Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (34)

32.
Призрачният град

Мъглата се спусна от планините буквално пред очите им. Когато достигна руините, те започнаха да се възстановяват — от нищото изплуваха стени и покриви, прозорци и врати заставаха по местата си. Мъглата пълзеше из уличките и водеше със себе си и хората.

Отначало те бяха само шепот и сенки, които Валкирия мяркаше с ъгълчето на окото си, а после станаха плътни и истински, разминаваха се с нея, усмихваха се, смееха се и си бъбреха. Щом студената мъгла покри целия град, момичето почувства как магията й изчезва. Вдигна поглед към Скълдъгъри.

— Не приличат на призраци — рече тихо, а дъхът й излезе на ледено облаче.

— Права си, не приличат — съгласи се скелетът. Подхвърли нещо на френски на една преминаваща жена, а тя се засмя и отмина, изчезвайки в мрака.

А после някъде напред се разнесе писък.

Валкирия се втурна към мястото, а Мъртъвците я последваха. Сега навсякъде хората тичаха, долитаха още писъци. Въздухът се насити с паника, която обхвана всички. Валкирия усети как собствените й нерви се опъват до скъсване. Срещу й налетя нещо голямо и тя се приведе, препъна се, конят изтопурка на косъм, някакъв тичащ човек се блъсна в нея, препъна се, падна, но после набързо се изправи и пак побягна. Валкирия също се надигна на крака и се огледа. Мъглата притъпяваше звуците, а и човек не можеше да види нищо на повече от три метра пред себе си. Ръцете й бяха леденостудени. Момичето измъкна ръкавиците си от джоба на куртката, нахлузи ги, прииска й се да може да призове пламък в шепата си, за да се стопли и да освети наоколо. Наблизо притича жена с разширени от страх очи и бързо изчезна в сивия мрак.

— Скълдъгъри! — провикна се Валкирия. — Гастли!

Приглушени крясъци долетяха някъде отляво, а нейде зад гърба й се разнесе писък, който прекъсна така рязко, както беше започнал. Момичето свали пръчката от гърба си, но символите по нея отказваха да засветят. Тя навъсено я вирна на място и затича напред. Над нея се извиси силуетът на сграда, грамадна, широка, неподвижна. Момичето сложи ръка на стената и опипом я проследи, докато не стигна до никаква врата. Вратата може и да беше призрачна врата, но дървото се видя на Валкирия точно толкова здраво, колкото дървото на всяка друга врата, която беше виждала през живота си. Тази врата по-специално беше и стабилно заключена. Момичето продължи напред до първия ъгъл. Иззад него изхвърча бягащ мъж, препъна се и падна по очи в калта. След него от мъглата излезе някой друг, който се наведе да му помогне. Не, не да му помогне. Две ръце обхванаха главата на падналия. Мъжът закрещя, а ръцете извиха главата му рязко и я обърнаха буквално към гърба му. Крясъкът стихна с изхрущяването на счупения врат.

Валкирия се сви обратно зад ъгъла. Съществото, привидението, беше високо на ръст и сиво — сива кожа, сиви дрехи, прилично на човек, от когото са отцедили целия цвят и са го оставили черно-бял. То дори не обърна глава към нея. Момичето се плъзна назад, проследи обратно стената до мястото, от което беше тръгнала, като все гледаше през рамо към ъгъла, за да се увери, че иззад него няма да се покаже никакъв преследвач.

В този момент привидението наистина излезе иззад ъгъла, а очите му светеха в мрака. Валкирия ахна, остави го зад себе си и хукна. Тичаше през кал и треви, после пак през кал и насмалко не падна в обятията на второ леденостудено създание, но в последния момент една ръка я хвана за рамото и я дръпна встрани.

— Насам — прошепна й в ухото Скълдъгъри.

Затичаха заедно по посока на някакви изстрели и завариха Векс и Ревъл да изпразват пълнителите си срещу едно привидение, без дори да могат да го забавят, камо ли да го убият. Зад гърба на създанието пристъпи Страха и го посече с меча си. Острието отскочи, но накара привидението да се обърне и Антон стовари върху лицето му дръжката, която стискаше в юмрука си. Привидението улови китката му и стисна с пръсти голата кожа. Страха изсумтя тежко от болка и рухна на колене. Ревъл се хвърли напред, блъсна привидението и го извади от равновесие, а Векс бързо изправи Страха отново на крака. Антон залитна край Валкирия и тя мерна китката му. Там, където привидението го беше докоснало, плътта беше алена и на мехури.

Скълдъгъри скочи върху привидението и го изрита с два крака в гърдите, а в същия момент Векс посече създанието отзад в сгъвките на коленете. Привидението се люшна и падна в калта, а Ревъл сграбчи камък и го стовари върху главата му. Ударът изкънтя на кухо, калта изпльока противно, а съществото стисна Ревъл за глезена. Векс изрита ръката му настрани, като така позволи на Ревъл да стовари камъка втори и трети път. И четвърти. И пети. Ударите следваха, всеки по-свиреп от предишния.

— Това май не му прави впечатление — отбеляза отстрани Скълдъгъри и обърса калта от панталоните си. — Предлагам да бягаме, преди да се е надигнало.

Ревъл цапардоса съществото с камъка за последен път, изпсува и тежко се изправи от земята. Привидението преспокойно приседна. Сивото му лице беше старо и набръчкано, лишено от каквото и да било изражение. Съществото се надигна и започна полека да се изправя.

— Да изчезваме — рече Ревъл. — Предлагам веднага да излезем от мъглата.

Побягнаха, а Валкирия пътем измъкна маската си и я надяна. Промуши косата си през отвора отзад и нагласи другите дупки върху очите и устата си. Векс й хвърли поглед през рамо.

— Да ти се намира още една маска?

— Не, съжалявам.

Декстър сви рамене.

— Така е, като не съм любимец на Гастли.

В следващия момент групата рязко спря — край тях в галоп пропуснаха коне. В гърба на единия се беше впило привидение, което няколко метра по-нататък в мъглата явно събори животното на земята. Валкирия чу само паническо цвилене, после някакъв мокър шляпащ звук и цвиленето престана.

Побягнаха отново, стараейки се да се движат в правилната посока. Валкирия видя как някакъв мъж блъсна съседа си в ръцете на привидение, само за да попадне сам той в хватката на друго, пристъпило крадешком иззад гърба му. Мракът и мъглата скриха по-нататъшната им съдба, чуха се само ужасените им крясъци. Подминаха и жена, седнала на земята зад стената на една конюшня. Тя ги изгледа уплашено, но не продума.

Някаква фигура, твърде бърза, за да е привидение, се блъсна странично във Валкирия. Ръце я сграбчиха и я дръпнаха настрани от останалите. Момичето извика и видя как Скълдъгъри се втурна към нея, но в следващия момент ги раздели стена от мъгла.

— Вие сте виновни — прошепна някой в ухото й. Ръцете му бяха груби и той не спираше да я влачи, за да й попречи да си стъпи както трябва на краката. — Какво им сторихте, та се върнаха? Какво сторихте?

Гриф. Очите му бяха опулени от ужас, а кожата — бяла.

Бял е като призрак.

— Нищо не сме им направили — опита се да каже момичето, но Гриф я блъсна в калта и се надвеси над нея, треперещ от страх и ярост.

— Доведохте ги пак при нас! Сто години не бяха идвали, но вие ги доведохте отново!

— Не сме ги водили — продума Валкирия. — Самите ние си бяхме тук през цялото време.

— Дошли са заради вас — потрети Гриф и очите му се стрелнаха към фигурите, които бавно се раздвижиха в сенките наоколо. — Затова сега ще те дам на тях.

И побягна.

На негово място пристъпи привидение и Валкирия запълзя заднишком. Нажежени до бяло пръсти се сключиха около главата й изотзад, тя се замята, но пръстите само стиснаха по-силно. Привидението пред нея пристъпи съвсем близо, момичето зарита насреща му, но то просто сграбчи единия й крак. После трето привидение улови дясната й ръка, четвърто — лявата, пето — другия й крак, а след това съществата вдигнаха момичето от земята и я задърпаха в различни посоки, сякаш искаха да я разкъсат. Валкирия закрещя, крясъкът й се извиси до вой, после се пречупи и се превърна в хлип. Чувстваше горещината от ръцете на привиденията да се процежда през черните дрехи, пареше, без да може да я изгори фатално. Привиденията дърпаха силно и момичето усещаше как ставите й се разтягат, за да компенсират. Главата й също беше изпъната назад, но все пак с крайчеца на окото успя да мерне още едно привидение, което пристъпи напред от тъмнината. От тегленето куртката й и тениската се бяха вдигнали високо над пъпа, оголвайки корема й на студения въздух. Последното привидение протегна длан с разперени пръсти и бавно я притисна върху голата й кожа.

Момичето запищя от острата болка, измъчен писък, който раздра гърлото й. Привидението натисна още по-силно, и после от мрака долетя тропот на копита и от мъглата изхвръкнаха два коня — на гърбовете им яздеха Векс и Гастли, и помежду си носеха опънато въже.

Конете се разделиха, въжето блъсна привиденията точно на гърдите и ги помете. Изпуснаха момичето и то тупна на земята, съществата изпопадаха, някои се повлякоха подир конете, други останаха възнак в калта. От мъглата тичешком изникнаха Сарацен и Скълдъгъри. Скълдъгъри се наведе, вдигна Валкирия на ръце, а Сарацен, стиснал вила за сено, замушка срещу последното останало право привидение, изтика го назад и групата побягна. Момичето впи облечените си в ръкавици пръсти в раната с форма на длан върху корема си и прехапа устни, за да не вика при всяка крачка. Скълдъгъри прескочи едно паднало привидение и затича след Сарацен, мъчейки се да не го изпуска от поглед. Завиха зад един ъгъл и по звука от стъпките им Валкирия позна, че вече не тичат по кал, а по твърда повърхност.

Сарацен спря напред, заоглежда се.

— Чуваш ли ги? Накъде тръгнаха?

От мъглата изскочи поредното привидение, Сарацен изкрещя и го фрасна така силно с вилата, че дръжката се пречупи на две.

— Недей да ми изскачаш изневиделица! — ревна той на създанието и натика двете половини на счупената вила в устата му. — Мразя да ми изскачат изневиделица!

Препускащите копита затопуркаха наблизо и преди Валкирия да разбере какво става, Страха я дръпна до себе си на седлото. Момичето изкрещя от болка, но се улови здраво, Антон пришпори коня и двамата препуснаха по пътя напред в мрака. Ръцете на Страха стискаха здраво юздите, макар едната му китка да беше лошо изгорена. Секунди по-късно мъглата изтъня, нощното небе се проясни и се ширна над тях, чист въздух ги обви и Валкирия почувства как магията изпълва отново тялото й.

В този миг конят под тях изчезна, но Страха вече ловко беше скочил от гърба му, подхвана Валкирия и лекичко я сложи да стъпи на крака. Момичето се обърна и загледа мъглата, обвила град Улфсонг като плътна стена. Смъкна маската от лицето си. Потеше се. Напъха я в джоба си и щракна с пръсти. Благодарение да Гастли, магията работеше дори когато на ръцете й имаше ръкавици и сега искрата блесна и момичето задържа пламъка в шепата си, докато с другата ръка притискаше ранения си корем.

Още коне изхвръкнаха от мъглата. В мига, в който я напуснаха, се стопиха като дим и Гастли и Векс паднаха на земята. Иззад тях бегом се появи и Сарацен.

— Не е честно! — рече ядосано на ездачите.

— Трябва да тренираш — прекъсна го Векс, а дланта на ръката му засвети. — Сега май е по-добре да се мръднеш встрани.

Сарацен се извърна и видя зад тях от мъглата да излиза поредното привидение. Векс запрати срещу му енергиен лъч и улучи съществото право в гърдите. То направи крачка назад, но лъчът не прогори тялото му. Гастли хвърли огнена топка срещу второ привидение, което излезе от мъглата след първото.

Сарацен отстъпи и се скри зад гърбовете на останалите.

— Мътните да ги вземат! Тъкмо реших, че те също не могат да напускат мъглата.

— И аз така — изръмжа Векс.

Страха смъкна куртката си и разтвори ризата на гърдите си.

— Отстъпете! — рече. — Всички.

От гърдите му се протегна една глава. Тя заръмжа и затрака със зъби, докато се събуждаше, черните й тесни очи се отвориха и примигнаха срещу приближаващите привидения. Лицето й беше лицето на Страха, само че по-различно. Тя се проточи още по-напред, докато шията и ръцете й също се измъкнаха навън. Свързана със Страха с мътна ивица светло и черно, Същността се изкопчи свободна от гръдта му и се хвърли срещу привиденията с писък. Дългите й нокти задращиха напразно по съществата, тя нападна втори път, чертите й се вкамениха от ярост. При второто нападение ръката й и едно от привиденията се оказа откъсната, а при третото Същността направо вдигна привидението във въздуха и го разкъса на парчета с нокти и с острите си зъби. После захвърли късовете назад в мъглата.

Другите привидения спряха на място, после отстъпиха и потънаха обратно в мрака. Същността литна подире им, вбесена, че вече не може да ги достигне.

После мъглата започна да се оттегля. Закълби се бързо обратно нагоре по височините, отнасяйки и града, и привиденията със себе си, а подире й останаха само Скълдъгъри и Ревъл, изправени сред руините с мечове в ръце.

Същността изврещя отново, връзката й с тялото на Страха стана сякаш по-плътна и създанието полека беше придърпало обратно в гърдите на стопанина си. Гастли бутна Валкирия малко по-назад, за да не посегне Същността към нея в желанието си да задоволи яростта си, преди да се скрие. Когато главата се прибра, коленете на Страха се подгънаха, Сарацен и Векс го подхванаха, за да не рухне.

Мъглата продължаваше да се отдалечава, докато не изчезна напълно в мрака.

Валкирия пристъпи напред. Краката й бяха схванати. На земята откъснатата ръка на привидението помръдна, пръстите се свиха, сграбчвайки въздуха.

— Забравиха да си я вземат — промърмори момичето.

— Проклети привидения! — възкликна Сарацен. — Щяха да си забравят и главите, стига да не беше толкова трудно човек ги свали от раменете им.

Валкирия изрита ръката към руините. Привиденията можеха да си я приберат при следващото гостуване.

Векс й даде да подъвче малко листа и болката в раната й намаля значително. Декстър носеше аптечка в раницата и помогна, доколкото можа — намаза момичето с мехлем и го превърза. Когато приключи, Валкирия пусна тениската върху раната и тя вече не я смъдеше така люто. Векс протегна мехлема към Страха, който намаза малко на китката си, но със сумтене отказа да дъвче листа.

Сарацен подсвирна тихо.

— Ти да видиш! — рече. — Мъглата не е отнесла всички.

Валкирия и останалите тръгнаха подир Сарацен из руините, докато застанаха сред полусрутените стени на онова, което преди сто години е било кръчмата. До разкривена изгнила маса все така седеше Требушет, отпуснал глава в тъмното.

Скълдъгъри стрелна с поглед Сарацен.

— Жив ли е?

Сарацен кимна.

— Съвсем жив ми се вижда.

— Жив съм, разбира се — продума Требушет, без да вдига очи. — Лесно им е на призраците. Въобще не знаят, че са призраци. Всяка вечер мъглата идва и издига наново града, води пак и хората и те се заемат с обичайните си дела. Единствен аз знам истината. Единствен аз помня.

— Защо не се махнеш? — попита Ревъл.

Сега вече Требушет вдигна глава.

— И къде да ида? Улфсонг е моят дом. Хората тук са мои хора.

Скълдъгъри се огледа, за да види дали няма къде да седне, но бързо се отказа.

— А защо привиденията още не са те убили?

Требушет се усмихна.

— Защото това ще сложи край на забавлението. Оставете ги приказките на Гриф. Привиденията идват всяка трета нощ. Никога не се доверявайте на паметта на призрак, само това ще ви кажа. Мъглата възстановява града, отначало всичко е наред, после идват привиденията, хората изпадат в паника, почват да пищят и накрая всички до един умират. Умират по различен начин, в различен ред, но никога не оцеляват. Никой от тях не оцелява. Следващата нощ градът пак се възстановява, призраците се връщат, без никакъв спомен какво им се е случило вчера. Същото се повтаря отново и отново и аз не мога да сторя нищичко, за да го прекратя.

— Кой ти причинява това?

— Уорлоките — отвърна Требушет. — И по-специално един от тях. Шаривари. Водачът им.

— Защо? — обади се Валкирия.

Отначало Требушет не отговори, загледан в обветрената кожа на старческите си ръце.

— Гриф трябва да ви е разказал за изчезналите момчета, нали? За трите момчета, дето отидоха да позяпат селището на уорлоките и така и не се върнаха? Нямаше ги три дни и аз и още един мъж тръгнахме една нощ да ги търсим. Щом стигнахме до планината, почти веднага се натъкнахме на останките им. Мъртви, разбира се. Отрязаните им длани и стъпала бяха оставени по скалите за назидание и предупреждение. И, ние не се изплашихме, а се вбесихме. Тръгнахме нагоре. Уорлоките лесно можеха да убият трима тийнейджъри, но нас, двама опитни магьосници? Възнамерявахме да намерим убийците и да ги смъкнем насила с нас в Улфсонг. Първият уорлок, когото видяхме, беше жена, която переше дрехи в един поток. Убихме я. Не беше лесно. Когато тя наистина спря да диша, другарят ми вече беше мъртъв, а аз губех кръв, имах счупени кости и… Както и да е. Останалите уорлоки бяха чули шума от схватката. Явно са ме проследили обратно до мястото, където бях завързал коня си. Поиграха си с мен. След това ме отведоха в селището си и там ме чакаше Шаривари. Обясних му, че другарката им е платила с живота си за живота на трите убити момчета. Той въобще не се впечатли. Никога не съм виждал същество като него. Очите му… Кошмар. Вече бях решил, че съм пътник, само че той нареди да ме качат на коня и да ме пуснат да си ида у дома. А след мен пратил мъглата. Градът беше избит по моя вина. Най-малкото, което мога да сторя, за да изкупя греха си, е да страдам.

— Страдал си сто години — рече Валкирия.

— И ще страдам още сто. Аз съм един жив урок. Никога не давай на уорлок повод да ти отмъщава. Сам съм доказателство за това правило.

— Ела с нас — предложи Ревъл. — Помогни ни. Все още имаш поддръжници във френското Убежище, знам го със сигурност. Можеш да ги убедиш да се вдигнат срещу Мандат и срещу Върховния съвет.

Требушет го погледна.

— Къде бяха поддръжниците ми, когато Мандат ме отстрани? Къде беше подкрепата им тогава? Боя се, че надценяваш влиянието и важността ми, Ърскин. Знаеш ли как точно бях отстранен? Знаеш ли как започна всичко? Исках да преместим Убежището в Сен Жермен. Не смятах, че е здравословно да се изолираме напълно от смъртните. Изолацията поражда подозрение, презрение и омраза. Чувствах, че е важно да се заобиколим физически с онези хора, които всъщност защитаваме. Разговарях много, много пъти с Коривъл Двойни по тези въпроси. Ти сам присъстваше на някои от разговорите ни.

— Спомням си — отговори Ревъл. — Съставяхме списък с Убежища и конкретни магьосници, които споделяха вижданията ни. Ти беше много високо в този списък.

— Не бях съгласен изцяло с философията на Коривъл, но споделях много от вижданията му. Това обаче не важеше за другите двама старейшини в нашето Убежище. Мандат проявяваше особено остра враждебност. Започнаха споровете. Отначало бяха все за дребни неща. После вече… и по по-сериозни въпроси. Мандат подкопаваше доверието в мен, внушаваше омразата си на всички наоколо. Скоро хората почнаха да гледат на мен като на смахнат. Две години след като предложих варианта със Сен Жермен, бях свален от поста Върховен маг. Тогава дойдох тук, бях приет като свой, а след това всички хора в Улфсонг загинаха.

— Имаме нужда от помощта ти — обади се Скълдъгъри. — Мандат и много други Върховни магове ни обявиха война. Трябва да проникнем в аванпоста на парижани, който се намира тук наблизо.

— Да разбирам ли, че ако мисията ви успее, Върховен маг Мандат ще бъде много недоволен?

— Нещо повече — поправи го Скълдъгъри. — Върховен маг Мандат ще изглежда като глупак в очите на съюзниците си.

Сянка на усмивка се мерна на устните на Требушет.

— Наистина, рядко ми се удава възможност да разстроя плановете на Върховен маг Мандат.

— Разполагаш ли с информация, която да ни е от полза?

— Знам един вход. Таен тунел, за който и Мандат няма представа. Дайте ми карта и ще ви покажа къде е.

Ревъл го изгледа.

— Можеш да дойдеш с нас. Не си ли страдал достатъчно?

— Достатъчно за онова, което извърших? — Требушет поклати глава. — Не. Грехът ми не може да бъде изкупен. Мога само да страдам.