Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (39)

37.
Шаривари

Отначало нещата потръгнаха много добре.

Скайлър и Серефия пристигнаха в Мозамбик, без никой да ги проследи. Смесиха се успешно с тълпите смъртни на летището, където британският акцент на Скайлър и американският на Серефия не привличаха ничие внимание. Нито един от африканските магьосници, поставени да наблюдават пристигащите, не ги забеляза. Излязоха, откраднаха кола и се отправиха към града. Лично Котернъс Оуд им беше възложил мисията: да убият африканския долавящ, който чрез съзнанието си координираше действията на всички африкански магьосници по света.

Информацията беше, че долавящият се укрива в голям склад, далеч от любопитни очи. Скайлър беше предупредена да очакват сериозна охрана. Но това не я притесняваше. Нямаше намерение да влизат в схватка. Планът беше да се вмъкнат незабелязано, да ликвидират долавящия и да се измъкнат, преди някой въобще да е разбрал какво става.

Затова паркираха и полека се прокраднаха към склада. Намериха първия пазач разкъсан на парчета и точно от този момент нещата тотално се объркаха.

— Трябва да се махаме веднага от тук — прошепна Серефия.

— Не и преди да сме премахнали обекта — отвърна Скайлър. — Не и преди да сме узнали кой убива по този начин.

После тръгна първа към широко отворената врата на склада. Гледката вътре шокира дори нея — опитната наемна убийца. Мъртвите тела бяха пръснати безразборно навсякъде, сякаш някой просто ги беше разхвърлял небрежно. Касапницата се беше случила скоро. Кръвта още капеше отвсякъде.

Серефия леко я докосна по рамото, Скайлър извърна глава. Вслуша се. Тогава ги чу. Глас. Не. Два гласа.

Влязоха в склада, прекрачвайки телата, промъквайки се из сенките. Серефия стискаше пистолета си в ръка. Скайлър осъзна, че и тя е извадила своя, макар че не можеше да си спомни точно в кой момент го е сторила.

Надникнаха през първата вътрешна врата. В съседното помещение на пода беше коленичил мъж. Дребен, чернокож, със сребърна коса. Скайлър го разпозна — долавящият. Над него се извисяваше триметров мъж — камара от мускули в бледа кожа, с гола глава, цял оплискан с кръв. Устата на Скайлър пресъхна само при вида му.

— Кълна се — говореше долавящият — и следа не виждам от тях. Моля те, освободи ме.

Гигантът положи длан на рамото на мъжа и той изскимтя от болка.

— Не се вглеждаш достатъчно настойчиво — продума едрият. — Намери ми Отдел Х или ще ти смачкам черепа.

— Трябва ми още информация — отвърна долавящият. — Моля те, още информация. Име, предмет, който някой от тях е докосвал…

— Казаха ми, че си най-могъщият долавящ на този континент.

— Да, но…

— Намери ми Отдел Х.

— Не мога. Моля те. Съжалявам.

Грамадният мъж стисна главата на долавящия в две ръце и му счупи врата. Скайлър потръпна при рязкото прас.

— Разочарование — промърмори великанът. — Но може с вас двете да извадя по-голям късмет.

Серефия вече бягаше, а Скайлър я последва по петите. Тичаха и стреляха назад през рамо. Скайлър се спъна в един труп и падна, Серефия се обърна, протегна й ръка да й помогне и в следващия момент енергиен лъч я улучи и я стопи. Серефия изчезна, сякаш никога не я бе имало.

Скайлър изруга, изправи се с мъка и ръката на гиганта я стисна за гърлото.

— Кажи ми — рече той — какво знаеш за Отдел Х?

Скайлър риташе, бореше се, но напразно. Протегна се, усети как магията потича към пръстите й, но великанът стисна ръката й и я натроши. Скайлър запищя и едрият я пусна на пода.

— Кой си ти? — изкрещя магьосницата през сълзите на болката, притиснала ръка до гърдите си. — Какво искаш?

— Наричам се Шаривари — отвърна гигантът — и търся хората, които убиват уорлоки. Долавящият ми каза много неща. Каза ми за вашата дребнава война. Каза ми за машината, която усилва магията. Но не ми каза онова, което искам да знам. Не ми каза къде да намеря Отдел Х.

— Отдел Х не съществува — отвърна Скайлър. Макар и коленичила, тя се примъкна на сантиметър по-далеч. — Той е измислица. Слух.

— А може да е толкова добре скрит, че дори и вие, магьосниците, да не знаете, че го има.

Болката едва сега започваше да показва на Скайлър истинската си сила.

— Може и така да е — изрече наемницата. — Да, може и да си прав. Аз мога… Мога да ти помогна. Мога…

Уорлокът се озъби.

— Нищо не можеш. Ще ми кажеш всичко, което искам да чуя, само и само да се измъкнеш. Ако си права, ако Отдел Х не съществува, кой тогава избива хората ми? Кого трябва да търся?

— Не… не знам. Моля те, аз нямам нищо общо с уорлоките. През живота си не съм виждала уорлок.

Шаривари се усмихна.

— Е — отвърна, — сега виждаш.