Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (40)

38.
Твърдината

Флетчър се загърна по-плътно в якето си. Не обичаше да му е студено. Затова се беше преместил в Австралия. Но не се беше връщал там откак избухна войната, което значеше от около два месеца. Мястото му беше опротивяло заради Майра.

В колата беше кучешки студ, но Флетчър не помоли шофьора да пусне отоплението. Дей Мейбъри беше издънка от злополучния клан Мейбъри и лигавщини от рода на „Студено ми е!“ не му се нравеха. Доколкото беше разбрал Флетчър през последните седмици, Дей беше един от шестима братя близнаци, при това единственият свестен от тия шестима. Брат му Дийкън, изключително способен долавящ, беше пълен боклук, но поне беше още сред живите. Другият му брат Дейвид се беше самозалостил в някаква тайна стая, където беше умрял от задушаване. Дайфид пък беше паднал в дърворезачка, Дейвид беше изяден от заразени с бяс кози, а Дейвън беше починал от някакво стомашно неразположение.

Флетчър не беше посмял да пита Дей дали има и сестри.

Пътят се превърна в черен макадам, после изчезна напълно. Дей спря джипа и двамата слязоха. Тясната ливада пред тях продължаваше на около километър нататък, като теренът полека се издигаше нагоре. На върха му имаше постройка. Двамата закрачиха към нея.

— През войната с Меволент Твърдината беше една от най-силните ни позиции — рече Дей. — От двете й страни има гъсти гори, идеални за поставяне на капани и засади, а отзад, от фасадата надолу, се спуска отвесна скала, но нищо не пречи и там да се поставят капани и засади.

— Значи, при евентуална атака — попита Флетчър, — врагът ще бъде принуден да мине оттук, откъдето ние с теб сега минаваме?

Дей кимна.

— Вражеските сили ще се групират при пътя, след това ще поемат към нас в тясна редица. По онова време защитниците тук бяха шепа хора. Имаше стени, щитове, порти, всичките се пазеха и човек трябваше да мине през тях, за да стигне до самата Твърдина. Меволентовите хора нямаха шанс. Пренеси ни напред. До средата на пътя.

Дей сложи ръка на рамото на Флетчър и двамата се телепортираха на средата на ливадата и продължиха нагоре.

— Ето там разполагахме най-добрите стрелци с лък — посочи Дей към тясна затревена площадка вляво. — Нанасяха възможно най-много вреда още докато врагът се изкачваше насам, а после, точно преди да завладеят позицията им, изчезваха в специални тунели, които извеждат горе в Твърдината. Меволент напада тук десетки пъти. Понякога пращаше батальони, мъже и жени магьосници, заливаха всичко наоколо. Друг път идваха малки отряди, промъкваха се през горите или се катереха по скалата. Никога не успяваха дори да се приближат.

— Значи Твърдината е непревземаема — обобщи Флетчър.

Дей се усмихна.

— Да, преди беше непревзимаема. Войната обаче свърши, защитите бяха свалени, тунелите — запълнени, стените — разрушени. Сега горе са останали само няколко малки постройки.

— Колко време ще отнеме да се възстановят защитите?

— Няма да ги възстановяват.

— Но Инженерът е тук! Ако Мантис узнае…

— Надяваме се да узнае.

— За да го примамим в капан?

— В известен смисъл.

Приближиха Твърдината и Флетчър виждаше все повече и повече фигури, които сновяха зад ниските порутени външни стени. Момчето се усмихна.

— Да позная ли? Тука зад стените е скрита цялата ни армия. Мантис идва, очаква, че победата му е в кърпа вързана, и после изведнъж — бам! Ние нанасяме удара!

Дей отново сложи ръка на рамото му.

— Виж сам дали си прав.

Телепортираха се зад стените на Твърдината и миг по-късно Флетчър рязко се дръпна от една от тътрещите се наоколо фигури. Не бяха от плът и кръв, а Кухи хора.

— Спокойно! — засмя се Дей. — Тия са наши.

Кухите бяха навсякъде. С кожа от хартия, с увиснали рамене, с полюляващи се надолу тежки юмруци, с лица, на които на местата на очите и устата имаше само гънки. Отдалече можеха и да минат за живи, но отблизо си личеше какви са — тътреща се буцеста гавра с човешкия вид. Пред очите на Флетчър един от Кухите се закачи пътем на някакъв ръждив пирон, който разкъса хартиената му кожа. От раздраното се заиздига зелен газ, но Кухият продължи пътя си, като с всяка крачка се спихваше все повече. Най-сетне рухна, съвършено празен, а ветрецът подхвана кожата му и я заподмята, докато тя не се заплете в краката на друг Кух, който я повлече нанякъде.

Бейн и О’Калахан излязоха да посрещнат новодошлите. Грейшъс имаше нещастен вид.

— Това е смешно! — почна веднага той. — Погледни с какво ни карат да работим! Качеството им е под всякаква критика.

— От евтините са. Май някой е направил икономии — отвърна Дей.

— Най-лошият тип хартиена кожа, който някога съм виждал — продължаваше Грейшъс. — От къде ги е изкопал Ревъл? Не, не искам да знам! Не искам да знам що за човек произвежда такава евтина кожа!

— Току-що надухме последните — обясни Донегън. Очите му бяха зачервени, а носът му течеше. — Гадна работа е тоя зелен газ. Получих една доза право в лицето.

— После повърна — добави Грейшъс.

— Повърнах — призна Донегън. — И все още виждам размазано.

— Ъм — почна Флетчър. — Мога ли да задам един глупав въпрос?

— Няма глупави въпроси — отвърна Грейшъс. — Само глупави хора. Питай.

— Доколкото виждам, тука са само Кухи, нали? В Твърдината няма секачи, нито други магьосници, освен вас двамата?

— Точно така — потвърди Донегън.

— И ако Мантис разбере, че Инженерът е тук и дойде с цялата си армия, вие не разполагате с никакви защити, с които да се… защитите.

Грейшъс кимна.

— Много правилно наблюдение. Какъв точно беше глупавият въпрос?

— Ще стигна и до него — рече момчето. — Та, ако Мантис атакува, вие няма и накъде да бягате, щото зад гърба ви има само една отвесна висока скала.

— Продължавам да чакам глупавия въпрос…

— Ами… Така де… Ако Мантис дойде, не можете нито да се биете, нито да бягате. Ще се окажете в капан.

Грейшъс го изгледа.

— Това дори не е въпрос.

— Съвсем прав си, Флетчър — намеси се Дей. — Когато Мантис нападне, ще ни смачка. Твърдината ще бъде плътно обградена от всички страни и врагът ще прехвърли жалките ни стени като на шега. А когато ги прехвърли, ще разбере, че фигурите, които е взел за истински бойци, са всъщност Кухи хора.

— Към този момент — обади се и Донегън, — аз, Дей и Грейшъс вече ще тичаме към Най, Инженера и Кларабел, а след това ще те извикаме. Ти също ще дойдеш при нас и ще ни телепортираш всичките на безопасно място.

— Но какъв е смисълът от това? — продължаваше Флетчър. — Защо ще ги подмамваме изобщо тук, ако… О, ясно.

Грейшъс се усмихна на партньора си.

— Виж го! Взе да схваща.

— Тогава Мантис ще се окаже тук, в тази ужасна позиция, без защити и без път за бягство, а после ще се обърне кръгом и…

— И ще види, че Мъртъвците са се събрали в долината пред Твърдината — довърши Донегън — и водят армия със себе си.

Флетчър се ухили.

— Хитро!

— Затова науката се нарича „тактика“ — заключи Грейшъс, — а не…

Всички се извърнаха и го загледаха. Грейшъс не измисли думата и само сви рамене.

— Флетчър — смени той бързо темата, — искаш ли да си поговориш с един робот?

Момчето се ухили още по-широко.

— Много ясно!

Грейшъс поведе групата към Твърдината, чиято вътрешност се оказа не чак толкова разочароваща, както външността. Стените крепяха здраво таваните. Подовете крепяха здраво стените. Добра система и си функционираше отлично.

Единствената обитаема стая приличаше на работилница на луд учен. Беше тясна, претъпкана, пълна с бибипкащи машинарии и цялата оплетена в кабели и жици. Под ниския таван доктор Най се беше сгънал одве, за да може изобщо да се движи. Флетчър влезе и Кларабел веднага му помаха за поздрав. Беше застанала зад робот, висок около метър и осемдесет.

Металната повърхност на машината беше очукана, дълбоки драскотини преминаваха през магическите символи, издълбани върху човекоподобния му торс. Освен това роботът не беше цял. В тялото му имаше дупки, така че целият приличаше на недореден пъзел, който някак си е успял да са закрепи изправен. Самите дупки бяха запълнени само със синкаво сияние, което под напрегнатия поглед на Флетчър полека ставаше бяло. Главата на робота беше съвършено гладка, но някой беше нарисувал върху й усмихнато личице.

— Колко яко! — промълви момчето.

Грейшъс буквално се кикотеше от вълнение.

Най ги погледна, после се обърна отново към Инженера и въздъхна.

— Кларабел — рече, — ти ли нарисува усмихнато личице на робота?

Кларабел набърчи челце, сякаш напрегнато се мъчеше да измисли съвършената лъжа, и рече:

— Не.

— Не си ти?

— Не, докторе.

— А знаеш ли кой го е нарисувал?

— Мисля, че беше един от Кухите хора.

— Аз мисля, че лъжеш.

Синьокосото момиче посърна.

— Изглеждаше толкова тъжен така без лице. Сега изглежда щастлив!

— Изглежда нелеп.

Кларабел засия.

— Нелепо щастлив?

— Не — отвърна Най. — Просто нелеп. Господин Рен, няма ли да поздравите нашия механичен гост?

Флетчър се вгледа по-отблизо в машината.

— Включен ли е?

Грейшъс го смушка с лакът.

— Питай самия него.

Флетчър се покашля и пристъпи към робота.

— Извинете? — рече. — Работите ли?

Инженерът извърна глава към него.

— Работя — отвърна със странен, несъмнено роботски глас, в който обаче се долавяше и удивителна човешка топлота. — Бях рестартиран преди четиридесет и три минути. Наличните ми системи са отново онлайн.

Флетчър погледна Грейшъс през рамо.

— Скълдъгъри и другите знаят ли за това?

Грейшъс кимна.

— Помолиха ме да измъкна от машината всичката необходима ни информация. Инженер, готов ли си да отговориш на няколко въпроса?

— Да, готов съм, господин О’Калахан.

— Става дума за Усилвателя — почна Грейшъс. — Може ли да бъде изключен окончателно?

— Да. Когато това стане, специален заключващ механизъм ще го запечата и той повече няма да може да бъде използван. Ако веднъж е изключен, единствен аз мога да го включа отново.

— Имаш ли нещо против да го изключиш сега?

— Ни най-малко. В края на краищата, аз затова съм създаден. В случай че Усилвателят бъде включен, моята задача е да организирам изключването му, преди да е станало твърде късно.

— Е, чудесно! — обобщи Грейшъс с широка усмивка. После се смръщи. — Чакай, преди да е станало твърде късно за какво?

— Мощността на Усилвателя се движи в непрекъснат затворен кръг — обясни Инженерът. — С всяко завършване на кръга тя нараства и Усилвателят се свързва все по-стабилно с Извора на магията. Накрая Усилвателят ще се претовари и с едно последно действие ще освободи мощността и ще увеличи магическите сили на всяко едно магическо същество на земята.

— Ще ги увеличи? — предпазливо поясни Грейшъс. — Както увеличи силите на Китана Келауей и приятелите й?

— Боя се, че да. В случая с Китана силите на тийнейджърите бяха само утроени, докато при едно евентуално претоварване увеличението ще представлява от десетократно до двадесетократно повишение на силите на всяко едно магическо същество — степента зависи от настоящите му магически способности. Това са данни, заложени от създателя ми, макар че и той не е бил в състояние да ги изчисли със стопроцентова точност.

Най вдигна глава, а малките му очички се присвиха.

— Но подобно увеличение на силите ще докара всеки магьосник до лудост.

— Създателят ми също смяташе, че това ще е вероятният резултат, да.

— Значи Усилвателят е просто една… бомба със закъснител! — рече Грейшъс. — Уред, който ще сложи край на света.

— Не е създаден така умишлено — отвърна Инженерът. — Знаете, че в ядрените реактори има въглеродни пръти, които могат да спрат реакцията на разпад във всеки един момент и да предотвратят катастрофално стапяне и взрив. Мислете за мен като са тези въглеродни пръти. Аз съм машината, която трябва да попречи на Усилвателя да бъде бомба със закъснител.

— Само дето ти не си изпълнил задачата си — поправи го Грейшъс, — защото не си останал на поста си.

— Беше ми доскучало.

— Ти си машина.

— И на машините може да им доскучае.

Грейшъс изведнъж придоби загрижено изражение.

— На тостера ми дали му е скучно?

— Може би — отвърна Инженерът. — Не познавам много тостери. Когнитивните ми функции са твърде усъвършенствани и понякога не ми правят добра услуга. Но ако ме заведете при Усилвателя, спокойно мога да го изключа, преди мощността му да достигне катастрофални нива.

Грейшъс въздъхна облекчено.

— Видяхте ли? Допреди малко бяхме изправени пред опасност, а сега тя ни отмина. Това, смятам аз, може да бъде определено като победа за силите на доброто — после се обърна към Флетчър и му вдигна ръка. — Дай пет!

Момчето го изгледа.

— Ти сериозно ли?

— Не ме оставяй да се излагам, моля ти се.

Флетчър удари вдигнатата длан със своята. Заболя го.

— Господин Инженер — продължи Грейшъс. — Ще бъдете ли така добър да ни придружите до Убежището и да деактивирате Усилвателя?

— Разбира се — отвърна Инженерът. Пауза. — Хмм — допълни.

— Това „хмм“ не ми звучи добре — предпазливо рече Флетчър.

— Извинете ме — отвърна машината. — Една моя част изглежда не функционира.

Най извъртя глава на дългия си врат.

— Какво каза?

— Платката, обработваща паметта ми, не функционира — повтори Инженерът. — Боя се, че нямам подстъп до необходимите протоколи.

— Дай да видя — рече докторът. — Сега ще я оправя.

Инженерът поклати главата си с нарисуваното личице.

— Опасявам се, че едва ли ще бъде толкова лесно, докторе. Самодиагностиката ми показва, че платката е непоправимо повредена.

Флетчър пристъпи напред.

— Я чакай, значи сега не си в състояние да изключиш Усилвателя?

— Не и преди платката за обработка на паметта да бъде подменена.

— Ами за теб няма резервни части! — сопна се Най. — Ти си единствено по рода си постижение на технологиите. Дай ми шест месеца и ще мога да произведа нова платка по модела на повредената, но…

— За съжаление не разполагаме с шест месеца — отговори Инженерът. — Без платката не мога да се ангажирам с точност на преценката, но до седмици Усилвателят със сигурност ще бъде претоварен.

Грейшъс погледна Флетчър.

— Значи се върнахме в изходна позиция. Вземам си обратно моето „дай пет“. Ситуацията не го предполага.

— Мога ли да предложа възможно решение? — обади се Инженерът.

— Моля — отвърна Грейшъс. — Едно възможно решение ни е особено необходимо в момента.

— Моят създател доктор Роут беше ангажирал много учени, които самостоятелно работеха по различни части от Усилвателя, съответно и по мен. Те нямаха представа в какъв проект участват, нито какво точно ще образуват при сглобяването си отделните части, но жената, която създаде мозъка ми, изработи прототип, преди да се заеме с финалната версия.

Флетчър сключи вежди.

— Значи някъде съществува втори екземпляр от твоя мозък?

— В общи линии — отговори машината — да. Не е толкова усъвършенстван, колкото този, който ползвам в момента, но платката за обработка на паметта може спокойно да бъде свалена от прототипа и да замени моята сегашна, повредената.

Грейшъс плесна с ръце от радост.

— Видяхте ли? Проблемът отново ни отмина. Много сме добри! Не се свеня да го кажа. Добри сме. Е, Инженере, къде е сега този твой мозъчен прототип?

Инженерът обърна глава към него.

— В момента се намира в Убежището в Лондон, Англия.

— О — отвърна Грейшъс и за миг изглеждаше така, сякаш ще заплаче. — О. Ами хубаво.