Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (37)

35.
Промъкване при врага

Описанието на Требушет на тайния вход към френския аванпост беше значително по-впечатляващо, отколкото се оказа реалният вид на тунела.

Старият магьосник им беше казал, че става дума за шахта, която излиза на повърхността и отвежда естествена светлина, прясна вода и чист въздух надолу под земята. Беше я описал като малка, но достатъчно широка. Широка почти колкото планинския поток, чието корито се изливаше право в нея. Казал беше, че траекторията й надолу е диагонална, че има вградени инсталации за рециклиране и на вода, и на въздух, че в дните на построяването й конструкцията й е била революционно постижение на инженерството. През вековете обаче сградата се разраствала и променяла, нови идеи, технологии и магии се появили, иззели функциите на шахтата и тя станала излишна. Днес, твърдеше Требушет, почти никой не знаел за съществуването й. А със сигурност никой не знаел, че тя всъщност е и вход към аванпоста.

Валкирия клекна и надникна в шахтата.

— Това си е дупка — констатира.

Един по един Мъртъвците пуснаха раниците си на брега на потока. Водата стигаше до глезените на момичето. Тя измери широчината на отвора. Ако протегнеше ръка, разстоянието беше от върха на лакътя до второто кокалче на пръстите й.

Изправи се.

— Дали ще можем да се напъхаме тука?

Скълдъгъри пристъпи до нея.

— Сигурен съм, че аз ще се напъхам без проблеми — беше извадил изпод дрехите си подплънките, които му придаваха по-естествена човешка форма и така обемът на тялото му беше намалял значително.

Валкирия се втренчи неодобрително в него.

— Всъщност, изобщо не се притеснявам за теб! Притеснявам се за нас, останалите. Какво ще стане, ако някъде към средата шахтата се стеснява?

— Не се стеснява.

— Ами ако се стеснява?

— Не се стеснява.

— Просто казвам, че ще ни бъде твърде… тясно.

Скелетът се извърна да я погледне.

— Няма да се заклещиш.

— Ама…

— Само трябва да затвориш очи и да дишаш дълбоко. Влезем ли веднъж, шахтата вече ще води надолу, ъгълът е достатъчен да ни докара до дъното доста бързо. Плъзгането ще трае не повече от петнадесет-двадесет секунди, а диаметърът на шахтата остава непроменен по цялата й дължина. Честно казано, ще слезем толкова бързо, че няма да ти остане време да се притесняваш за теснотията. Всичко ще е наред, Валкирия.

Останалите Мъртъвци също пристъпиха напред.

— О, мътните да го вземат! — възкликна Сарацен, когато видя в какво трябва да се напъхат.

Валкирия му се усмихна криво.

— И ти ли имаш клаустрофобия? — попита.

— Не — отговори й Страха. — Просто е дебел.

Векс и Гастли се засмяха, а Сарацен ги изгледа недоволно.

— Теглото ми е в рамките на здравословното — рече. — Само дето… да не се окаже, че е твърде здравословно и да ми попречи да стигна до дъното.

— Ако Сарацен остава тук, и аз оставам — изстреля веднага Валкирия.

— Никой не остава тук — отвърна Скълдъгъри. — Сарацен, глътни си корема и няма да имаш проблем. Не знам как ще стане с Гастли и Антон обаче. Те са най-едрите.

Сарацен се ухили.

— Чу ли, Антоне? Може би, вместо да вдигаш тежести, трябваше да ми дойдеш на гости да хапнем малко торта?

— През живота си не съм вдигал тежести — отвърна Страха. — Мускулната ми маса е естествена част от факта, че те превъзхождам в генетично отношение.

Сарацен го загледа, после извърна глава.

— Нямам остроумен отговор на тази реплика.

Ревъл пръв седна в потока и пъхна крака в шахтата.

— Майко мила! — целият се беше стегнал. — Ледена вода току-що ми влезе в панталоните. Дали да не премислим стратегията?

— Късно е вече за мислене — отвърна скелетът. — Пригответе се всички!

Валкирия придърпа панталоните си възможно най-високо, после седна във водата и се примъкна към отвора. Дотук добре. Когато и другите заеха позиции, Скълдъгъри застана на четири крака до тях.

— Ти, разбира се — обади се Векс, — ще се спуснеш с главата надолу.

— Обичам да се отличавам — отговори скелетът.

Студената вода плискаше по гърба на Валкирия, стичаше се в панталона й и я караше цялата да настръхва.

— Не е приятно, нали? — подхвърли й Ревъл.

— Изобщо не искам да правя това! — изскимтя Сарацен.

Скълдъгъри сви рамене.

— Няма да ви насилвам. Няма да ви давам заповеди. Вместо това ще кажа само едно изречение и то се отнася за всички ви.

Всички обърнаха очи към него. Скелетът наклони глава на една страна.

— Аз ще стигна долу пръв.

Векс на секундата се плъзна в шахтата, втори беше Гастли, а след това Валкирия бързо се примъкна напред, пусна се надолу и в следващата секунда вече се пързаляше по наклона, все по-бързо с всеки изминат метър. Блъсна се в някаква бабуна, удари си коляното, гърдите й се охлузиха в бетона на тавана, малко остана да се преобърне по корем, но после въздушното течение я върна на място. Отвори очи, зърна Скълдъгъри да се пързаля малко зад нея, протегнал ръце с разперени пръсти, за да чете въздуха и да следи позицията на всеки от групата.

Момичето си удари отново коляното и опъна крака. Притисна плътно ръце до гърдите си и изви глава на една страна, мъчейки се стане възможно най-плоска и аеродинамична. Под дланта си чувстваше как бурно бие сърцето й и едва се сдържаше да не закрещи. Скълдъгъри се оказа прав. Самата скорост и несравнимото въодушевление, което тя предизвикваше, бяха накарали момичето да остави всяка клаустрофобия горе на повърхността.

Преживяването беше невероятно!

Вода плисна в лицето й и Валкирия примигна да я прогони от очите си. Видя Сарацен, глътнал корема си и ухилен до ушите. От другата му страна се пързаляше Гастли. Видя как гърдите на шивача на няколко пъти се охлузиха сериозно в тавана. Със сигурност беше болезнено. Зад него надолу се плъзгаше Векс, а тениската му се беше вдигнала до гърдите.

Момичето опипа собствената си тениска. Да, и тя се беше вдигнала до гърдите й. Пръстите й се плъзнаха по изгорения белег с форма на длан на корема й, а после изведнъж в шахтата стана много светло, тя присви очи и неочаквано отворът я изплю в широко празно пространство. Валкирия се преметна, но измести въздуха навреме и леко се приземи във вода до коленете.

Бяха в голяма подземна камера, от която във всички посоки тръгваха още шахти. По напуканите стени пълзеше мъх. Насреща им имаше една-единствена врата с наредени един под друг множество лостове.

— Е, изобщо не беше страшно — обобщи Сарацен и се потупа по корема. — На теб хареса ли ти, Гастли?

Гастли примигна и потърка гърдите си.

— Май изгубих едно-две зърна по пътя.

Скълдъгъри се изкачи по скритите под водата стъпала пред вратата и пробва да я отвори. Тя не помръдна.

— Декстър.

Векс застана до него, а енергийният лъч вече припукваше в ръката му. После и двамата се обърнаха да погледнат Сарацен.

— Чисто е — рече им той. — От другата страна няма никого.

Декстър отнесе ключалката с трясък, а Скълдъгъри придърпа вратата и я отвори.

Валкирия и другите забързаха напред. Адреналинът вече се оттичаше и момичето започваше отново да се чувства нормално. Сбърчи чело. Нямаше нищо по-лошо от това да си обут в подгизнало бельо.

Коридорът отвъд вратата беше стар, студен и едва-едва осветен. Момичето видя, че всички Мъртъвци старателно проверяват оръжията си.

— Вече сме в тайната сграда — рече полугласно Скълдъгъри. — Сигурно са ни устроили засада при входа, през който Ламур ни предложи да влезем. Вместо това ние ще им устроим наша си засада и ще ги накараме те да дойдат при нас. Валкирия, в края на коридора ние всички тръгваме нагоре. Според Требушет, Ламур и Инженера се намират някъде под нас, така че ти тръгваш към тях. Надолу.

— Все още не си се отказал от идеята да я пратиш сама? — обади се Ревъл.

— Планът остава непроменен — рече скелетът. — Валкирия ще се справи. Освен това ще сме необходими и шестимата, за да удържим хората на Мандат достатъчно дълго, че подкрепленията от Австралия и Африка да имат време да дойдат и да ни спасят. Ако изобщо са решили да го сторят.

Векс погледна Сарацен.

— Е? Ти какво ще кажеш? Ще ни дойдат ли на помощ?

— Не мога да предсказвам бъдещето, Декстър.

— Тогава каква е ползата от теб?

— Когато се добереш до Инженера — продължи Скълдъгъри и подаде на Валкирия малка дървена топка, — донеси го обратно тук, под шахтата, след това ела да ни намериш.

— Как ще разбера къде сте? — попита момичето.

— Ориентирай се по звука от експлозиите.

Валкирия завъртя двете половинки на сферата, мехурът невидимост изплува, увеличи се и я покри цялата. Момичето пъхна сферата в джоба си и пое надолу по друго стълбище. Сферата невидимка прикриваше и звука от стъпките й, които иначе щяха да кънтят по пустите стъпала.

Някъде отдолу се дочуха гласове. Валкирия забави крачка и спря, после полека надникна над парапета. Четирима души — три жени и един мъж — се качваха към нея и приказваха на френски. Заемаха цялата широчина на стълбището. Нямаше как да се провре край тях, но алтернативата беше да се върне обратно нагоре. Е, да се върне или да ги прескочи.

Слезе до следващата площадка, обърна се и застана с лице към приближаващите магьосници. Когато очите им дойдоха на едно ниво с краката й, момичето се засили и скочи, прелетя над главите им и рязко пропадна към още по-долната площадка. Омекоти падането, доколкото посмя — ако някой от четиримата се окажеше елементал, веднага щеше да усети раздвижването на въздуха — затова се блъсна доста тежко в отсрещната стена и падна на пода. Простена и остана да лежи. Четиримата продължиха спокойно нагоре по стълбите.

Все още стенейки, момичето се изправи и заслиза, но този път по-бавно. Стигна до ниво ЗБ и остави стълбите. Сви по коридор, подмина друга група магьосници, които говореха бързо и тихо помежду си и действително й се прииска отражението да беше внимавало повече в часовете по френски. Разбра само, че някой чака някого някъде, после долови казаната на английски дума „Мъртъвците“. Усмихна се вътрешно. Нейните приятели. Направи още четири стъпки и алармата започна да вие.

Момичето се стресна, сигурна, че тя я е задействала, че секачите ей сега ще дойдат да я хванат. После, когато всички наоколо й се втурнаха в различни посоки, тя се успокои, но само донякъде. Алармата значеше, че приятелите й са били нападнати.

Валкирия ускори крачка, като надничаше предпазливо във всяка стая, която подминаваше по пътя си, докато най-сетне откри мъжа, когото й бяха показали на снимка в Роърхейвън. Ламур беше дребничък, слаб и прегърбен. Мъжът с него обаче беше значително по-млад, здрав и опасен на вид. Валкирия леко пристъпи в стаята. Не разбираше и дума от разговора между двамата, но й стана пределно ясно, че младият е пратен да се погрижи нищо да не се случи на Ламур, докато тече схватката горе, а Ламур не е особено доволен от факта, че му пращат бодигард. До тях на носилка с колелца лежеше хуманоидна фигура, покрита с чаршаф.

Валкирия свали пръчката от гърба си. Символите веднага засветиха.

— Добре ще направиш да проработиш — рече й тихо момичето, макар да знаеше, че под сферата не могат да я чуят.

После бутна вратата зад гърба си и я затвори. Младият магьосник се извърна рязко, в двете му длани се появиха огнени кълба. Валкирия се промъкна зад гърба му и притисна пръчката в ребрата му. Той цял подскочи, разтресе се и се срина на пода.

Ламур извика, залитна назад, а момичето извади сферата от джоба си и я деактивира. Очите на французина се разшириха, когато я позна.

— Валкирия Каин!

— Здрасти, Ламур. Радвам се да се видим на живо.

Мъжът примигна.

— Oui. Да, и аз се радвам. Тъкмо бях… Тъкмо бях тръгнал да ви посрещна, тебе и приятелите ти.

— Някой друг май ги посрещна тях. Затова вият алармите.

— А — отвърна Ламур. — Ами… да.

— Най-добрата услуга, която можеш да си направиш, е да не викаш за помощ. Ще си спестиш доста болка.

Мъжът изсумтя, кимна, а очите му се стрелкаха наоколо в търсене на подходящо оръжие. На масата до него лежеше нож. Той го погледна бързешком, после погледът му се върна върху Валкирия. Тя се престори, че не забелязва какво му се върти в главата.

— Това Инженерът ли е? — рече и кимна към носилката.

Ламур се поколеба.

— Non. Това е нещо… друго. Не онова нещо, за което сте дошли. Онова, за което сте дошли, не е… тук.

— Изобщо не те бива да лъжеш — рече Валкирия, хвана чаршафа и го отметна.

Инженерът представляваше усукана потрошена железария, но като цяло се различаваше от онова, което момичето очакваше да види. Например, никъде из него нямаше и една жичка. По всичко личеше, че машината има органи — плътни, механични органи — които сега бяха смачкани и деформирани. Крайниците и торсът бяха оформени като човешки, но също така разкривени от инцидента, който беше докарал робота тук. Само главата му не имитираше по форма човешката. Нямаше нито очи, нито уста, лицето беше съвършено гладка метална пластина, сега загрозена от дълбока драскотина.

— Това е нещото, за което сме дошли — рече Валкирия. — Окей, Ламур, сега ще ти дам чифт белезници, а ти ще закопчаеш едната гривна на китката си, а другата — на глезена на приятелчето ти, дето е в безсъзнание на пода.

— Je suis désolé! — отвърна трескаво Ламур. — Боя се, че ще ти откажа. Това чудо на механиката е поверено на мен и само на мен! Аз ще го поправя. Смяташ, че ще ти позволя да го дадеш на онова чудовище Най? Мислиш, че ще се предам без бой? Предлагам дуел!

В същия момент Ламур се хвърли към масата, но Валкирия махна с ръка, ножът отхвърча и изтрополи на пода в противоположния край на стаята, далеч от французина.

Ламур се изправи, сви юмруци и приклекна в класическа боксьорска поза.

— Très bien! Да го направим по стария начин! По правилата на Куинсбъри!

— Тъй — отвърна момичето. — Не я знам Куинсбъри коя е, нито дали е готина, ама ние двамата с тебе няма да се удряме един друг.

— Предаваш се, значи?

Валкирия измести въздуха лекичко и Ламур залитна назад.

— Не, не се предавам. Просто не искам да бия дребосъчести старци.

— Тогава — схватка на острия ум!

— Тоест?

— Ще играем на гатанки. Нали не те е страх? Аз съм стар човек, паметта ми не е каквато беше навремето. Не бих могъл да бъда заплаха за някого, така преливащ от младост като теб… Прав ли съм?

— Ако и гатанките ти са толкова прозрачни, колкото и опитите ти да ме провокираш, значи сигурно играта ще е фасулски проста.

Ламур се ухили.

— Отлично! Аз съм пръв тогава, става ли? Тичам, но не мога да ходя, пея, но не мога да говоря, докосвам, но не мога да усетя и в мрака ям. Що е то?

Валкирия сбърчи чело.

— Какво?

— Що е то?

— Трябва да позная ли?

— Не да познаеш. Трябва да се досетиш по насоките, които ти давам.

— Кое беше първото?

— Тичам, то не мога да ходя.

— Ама че глупост.

— Не е глупост, а…

— Как така нещо, което тича, няма да може да ходи? Ако тича, значи и ходи — просто трябва да тича по-бавно.

— Повече никакви насоки не мога да ти дам.

Момичето се замисли.

— Чакай. Водата. Това е водата, нали?

— Повече никакви насоки не мога…

— Кое беше второто?

Ламур въздъхна.

— Пея, но не мога да говоря.

— Птичка.

— Това не е отговорът на гатанката.

— Птичката не може да говори, но пее.

— Вярно, но това не е отговорът на гатанката.

— Папагалите говорят.

— Моля?

— Папагал. Той говори.

— Не, не говори. Само имитира. Това не е говорене. Папагалите не могат самостоятелно да оформят…

— Кое беше третото?

— Играта не се играе така.

— Просто ми припомни третата подсказка.

— Докосвам, но не мога да усетя.

— А четвъртата?

— В мрака ям.

— Някой, който обича да яде на тъмно.

— Това не е отговорът.

— Това си е някакъв отговор. Познах три от четири, не е зле.

— Три от… Не. Няма четири отговора. Има един отговор. Всяка част от гатанката го допълва.

— Значи отговорът е птичка, която не е папагал, и която обича да плува и да яде на тъмно, и която също така обича да прави още нещо, което не го знам какво е.

— Не!

— Какъв е отговорът тогава?

— Храстов сивоок свирец.

— Какво?

— Водна птица, обитаваща Австралия.

— И как, да му се не види, се предполага да се сетя за това?

— Тичам, но не мога да ходя. Това е водата. Пея, но не мога да говоря. Това е птица.

— Тези двете ги познах!

— Но не ги сглоби заедно. Докосвам, но не мога да усетя. Всеки предмет от физичния свят може да докосва други предмети, но за да усети каквото и да било, трябва да е одушевен. Неодушевените предмети не усещат нищо. Камъкът е неодушевен и сив на цвят. В мрака ям. Кое нещо извлича хранителни вещества в пълна тъмнина?

Вал кирия набърчи чело.

— Корените?

— Точно така. Корените на растение, следователно и корените на храста. Храст, сив камък, вода, птица. Храстов сивоок свирец.

— Никога преди не съм чувала за тая птица!

— Аз виновен ли съм, че не си учила достатъчно орнитология?

— Хубаво. Ако така ще си говорим, ще ти припомня, че познах половината гатанка.

— Наистина не ти е ясно как се играе тази…

— Млъквай. Сега е мой ред да задавам въпроси. Кой изпя парчето „Hit Me Baby One More Time“?

Ламур се свъси.

— Моля?

— Кой го изпя това парче?

— Това ли ти е гатанката?

— Да.

— Това не е гатанка, а…

— Не знаеш отговора, нали?

— Un instant, s’il vous plaît. Само да… Как го каза?

— „Hit Me Baby One More Time“. Или само „One More Time“, както предпочиташ.

— И това е заглавие на песен?

— Да.

Бръчки прорязаха челото на Ламур.

— Модерна песен?

— Да, макар че вече поостаря.

— Но аз не познавам…

— Аз виновна ли съм, че не слушаш достатъчно радио?

— Добре, добре… Не е на онзи, американеца, Елвис Пресли, сигурен съм, защото…

— Елвис умря, седнал на тоалетната чиния.

— Елвис е умрял?

— Преди сума ти време.

— Седнал на тоалетната?

— Ъхъм.

— Винаги съм си представял, че аз ще умра, седнал на тоалетната.

— Очарователен си. Предаваш ли се?

Раменете на Ламур увиснаха.

— Предавам се. Кой е изпял тази песен?

— Бритни Спиърс.

— Искаш да кажеш Британи.

— Не, искам да кажа Бритни.

— Че то цяла сричка липсва от името й!

— Е, надявам се да си я намери някой ден. Губиш играта, Ламур — Валкирия му подхвърли белезниците.

— Аз… не съм съвсем сигурен, че ти печелиш.

— Няма нужда да си сигурен. Виж само аз колко съм сигурна и приеми, че имам основание.

Французинът прехапа устни.

— Нямам желание да ти причинявам нищо лошо — настоя момичето. — Просто слагай белезниците и ме остави да си вървя по живо по здраво.

Ламур изопна рамене.

— Ако действително не искаш да ми причиниш нищо лошо, можеш да си вървиш веднага.

— Не мога. Аз лично може и да не искам да те наранявам, но вътре в мен живее нещо, което иска да те нарани. И това желание много му допада. Ако пусна това нещо на свобода, дори само за момент, то ще ти одере кожата, ще ти изтръгне ноктите, ще ти избоде очите и ще се смее през цялото време, докато ти пищиш.

— Звучи ми като нещо много опасно.

— Опасно си е. Моля те, Ламур. Вече го чувствам в главата си. Иска да излезе. Иска да ти изтръгне езика.

— Божичко.

— Моля те, Ламур…

Французинът се поколеба, после се окова с белезниците за бодигарда, който все така си лежеше в безсъзнание.

— Благодаря ти — рече му Валкирия и активира сферата невидимка. Избута носилката с Инженера в коридора, затвори вратата зад гърба си и пое по обратния път.

Интересно.

Стигна до първия ъгъл и пусна трима магьосници да притичат край нея, после тръгна подире им. Инженерът беше тежък, но с носилката нямаше кой знае какъв проблем.

Вече ме използваш за заплаха, а? Много интересно.

Валкирия стигна до някакъв асансьор, натисна копчето и зачака вратите да се отворят.

Почти реших, че искаш да поема контрола над нещата. Така ли е, Валкирия? Това ли искаш?

Асансьорът звънна и се отвори. Момичето избута Инженера вътре и се обърна с гръб към дъното на кабината.

Искаш ли отново да почувстваш силата?

Една магьосница се затича към нея в опит да хване асансьора, но Валкирия леко бутна въздуха към нея, жената се блъсна в невидима преграда и отскочи назад, а момичето успя само да зърне шокираното й изражение, преди вратите да се затворят.

Върна се в камерата под шахтата, свали Инженера от носилката и го нагласи в примката, която беше вързала в краищата на две дебели въжета. Другите им краища завърза за ръждясал лост, който намери на пода и с негова помощ притегли робота във водата. Когато Инженерът се нагласи точно под отвора на шахтата, момичето го остави в краката си и измести въздуха, за да повдигне лоста нагоре. Без да обръща внимание на далечните писъци на алармата, експлозиите и изстрелите, вкара полека лоста в шахтата и натисна въздуха още и още нагоре, заслуша се как ръждивото желязо трополи из тунела, повличайки въжетата след себе си. Някъде на половината разстояние до повърхността момичето усети, че губи контрол над товара. Тежестта се беше отдалечила твърде много. Леко я придърпа обратно към себе си, донагласи я, за да й е удобна. После се съсредоточи максимално и тласна въздуха с две ръце. Лостът се отдалечи рязко и Валкирия го изпусна от контрола си. После загледа как въжетата в краката й продължиха да се размотават и да изчезват нагоре в шахтата…

… а после рязко спряха.

Момичето зачака. Чака цяла минута, но лостът не падна обратно. Беше стигнал горе, на повърхността, в потока. Сега трябваше само да се измъкнат, да се върнат при входа на шахтата, да издърпат Инженера и да си го приберат.

Лесна работа.

Сигурна, че сферата продължава да я скрива, Валкирия изтича обратно до стълбището и се втурна нагоре, ориентирайки се по звуците на битката. Блъсна някаква врата и я отвори широко. Мъртъвците се бяха окопали в един коридор, принуждавайки по този начин врага да ги доближава на малки групи. Дори и при това положение отрядът щеше да бъде смачкан всеки момент. Валкирия смъкна пръчката от гърба си, оголи зъби…

… а после таванът над тях отхвърча нанякъде.