Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (4)

2.
Обратно в Роърхейвън

Гастли Биспоук се върна в Роърхейвън, обхванат от парализиращото усещане за надвиснала заплаха. Не се боеше от някакви опасности, нито от битка, нито от конфликти и спорове. Боеше се от съвещанията. От безкрайните тегави съвещания.

Последните няколко дни беше прекарал в старата си шивачница в Дъблин, беше поработил върху някои поръчки. Беше кърпил и поправял готови неща, беше шил нови дрехи. Беше се чувствал удовлетворен. Щастлив. Сам с мислите си, сам с иглата и конеца, с платовете. Беше позволил на съзнанието си да си почине — прекрасно усещане.

Но ваканцията беше свършила и ето ти на, пак трябваше да се върне в мизерния мрачен Роърхейвън и цялата тревога, от която за кратко се беше отървал, бързо започваше отново да се трупа в гърдите му. Колата вървеше по „Мейн Стрийт“, неколцина от жителите на градчето я проследиха със студено неодобрение. Насред каренце пръст на единия тротоар растеше самотно тъжно дръвче. Откак живееше в Роърхейвън, Гастли не беше виждал по клоните му и едно листенце. Сега беше август, а дръвчето си беше все така голо, все така подобно на скелет, каквото си беше и зиме. Но не беше мъртво. Сякаш градът го държеше живо, само за да гледа мъките му.

Приближиха тъмното неподвижно езеро и четвъртитата сграда на брега му — сива, циментова и безрадостна. Администратор Типстаф чакаше на прага, Гастли поблагодари на шофьора и слезе от колата.

— Старейшина Биспоук, добре дошли отново. Съвещанието ще започне всеки момент.

Гастли изгледа Типстаф недоволно.

— Не беше ли чак в два часа? Подранили ли са?

— Твърдят, че изгарят от желание да започнат преговорите.

Гастли се скри от топлото слънце в ледените коридори на Убежището, Типстаф крачеше до рамото му.

— Кои са?

— Старейшина Илори Ретисънт от английското Убежище, придружена от двама сътрудници — един елементал и един зареден.

— Само трима?

— Следим ги от момента, в който стъпиха на наша земя тази сутрин, държим под око и всички останали известни ни иностранни магьосници в страната. По всичко личи, че тези тримата са единствените чужденци в района. Заповядайте.

Типстаф задържа вратата и Гастли замърмори нечуто, но влезе. В кабинета го чакаше робата му. Той я навлече и се погледна в огледалото. Ризата, жилетката, вратовръзката, панталоните — всичко си беше изработил сам, но робата ги скриваше изцяло. Фигурата му, поддържана с безкрайни часове удряне на боксовата круша, както и на различни хора, в момента беше напълно невидима под безформеното перде, което висеше от раменете му. Единственото, което робата не криеше, беше и единственото, което самият Гастли цял живот се беше мъчил да прикрива — идеално симетричните белези, нашарили голата му глава.

Типстаф бръсна прашинка от рамото му и кимна одобрително.

— Насам, сър.

Гастли можеше да намери заседателната зала и със затворени очи, но остави Типстаф да го води. Всеки, в това число и самият Гастли, вършеше нещата по свой си начин, а ако имаше нещо, което Типстаф действително обичаше на тоя свят, това беше протоколът.

Стигнаха до двойна врата, охранявана от секачи. Типстаф кимна, воините в сиво удариха косите си о пода в идеален синхрон и вратите се отвориха. Типстаф отстъпи и пусна Гастли пред себе си.

Върховен маг Ърскин Ревъл седеше на кръглата маса и се почесваше по врата. Яките на робите много дращеха кожата и затова Гастли беше поръбил своята с ивица коприна. Не беше предложил да стори същото и с робата на Ревъл. Мълчаливото страдание на приятеля му го веселеше и в най-тежката скука.

До Ревъл седеше Мадам Мист с лице, покрито с вечния черен воал. Гастли често се чудеше дали чертите на лицето й не са също тъй отблъскващи като неговите, но постепенно беше решил, че не е това — просто воалът беше част от традициите, които Децата на Паяка бяха избрали да следват и пазят.

Срещу двамата седеше Илори Ретисънт и чакаше търпеливо. Красива жена с остър ум, Илори се усмихна топло, когато Гастли влезе.

— Старейшина Биспоук — поздрави тя и стана на крака, за да го посрещне. — Толкова се радвам да ви видя отново.

— Старейшина Ретисънт — стисна ръката й Гастли. — Извинете, че закъснях.

— Не сте закъснели, ние подранихме, което при определени обстоятелства може да бъде двойно по-невъзпитано от това да закъснеем.

Гастли стрелна с очи мъжа и жената, застанали зад Илори и подпрели гърбове на стената с безизразни физиономии.

— Виждам, че водите само двама бодигардове.

— Разбира се — невинно се усмихна Илори. — Не съм в опасност, нали? Тук съм сред приятели?

— Абсолютно — усмихна й се в отговор Гастли. — Така мило от ваша страна да си го спомните. Толкова много ваши колеги магьосници изглежда са забравили този факт.

— Е, те не са тук сега, но аз съм. Предоставена ми е честта да говоря от името на целия Върховен съвет. Има някои неща, които бих желала да обсъдим.

— Да започваме тогава — отвърна Гастли и зае мястото си до Ревъл.

Илори ги изгледа внимателно, преди да заговори.

— Ирландското Убежище е било нашият авангард в битките срещу насилието и тиранията през последните шестстотин години, още от момента, в който Меволент се издигна до властта. Знаем това и го ценим. Доскоро вашият Съвет на Старейшините беше най-уважаваният в цялата магическа територия.

Ревъл кимна:

— Доскоро.

— Е, това не е тайна. Смъртта на Еакан Мериторий беше непрежалима загуба за всички нас, но в Ирландия тя отбеляза началото на бързо свличане към една тотална несигурност, ускорено без съмнение и от кратките дни на Турид Гилд като Върховен маг, приключили с неговата присъда. Отново и отново ирландското Убежище беше нападано от врагове както външни, така и вътрешни.

— И отново и отново то удържаше победа над всички тези врагове — вметна Гастли.

— Така е — призна Илори, — благодарение на безукорната служба на някои ваши служители. Но при все това Убежището ви губеше сили. Когато дойде следващата атака, може и да не сте в състояние да я надвиете. Затова аз съм тук с едно предложение, стига да имате желание да го приемете.

— Сега идва интересното — промърмори Ревъл.

— Преди Убежищата са съществували общностите. Всяка общност се е управлявала от дванадесетима Старейшини. Всеки от тях наблюдавал и се грижел за отделен аспект от живота в съответното населено място, но, когато се налагало да се вземат важни решения, гласът на всеки от дванадесетте тежал еднакво.

— Знаем историята — прекъсна я Ревъл. — Знаем също, че когато били основани Убежищата, тромавите дванадесет били сведени до много по-практичното число три. Дори запазените все още по света общности не се придържат към старата традиция.

— Вярно — отвърна Илори, — но това не означава, че не можем да извлечем поука от миналото. Предлагаме ви в Ирландия да се създаде допълнителен Съвет от девет души — петима магьосници, избрани от нас, плюс четирима по ваш избор — който да помага в делата на Убежището ви. При това положение ще имате превес на гласовете — седем срещу пет, освен това ще разполагате с повече магьосници, повече секачи и повече ресурси. Убежището ви ще си остане под вашия пълен контрол и предишната му сила ще бъде възстановена.

Ревъл я изгледа.

— Любопитен съм как така сте допускали, че изобщо е възможно да се съгласим с това.

— Допускаме го, защото предложението е справедливо. Контролът ще остане ваш…

— Контролът и сега е наш — обади се Мадам Мист. — Защо ще искаме да променяме статуквото?

— Защото настоящата ситуация е неприемлива.

— За вас — допълни Ревъл.

— Да, неприемлива е за нас — отвърна Илори. — Сред членовете на Върховния съвет има такива, които ви смятат за опасни и безразсъдни, и непрестанно призовават към активни действия срещу вас. Всеки разумен магьосник очаква всеки момент да избухне война. Защо да рискувате какъвто и да било конфликт, при положение че ситуацията може да се разреши мирно?

— В Ирландия няма да има допълнителен Съвет, старейшина Ретисънт.

— Защо не?

— Защото Върховният съвет не може да ни заповядва какво да правим.

Илори поклати глава.

— Това ли било? Гордост, значи. Няма да приемете условията ни, защото не обичате да ви се казва какво да правите? Гордостта е загуба на време, Върховен маг Ревъл. Гордостта означава, че поставяте собствените си дребнави претенции над добруването на всички други магьосници в Убежището ви. Нещо повече, тя означава, че поставяте собствените си дребнави претенции над добруването на всеки един смъртен на света. Ако избухне война, ще ни бъде почти невъзможно да я опазим в тайна при сегашното състояние на средствата за масова информация. Ако това се случи, отговорността ще е изцяло ваша. Но можем да го избегнем, ако се вслушате в гласа на разума.

— Върховният съвет няма право да диктува на местните Убежища как да управляват делата си — отговори Мист. — Всъщност, може да се окаже, че самият Върховен съвет е една незаконна структура.

— Смехотворно.

— Към момента извършваме проверка на законността ви — довърши Мист.

— Не си правете труда — отвърна Илори. — Нашите юристи вече пресяват всеки възможен прецедент в архивите. Не съществува древно право или забравен закон, който да твърди, че Убежищата не могат да обединяват силите си срещу обща сериозна заплаха. В края на краищата, така постъпихме във войната с Меволент.

— Значи ние сме сериозна заплаха, така ли? — обобщи Ревъл.

— Може и да се окажете заплаха — изрече Илори и поклати отново глава. — Вижте, не съм дошла, за да ви заплашвам. Заедно стоим на ръба на бездна и Върховният съвет няма да отстъпи. Всички там са гневни и уплашени и колкото повече разсъждават по въпроса, толкова по-гневни и уплашени стават. Клонят към война и вие сте единствените, които можете да ги спрете.

— Като се съгласим с условията им.

— Да.

— Това няма да стане, Илори.

— Вие реално искате ли война, Ърскин? Действително ли желаете да воювате? Колцина от нас искате да убиете?

— Ако искаш да успокоиш нещата, успокой онези, които вдигат врява. Няма да допуснем да ни сплашват и тормозят.

Илори се засмя горчиво.

— Продължавате да се смятате за жертви, а? Сякаш вие просто сте си вършели работата, но, не щеш ли, се е явил Върховният съвет и ви е изял десерта. Вината е ваша, Ърскин. Вашето Убежище е слабо. Допуснахте грешки. В тази ситуация не сме ние лошите. Направихме невъзможното, за да продължим да се отнасяме с вас с полагаемото се уважение за заслугите ви. Освободихме Декстър Векс и малката му групичка крадци, нали?

— Това какво общо има с нас? — намеси се Гастли. — Групичката крадци на Векс, както ги наричате, се състои от трима ирландци, един англичанин, един американец и един африканец. Те представляваха международна група, несвързана с нито едно Убежище, и тя не е искала ничие разрешение, за да се заеме с мисията си.

— Международна група, водена от Декстър Векс и Сарацен Ру — поправи го Илори. — Двама от вашите другари Мъртъвци. Те може и да не са ви осведомили за плановете си, но, ако бяха успели да откраднат оръжията богоубийци, къде щяха да ги скрият, ако не при вас?

— Векс искаше да бъдат прибрани на сигурно място, но да се използват в борбата с Даркесата, ако се наложи.

— Някой по-подозрителен от мен би се замислил дали Даркесата не е просто едно удобно извинение.

— Всъщност, случаят е изключително спорен — отвърна Ревъл. — Танит Лоу и престъпната й банда докопаха Богоубийците преди Векс и ги унищожиха.

— А вие заловихте Танит — обади се Мист. — За кратко.

— Моля? — обърна се към нея Илори.

— Арестувахте Танит — повтори Мист. — Жената, която уби Върховен маг Стром. Арестувахте я, оковахте я, а тя ви избяга.

— Накъде биете?

— Нали твърдите, че убийството на Стром е било последната капка — продължи Мист. — Неговата смърт ни тласна на ръба на войната. Той беше убит тук, разбира се, в същата тази сграда. Затова вие обвинявате нас, а всъщност убийцата Танит Лоу е лондончанка. Но когато все пак арестувахте госпожица Лоу, когато имахте възможност да я накажете за престъплението, което извърши под нашия покрив… тя мистериозно изчезна.

— Твърдите, че ние сме допуснали бягството й?

— Именно нейното бягство спомогна да насочите целия си гняв отново към нас, нали?

— Отдавна не съм чувала нещо толкова глупаво — отвърна Илори, — а, право да ви кажа, напоследък се наслушах на глупости. Не знаем как е избягала Танит, нито кой й е помогнал за това. Тече разследване на случая. Между другото, във Върховния съвет има хора, които смятат, че зад бягството й стоите вие.

— Ама разбира се — уморено въздъхна Ревъл.

— Същите тези хора смятат, че и групата на Танит, и групата на Векс са получавали заповедите си от вас — продължи Илори. — Два екипа с една и съща цел, но независими един от друг — така шансовете за успех на мисията по намиране на Богоубийците се удвояват.

— Е — отговори Гастли, — искрено се радваме, че Върховният съвет ни смята за толкова слабо организирани, че да ни се налага да вършим нещо толкова абсурдно.

— Върви си у дома, Илори — кротко рече Ревъл. — Кажи им, че си предала предложението им, а ние любезно сме го отклонили. Също така кажи на Върховния съвет, че преди да умре, Върховен маг Стром се съгласи, че каквато и да е намеса в делата ни от ваша страна не е необходима. Преди Танит Лоу да го убие, той се канеше да препоръча на Върховния съвет да не предприема никакви други действия срещу нас. Ти и колегите ти няма защо да се боите от Ирландия.

— Но това всъщност не е съвсем вярно, нали? — прекъсна го Илори. — Вие държите Усилвателя. Всички сме чували какво върши той. Бърнард Сълт е виждал потенциала му със собствените си очи. Ставал е свидетел на това до какви нива машината може да увеличи потенциала на всеки магьосник. Ако пожелаете, вие можете да подсилите всеки един от хората си и да ги пратите срещу нас. Това, че сме повече на брой, ще бъде без значение срещу подобна мощ.

— Въобще нямаме подобни намерения.

— Тогава разглобете Усилвателя. Сигурна съм, че това изключително ще успокои Върховния съвет.

Ревъл поклати глава отрицателно.

— Усилвателят захранва специална затворническа килия — единствената килия, способна да удържи магьосница със силата на Даркесата. Тази килия ни трябва.

— Тогава го предайте на нас като израз на добра воля.

— Като израз на наивност, имаш предвид. Няма да ви предадем Усилвателя. Няма да го разглобяваме. Няма да го изключваме. Ние дори не сме сигурни дали изобщо можем да го изключим. Ако това изнервя Върховния съвет, толкова по-зле. Моля те, увери колегите си, че не възнамеряваме да използваме машината срещу тях и не планираме никакъв предварителен удар — Ревъл се приведе напред. — Ако обаче Върховният съвет ни нападне — нас или някого от нашите хора — по какъвто и да било начин и ние се почувстваме заплашени, тогава вече има възможност да използваме Усилвателя, за да изравним силите.

— Върховният съвет няма да е доволен да чуе това.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Илори? Положението вече се е докарало дотам, че изобщо не ми пука.