Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (41)

39.
Вражески войници

Есента дойде и донесе по-къси дни и тъмни вечери. Измете топлината на лятото и я замени със сиви небеса и пронизващ вятър така внезапно, сякаш някой някъде беше щракнал невидим ключ. На Валкирия й се струваше, че сивите небеса хармонират със сивото настроение, заразило всички, с изключение на Мъртъвците. През последните няколко седмици — при засадата във Франция, при нападението над Москва, както и при атаката в Аризона — имаше моменти, в които на нея й се струваше, че мъжете от отряда са по-щастливи от когато и да било през живота си. Отново имаха ясна цел. Бореха се за нещо. По природа бяха воини, а сега отново им се беше удала възможност да вършат онова, което се полага на воините.

Да воюват.

Валкирия не беше изрекла нито една от тези мисли на глас. Не защото не искаше да засрамва Мъртъвците, а защото не желаеше те от своя страна да разпитват пък нея. Защото въпреки битките, убийствата и буквалния дискомфорт, до който водеше участието във войната, момичето се чувстваше много добре. Все още не се беше оказвала в ситуация, в която да трябва да нарани някого сериозно, самата тя все още не беше ранявана, а и отрядът беше реализирал успешно всички мисии, с които се беше нагърбил. Разбира се, нещата невинаги бяха вървели по план, беше им се случило да пропуснат една-две отлични възможности, но в общи линии всеки път нападаха неочаквано, а след това се изнасяха скоростно, преди врагът да успее да отговори подобаващо. Побеждаваха. В известен смисъл.

Понякога беше трудно да се определи коя страна надделява. Силите на Върховния съвет бяха огромни и впечатляващи, но се придвижваха бавно. Ирландските магьосници воюваха на малки групи, удряха светкавично и се изтегляха, понякога с помощта на Флетчър, а друг път сами. Бяха понесли някои загуби, както и няколко смазващи поражения, но не се предаваха. Както казваше Страха, когато намушкаш един великан с малко ножче достатъчно много пъти, в края на краищата той ще рухне.

Разбира се, ирландците не бяха единствените, които се придържаха към тази тактика. Генерал Мантис и неколкостотинте му войници може и да не бяха получили подкрепленията, на които се бяха надявали, но засега осуетяваха успешно всички опити да бъдат пленени от ирландска страна. Освен това все още не се бяха хванали на въдицата и отказваха да атакуват Твърдината. Скълдъгъри подозираше, че се крият сред смъртните, регулярно се прегрупират, удрят някъде, след което много бързо отново се разпръскват и се сливат с тълпите нормални хора по градовете. Това, естествено, не важеше за самия Мантис. Същество като него трябваше да се крие през цялото време.

През последните дни базовият лагер на Мъртъвците беше стар хотел в покрайнините на Франкфурт. С тях бяха още двадесетима ирландски магьосници, както и трима американци и четирима германци, решили да се вслушат в собствената си съвест. Валкирия тъкмо прекосяваше тесния вътрешен двор, когато мерна Танит през един от прозорците на първия етаж и спря, за да се вгледа по-внимателно. Русата магьосница се беше облегнала на стената, а Гастли оправяше ботушите й. Шивачът каза нещо и Танит се засмя, отговори му, на което пък той се усмихна. После остави единия ботуш на пода, Танит пъхна крак в него, като леко се подпря на рамото на Гастли, за да се обуе по-лесно. Шивачът, естествено, отлично знаеше, че Танит прекрасно умее да пази равновесие във всякакви ситуации. Но явно нямаше нищо против ръката й, опряна на рамото му.

В този момент в стаята влезе Сангуайн, видя ги и се закова на място. Танит дръпна ръка от Гастли и се приведе да вдигне втория ботуш. Нахлузи го, стъпила на един крак, като не спираше да бъбри. Сангуайн се вторачи в Гастли. Гастли отвърна на погледа му, изправи се и при това движение леко се отърка в Танит. Сангуайн му се нахвърли на секундата.

Валкирия едва се овладя да не се втурне вътре и да се намеси. Дори Танит не се опита да спре боя. Сангуайн удари Гастли и Гастли удари Сангуайн. Блъскаха се в мебелите, търкаляха се по пода, Гастли се изправи пръв и при това сграбчи Били-Рей. Удари го още три пъти, Сангуайн залитна, после ръката му се стрелна към джоба и бръсначът блесна между пръстите му.

Танит обаче стисна китката му и я задържа. После му каза няколко думи, меко, но категорично.

Сангуайн дръпна рязко ръката си, но не нападна отново и миг по-късно изфуча вън от стаята. Танит погледна Гастли, но той се отвърна на другата страна. Магьосницата поклати глава и бавно излезе след годеника си.

— Невъзпитано е да се шпионира — продума леко Скълдъгъри в ухото на Валкирия.

— Че ние разчитаме на сума ти шпиони! — ядосано отвърна тя, раздразнена, че отново не го беше чула да се приближава.

Скелетът кимна.

— До един невъзпитани хора. Кого гледаше?

— Гастли, Танит и Сангуайн. Гастли и Сангуайн се сбиха.

— И Гастли остави Били-Рей жив?

— Да. Танит се намеси, преди да стане наистина сериозно. Не ти ли се струва, че тя се е променила? Вече доста прилича на предишното си Аз. Мисля, че старата Танит полека-лека се завръща.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но доколкото съм запознат с природата на Останките, смятам, че това не е възможно. Ако наистина ти се струва, че заприличва на предишното си Аз, то бъди сигурна, че се преструва. Което, между другото, не е чак толкова лошо.

— Смяташ, че тя се опитва отново да се сприятели с нас?

— Танит не иска да бъде наша приятелка — отвърна Скълдъгъри. — Тя иска да бъде твоя приятелка. Знае, че ти си Даркесата. В нейните очи ти си месия. Ти си нейният идол. Кой не иска да е възможно най-близо до своя идол?

— Е, ако тя наистина се опитва да направи това, значи можем да й имаме доверие поне до известна степен.

— До известна крайно ограничена степен.

— Тревожиш се, че ще започна да гледам на нея по същия начин, по който гледах на предишната Танит, нали? Е, не се притеснявай, няма да го направя. Колкото и много да ми се иска.

— Въобще не се тревожа.

— Значи не си дошъл да ме нагледаш какви ги върша?

— Не, дойдох да те извикам, защото след малко се каним да вземем решение как да постъпим с проблема с Усилвателя.

Момичето го изгледа.

— Ако изключим Усилвателя, няма какво да захранва Куба, а Кубът е единственият ни шанс да удържим Даркесата.

— Боя се, че за момента нямаме друг избор.

— За момента?

— Ще измисля нещо, Валкирия. Винаги измислям нещо. Но, стига празни приказки! Намери Флетчър и го довлечи на оперативката след десет минути.

— Оперативката — повтори момичето и козирува. — Йес, сър!

— Боже милостиви. Това е най-калпавото козируване, което съм виждал.

— Преувеличаваш!

— Все едно се плесна по челото с умряла риба. Моля те, недей да козируваш повече. Не ти отива. Просто отсега нататък се усмихвай с онази твоя дяволита сладка усмивчица, става ли?

Валкирия се ухили.

— Тази ли усмивчица?

— Не, не тази — отвърна скелетът. — Сладката, казах.

Валкирия го изгледа втренчено и отмина, кикотейки се. Влезе в хотела и се качи до стаята на Флетчър. Влезе, без да чука, и го завари, току-що излязъл от банята, да се оглежда в огледалото с увита около кръста хавлия.

Момичето въздъхна.

— Никога няма да се промениш, нали?

Флетчър се обърна и усмивката му се стопи. Дългият белег от лявата страна на тялото му изглеждаше червен и пресен върху влажната кожа.

— Доктор Синекдох каза, че до няколко седмици ще поизбледнее — рече момчето.

Валкирия кимна.

— Продължавай да се мажеш с мехлемите, които ти дава. Боли ли?

— Не. Само ме сърби.

— Знам. Белегът от изгорено там, където ме пипна привидението, вече отминава. Дори не ме боцка.

Флетчър кимна, но не каза нищо повече. Изглеждаше странно с коса, сплескана и мокра от душа. Имаше крехък и уязвим вид.

— Добре ли си? — попита Валкирия. — Откакто почна войната, не сме имали възможност да си поговорим. Така де, за Майра и прочее.

Флетчър сви рамене, започна да вади чисти дрехи и да ги подрежда на леглото.

— Какво има да се говори? С нея ходехме, но тя се оказа вражески агент и се опита да ме убие. Смешна работа. Докато се възстановявах, само за това мислех. Не можех да се телепортирам, не можех нищо да правя и в главата ми се въртяха все едни и същи неща. Тя защо постъпи така? Какво не е наред с мен? Клетият Флетчър! Бла-бла. А после, когато приключих със самосъжалението, се ядосах. Тя уби Хейли и Тейн. Уби ги, а те с нищо не бяха виновни.

Валкирия се облегна на стената. Изведнъж се почувства напълно изтощена.

— Знам — рече.

— Все още не мога да го проумея. Не разбирам как е възможно. Хейли и Тейн. Те ми бяха приятели. Бяха и твои приятели. Бяха готини, забавни, отлична компания. Но тя ги уби, само защото те бяха първите, които ни съобщиха, че войната е почнала и по една случайност се оказаха на погрешното място в погрешното време. Уби ги, ей така — той щракна с пръсти. — Как е възможно? Честно ли е? Що за човек трябва да си, за да убиеш двама души, които никога не са ти направили нищо лошо?

— Ще я намерим — обеща Валкирия.

— Как? Доколкото мога да преценя, тя дори не е магьосница. Тя е просто убийца. Смъртна наемна убийца. Как ще намерим човек от тая порода?

— Щом са я наели веднъж, ще я наемат пак. А когато това стане, ние ще разберем. И после тя ще си плати.

Момчето изсумтя.

— Но правеше хубави мъфини.

— Сигурна съм, че ще си намериш друго момиче, което прави и по-хубави. И което няма да се опитва да те убие.

— Ще ми се стори странно, да ти кажа!

Валкирия не успя да се сдържи и се засмя. Флетчър също се засмя. Момичето изведнъж се почувства по-леко, по-добре и изправи рамене по-уверено.

Той разпери ръце.

— Подсуши ме.

Валкирия повдигна вежди.

— Моля?

— Използвай оня твой трик с водата.

— Аз да не съм сешоар, Флетч?

— Не желая дори да докосваш косата ми. Ще се накъдри. Просто ме подсуши, само без косата.

Момичето въздъхна и вдигна ръце, Флетчър затвори очи и зачака. С широка усмивка Валкирия улови въздуха и го запрати срещу му с всичка сила. Вълната избута момчето няколко крачки назад, разроши тотално косата му, а хавлията от кръста му отлетя обратно в банята. Момичето се врътна на пети и излезе от стаята.

— Оперативка след пет минути! — викна му отвън.

— Мразя те! — извика Флетчър след нея.

— Знам!

 

 

Танит дойде на оперативката сама, без Сангуайн. Валкирия не каза нищо, като през цялото време наблюдаваше как Гастли се преструва, че не забелязва русата магьосница, застанала до лакътя му. Дойде и Флетчър, косата му както винаги изглеждаше съвършено нелепо. Валкирия му се усмихна широко от противоположния край на масата, той се опита да не й обръща внимание, но момичето видя как в ъгълчетата на устните му все пак заигра усмивка.

— Така — почна Ревъл и гласът му сложи край на полугласното мърморене в стаята. — Първо добрите новини. Отряди от африкански магьосници са унищожили седем бази на Върховния съвет в Близкия Изток, а австралийските ни приятели са ударили право в сърцето на Ню Йорк. Според неофициалните доклади самият Върховен маг Бисахалани е трябвало да бяга, за да не бъде заловен. Тези акции значително ни облекчават. Без тях направо можеше да се каже, че губехме войната. Така… Това бяха добрите новини. Лошите новини всички вече сте ги чули. Ако Усилвателят се претовари, ще изхвърли огромно количество енергия, която ще засегне не само магьосниците. Инженерът е казал, че ще се отрази на всички същества с магически способности. Значи ще подсили и уорлоките, и вещиците, и всякакви създания…

— И смъртните — обади се Скълдъгъри. — Смъртните, които все пак носят магия в себе си. Обикновени хора, които спокойно си живеят живота, без ни най-малка представа какви са по природа. Това вече би било нещо повече от катастрофа. Това би било събитие, застрашаващо бъдещето на целия ни вид. Човешката раса просто ще бъде заличена.

— Ами Даркесата? — попита Гастли. — Усилвателят трябваше да успее да я задържи в плен, не да увеличава и нейната сила. Ако някой като нея бъде подсилен така…

— Ще се превърне буквално в бог — промърмори Скълдъгъри.

— Оо, това вече ще бъде весело! — възкликна Танит и впери очи във Валкирия.

— Внезапно се оказва, че имаме нов приоритет — продължи Ревъл, без да забележи погледа, който Валкирия хвърли в отговор. — Трябва да успеем да изключим Усилвателя в секундата, в която войната свърши, или пък, ако не свърши скоро, да го спрем в рамките на следващите седмици. За да стане това, Инженерът има нужда от една липсваща част от мозъка си, която понастоящем се намира в лондонското Убежище.

— Може просто да се телепортираме вътре — неохотно предложи Флетчър.

Сарацен поклати отрицателно глава.

— Всяко Убежище, членуващо във Върховния съвет, със сигурност има антителепортационна защита. Ще се наложи да влезем по стария изпитан начин.

— Аз знам таен вход — заяви Танит. — Няма проблем.

— Основната трудност няма да е влизането — обясни Ревъл. — Досега сме държали английското Убежище под око, както и възможно най-голям брой от другите важни Убежища по света. Това на масата пред вас са снимки, направени от нашите наблюдатели. Хубавичко се вгледайте в охраната. Можем само да предполагаме, че охранителите вътре са същите като тези вън.

Векс се смръщи срещу фотографиите.

— Че то повече от половината са тийнейджъри. Новаци. Какви ги върши Оуд? Свършват му пълноправните възрастни магьосници ли?

— Успехът на мисията се заключава в това да вземем необходимата част и да излезем обратно, без да задействаме нито една аларма — обади се Скълдъгъри.

Миг по-късно лицето на Векс се изопна.

— О.

Валкирия сбърчи чело.

— Какво? Явно нещо пропускам.

Гастли се обърна да я погледне.

— Единственият начин, по който ще си гарантираме, че никой няма да вдигне тревога, е като убиваме всеки един пазач, когото срещнем по пътя си. Липсата на милост е най-тихият и най-бързият път навътре и обратно вън.

— Не можем да убиваме деца — промърмори Сарацен.

— Времето, което ще отнема обезвреждането на всеки един, без да го убиваме, увеличава риска да ни разкрият — намеси се и Страха. — Те са вражески войници. Трябва да се отнасяме с тях като с такива.

— Твърде млади са — отвърна Векс. — Не. Не можем да влезем.

— Точно по тази причина Оуд ги е сложил на тези позиции — обясни Ревъл. — Антон е прав — трябва да гледаме на тях като на врагове и това е. Не искаме да го правим, но се налага. Искаш да хвърлиш вината върху някого ли, Декстър? Хвърли я върху Котернъс Оуд, задето умишлено е пратил младежите на най-опасните места.

— Където да налетят на нас — допълни Сарацен.

— Това е война! — продължи Ревъл. — На война стават лоши неща. Ние сме Мъртъвците. Свикнали сме да вземаме решения, които друг не може да преглътне.

— Не и такива решения — възпротиви се Векс. — Никога преди не сме правили нещо такова, Ърскин, и ти много добре го знаеш. Тия задачи ги поемаше бандата на Гилд. Магьосниците от неговата Група за екстремни мерки щяха да избият неколцина зелени момчета, без да им мигне окото. Но не и ние.

— Групата за екстремни мерки вече я няма, ние сме единствената останала възможност. А в момента, в който започнем да поставяме безопасността на врага над нашата собствена…

— Скълдъгъри трябва да реши — прекъсна го Гастли. — Оперативният контрол на мисията е негов.

— Добре — прие Ревъл. — Скълдъгъри? Ти какво мислиш?

Скълдъгъри вдигна очи.

— Продължаваме с мисията, но ще използваме не смъртоносни начини за обезвреждане на охранителите.

Сарацен пръв наруши последвалото мълчание.

— Изумително — рече. — Успя да намериш решение, което не удовлетворява абсолютно никого.

— Танит — продължи скелетът, — къде се намира този таен вход?

— В една уличка от източната страна на сградата — отвърна русата магьосница. — Оттам ще влезем право в едно складово помещение. След това…

— Ти няма да идваш с нас.

— Какво?

— Ние ще съумеем да се въздържаме и да не убиваме никого — рече Скълдъгъри, — но ти едва ли ще се справиш с тази задача. Флетчър ще ни телепортира в уличката, ти ще ни покажеш входа и ще го отвориш, след това Флетчър веднага ще те телепортира обратно. Ние влизаме, само ние седмината. Разделяме се на групи, претърсваме, намираме прототипа, после обезопасяваме едно помещение, където се събираме заедно и отново викаме Флетчър да ни измъкне.

— Звучи толкова лесно — рече Ревъл.

Скълдъгъри вдигна очи към него.

— Изобщо няма да бъде лесно. Очаквам тежка съпротива. Със сигурност ще са готови на всичко, за да ни попречат да постигнем целта си.

— И как ще преодолеем това незначително затруднение? — попита Сарацен.

Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Ще се престорим, че целта ни е друга.