намеси се Валкирия, — положението значително ще се влоши.

— Не знаем дали ще нападнат. Не знаем дори дали имат желание да нападат. За последен път Шаривари е бил видян преди сто години!

Скълдъгъри кимна.

— Да, тогава е избил цял град, за да отмъсти за смъртта на един-едничък уорлок.

Ревъл се смръщи.

— Звучиш така, сякаш имаш да ми казваш нещо.

— Някой е избивал уорлоки, Ърскин. Десетки от тях са загинали през последните пет години. Ако Шаривари е заличил цял град заради един уорлок, помисли какво ще направи за десетки мъртви от своите.

— Кой ги е избивал тия уорлоки?

— Всички доказателства сочат към Отдел Х.

— Отдел Х не съществува.

— Не казвам, че Отдел Х е извършил убийствата. Казвам само, че всички доказателства сочат към Отдел Х.

— Значи… някой се опитва да хвърли вината върху една несъществуваща организация?

— Върху една несъществуваща организация на смъртните.

Ревъл затвори очи.

— О, става все по-хубаво. Да посмея ли да попитам кой се пробва да натопи смъртните за убийствата на уорлоките?

— Изтезанието.

Ревъл поотвори очи.

— Изтезанието не е сред живите, нали?

— Да, но последователите му са си съвсем живи. В момента сме в процес на издирване на тайнствен мъж, който заговорничи с Мист и с други нечистоплътни индивиди.

— И защо аз научавам всичко това чак сега?

Скълдъгъри сви рамене.

— Досега все се занимаваше с тая война. Не исках да те товаря допълнително.

— Но все пак реши да ме натовариш? Благодаря ти. Та, къде искате да отидете да проверявате тая история?

— Получих съобщение от Чайна — рече Валкирия. — Един уорлок е бил забелязан в Африка.

— Африка е широко понятие.

— В Мозамбик.

— И Мозамбик е широко понятие.

— Смятаме, че уорлокът е бил самият Шаривари. Убил е осемнадесет магьосници.

Ревъл примигна.

— Осемнадесет?

— Шестнадесетима африканци и две чужденки. Смятаме, че са били агентки на Върховния съвет.

— Имате ли представа откъде да почнете да търсите?

— Ние сме детективи — отвърна Скълдъгъри. — Ще следваме уликите.

— А колко време ще ви отнеме? Не мога да ви пусна. Знаете, че не мога да ви пусна. Ако не го знаехте, сега нямаше да си давате толкова труд да ме убеждавате да ви пусна. Но вие ме убеждавате, така че…

— Уорлоките за заплаха, Ърскин. Някой от Роърхейвън ги прилъгва да нападат смъртни, ползвайки Отдел Х като примамка. Цялата история по някакъв начин е свързана с войната, само дето още не сме разбрали как точно.

— Моля те, не ми казвай, че ще трябва да воюваме и с роърхейвънци.

— Още не. Виж, ако не можеш да пратиш нас в Африка, прати някой друг. При всички положения…

Вратата се отвори и влезе Гастли със сериозно изражение.

— Налапаха стръвта — рече той. — Мантис атакува Твърдината.