Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (33)

31.
Улфсонг

На другата сутрин Валкирия се събуди, закуси неочаквано изобилно и групата отново потегли. Няколко часа по-късно пак спряха, за да хапнат, а когато отново тръгнаха, съвсем скоро се натъкнаха на пътека. Последваха я, докато тя ги изведе на друга, значително по-широка пътека, която Скълдъгъри упорито наричаше път. Насмалко на няколко пъти не изгубиха този „път“ на местата, на които високите треви го бяха погълнали. Полека започна да се стъмва. Гласуваха да лагеруват и тази нощ или да продължат да вървят, всички „за“, един — „против“. Продължиха да вървят.

Мъглата се появи сякаш от нищото и скри звездите в нощното небе. Валкирия сбърчи чело. Вече не усещаше поривите на хладния въздух по кожата си.

Гастли щракна с пръсти. Нищо.

— Или сме навлезли в голям заключен периметър — забеляза — или тази мъгла просто отнема магическите ни сили.

Мъртъвците оформиха кръг, завъртяха се във всички посоки в очакване на атака. Само Скълдъгъри запази пълно спокойствие.

— Стигнахме — каза той и вдигна качулката на главата си.

Бяха стигнали покрайнините на Улфсонг, без дори да го забележат. Сред нищото — стар град, осветен от примигващи факли. По външните стени на къщите бяха изписани символи, едва-едва различаващи се в мъглата, а лицата на хората бяха съвсем дружелюбни. Жителите на градеца не приличаха на врагове, които се канят да нападнат. Скълдъгъри и другите веднага превключиха на френски, а Валкирия само се усмихваше, кимаше и се преструваше, че разбира какво се говори. Накрая обаче се отказа и се съсредоточи основно върху усмивките и кимането.

Насочиха ги към кръчмата, групата влезе там и момичето усети, че стомахът й направо къркори от глад. Бяха минали часове от последното й ядене, а сега уханието на прясно сготвена храна направо я зашемети. Седнаха на маса до стената, поръчаха ядене и пиене, а докато вечеряха, собственикът на заведението — англичанин с късо подрязана брада — дойде да им прави компания.

— Здравейте — поздрави ги на английски. — Туристи рядко се отбиват в малкия ни градец. Казвам се Гриф, приятно ми е. Идвали сте и преди, нали?

— Преди повече от сто години — отговори Векс. — Мястото никак не се е променило.

Гриф се засмя.

— Тук нямаме нужда от промени. Външният свят не ни е притрябвал, на когото му харесва — да си живее в него. Ние сме си доволни от тукашното положение. А и защо да не сме доволни? — той се вгледа отблизо в Скълдъгъри и се взря с присвити очи под качулката му. — Е, това вече е нещо, което човек не вижда всеки ден. Вие трябва да сте онзи жив скелет, за когото толкова сме слушали — Скълдъгъри някой си. Добре дошли в Улфсонг, господине.

— Благодаря — отвърна Скълдъгъри. — Тук при вас често ли падат такива мъгли?

Гриф сви рамене.

— Мъглата се надига всяка вечер след залез-слънце и отнема магията ни. Предполагам, това е цената, която плащаме, за да живеем в мир и спокойствие. Първия път, когато мъглата дойде, доведе със себе си привиденията.

Скълдъгъри наклони глава настрани.

— Така ли?

Гриф се приведе към Валкирия и примижа весело.

— Виждали ли сте някога привидение, млада госпожице? Ужасяващи създания. Уорлоките са им господари. Всяка моя дума е чистата истина, питайте приятелите си. Много, много отдавна привиденията били живи мъже и жени, но после паднали в ръцете на уорлоките. Те ги лишили и от последната капка човечност, свлекли я от тях, като кожа от змия. Последни и страшни са привиденията. Доближиш ли пръст до кожата им дори без да ги докосваш, пръстът ти ще замръзне. Но пипнеш ли ги, ще те изпепели огън, какъвто не си и усещал. Изгаряш, ако се допреш до тях, а и не можеш да ги убиваш. Докопат ли те, край с теб, пътник си и те чака страшна, пуста смърт. Говори се, че ако загинеш, убит от привидение, духът ти е обречен на вечни мъки.

— Защо ви нападнаха привиденията? — прекъсна го Векс.

Гриф се облегна назад и повторно сви рамене.

— Уорлоките ги изпратиха. Не знам защо. Имат си селище горе в планината, уорлоките де. Поне преди имаха. Сега не знам дали още са там. Една нощ неколцина от нашите момчета изчезнаха. Техни приятели после казаха, че отишли да се промъкнат тайно до селището на уорлоките, та да проверят дали са верни всичките тия истории как уорлоките се отдават нощем на противоестествени магически дела. Седмици по-късно изчезналите още не се бяха върнали. Заговори се да тръгнем да ги търсим. А после падна мъглата и с нея дойдоха привиденията. Бяха десетки, минаха по улиците. Мълчаливи, тихи. Убиха мнозина.

— Как ги спряхте? — попита Валкирия.

— Не ги спряхме — отвърна Гриф. — Останалите живи побягнахме, докато не излязохме от мъглата. На сутринта тя се вдигна и отнесе със себе си и привиденията.

— И те не са се връщали повече?

— Не. Оттогава не са идвали.

Валкирия сбърчи чело.

— Но как изобщо живеете тук? Не ви ли е страх? Как спите? По колко ключалки имате на вратите?

— Заключените врати не спират привиденията — подсмихна се Гриф. — Просто си научихме урока. Вече никой не се качва нагоре в планината. Ако ние не притесняваме уорлоките, и те не ни притесняват.

— Значи не сте забелязали нищо странно оттогава насам? — намеси се Скълдъгъри. — Уорлоките да са се размърдали необичайно напоследък?

— Нищичко не сме забелязали — отвърна Гриф. — Може да са си още там, горе, в селището си, а може и отдавна да ги няма. Вече дори не поглеждаме в тази посока.

— Какво би казал, ако ти съобщя, че има доклади за повишена активност на уорлоките във всички техни известни селища по целия свят?

— Нищо не знам за това. Затова ли сте дошли? Да проверите дали не са се размърдали? Защото, ако е така, макар че сте наши гости и макар че ние се отнасяме добре с гостите си, няма да ви позволим да се качите в планината.

— Нямаме такива намерения — побърза да го успокои Ревъл. — Не затова сме дошли. Какви контакти имате с външния свят?

— Почти никакви — призна Гриф.

— Значи не сте чули нищо за войната?

— Нова война, така ли?

— За съжаление, да, нова война. Война между Убежищата. Улфсонг може да е малък, но е град с горда и древна история. Опълчвали сте се и преди на законите на парижкото Убежище и сте оцелели тук, сами и изолирани. Хванали сте се здраво за независимостта си и не сте се отказали от нея, борили сте се, за да я защитите, дори когато са се опитвали да ви завладеят със сила.

— Спомням си, да — отговори Гриф. — Бях тук, когато се случи всичко това. Сега, ще ме прощавате, ама аз не говоря така засукано като магьосниците от Убежищата. Ако искате да питате нещо, питайте. Завъртаните приказки ги оставете.

— Добре казано — промърмори Страха.

— Добре — съгласи се Ревъл. — Гриф, бихме искали Улфсонг да се присъедини към силите на ирландското Убежище. В замяна ви предлагаме помощ и продоволствие, в случай че ви потрябва.

Гриф изсумтя и поглади брадата си.

— Ирландия не е ли малко далечко оттука?

— Така е. Но алтернативата е да се присъедините към френското Убежище и да воювате срещу нас.

— Не — прекъсна го Гриф. — Алтернативата е да не се присъединяваме към никого. Защо ни е изобщо да се месим във вашите неразбории? Те нямат нищо общо с нас.

— Войните обикновено бързо се разрастват.

— Особено когато човек ги кани доброволно в собствения ги дом. Виждате ми се свестни хора, но ние не сме толкова силни, колкото бяхме преди сто години. Привиденията отнеха най-добрите ни бойци. Няма да можем да ви помогнем кой знае колко.

— Напротив, ще бъдете от неоценима помощ. Колкото повече съюзници в тила на врага успеем да си осигурим, толкова по-големи стават шансовете ни за успех. Ако се съгласите, помнете, че не сте единствените, които са на наша страна.

— Кой друг вече се е присъединил към вас?

— Моля?

— Колко други градове сте убедили да подкрепят каузата ви?

Ревъл се усмихна.

— Сигурен съм, че ще ме извиниш, но някои подробности не могат да бъдат споделяни. Нека кажем, че не са един и два.

Това си беше нагла лъжа и Валкирия не беше сигурна, че Гриф се върза.

— В такъв случай — рече кръчмарят, — защо сме ви ние? Както разбирам, взели сте нещата в свои ръце.

— Още един съюзник никога не е излишен.

— Е, тоя съюзник няма да сме ние. Не и когато аванпост на Мандат е разположен толкова близо до нас. От Париж ни оставиха на мира толкова дълго, само защото не сме им давали повод да ни тормозят. Върховен маг Мандат не е човек, когото искате да имате за враг — избухлив е и злопаметен. Простете ми, но отговорът ни ще е „не“.

Скълдъгъри се приведе напред.

— В такъв случай ще ти кажа, че имаме нужда и от някой, който да ни вкара във въпросния аванпост. Незабелязано.

Гриф се разсмя.

— Защо шепнете? И стените имат уши, а? В Улфсонг няма от какво да се боите, приятелю. Тайните не напускат града, бъдете сигурни.

— Ще ми се и аз да бях така доверчив като теб.

— Е, ако предпочитате да си останете недоверчиви, аз ще бъда доверчив за всички ни — засмя се отново Гриф. — Никой не може да доближи аванпоста, без хората на Мандат да го забележат. Пътят до там е осеян със сензори и датчици. За да постигнете целта си, ще ви трябва водач, който е влизал вътре и се е върнал жив.

— Познавате ли такъв?

— Не, не познавам, а и да познавах, нямаше да ви го покажа. Мандат управлява френското Убежище с железен юмрук. По времето на Върховен маг Требушет беше друго.

— Познавах Требушет — обади се Ревъл. — Добър човек беше. Почтен. Справедлив.

— Твърде почтен — поправи го Гриф — и твърде справедлив. Честните мъже скоро попадат на мушката на хора като Мандат. Честните не могат дори да проумеят докъде такива като Мандат са готови да стигнат, за да се докопат до едноличната власт. Тъжен ден за френското Убежище беше денят, в който Мандат стана Върховен маг, а Требушет беше изпратен в изгнание в пустошта. Е, казвам „пустошта“, но той всъщност не отиде кой знае колко далеч.

— Требушет е още жив?! — възкликна Ревъл. — Значи сигурно знае как се влиза в секретната база тук, наблизо. Гриф, моля те, ако ти не можеш да ни помогнеш, може би Требушет ще може. Къде е той сега?

Стиф се изправи, подръпна си панталоните и посочи с брадичка някъде зад гърба на Мъртъвците.

— Ей го там — рече и се отдалечи.

Посоченият мъж седеше в ъгъла, свел ниско глава. Сива коса, ниско остригана. Посребрена набола брада. Каменно лице.

— Вижда ми се несговорчив — отбеляза Векс. — Опърничав. Смяташ ли, че ще можем да го накараме да ни помогне?

— Спокойно — отвърна Ревъл. — Аз ще го убедя.

Приближиха до масата на Требушет и застанаха до него, докато старецът вдигна очи.

— Не трябваше да идвате тук — рече им.

— Налага се — отвърна Ревъл. — Нуждаем се от помощта ви.

— Отговорът ми е „не“. Вървете си.

— Помните ли ме?

— Разбира се, че ви помня, господин Ревъл. Аз забравям твърде малко, независимо че ми се иска да забравя всичко. Отговорът ми е „не“.

— Дори не знаете какво се каня да поискам.

— Няма значение. Когато напуснах Убежището, оставих всичко зад гърба си. Всичко и всички, от които се интересувам, са тук, в Улфсонг. Останалата част от света, ако ще да пропадне, не ме интересува. Оставете ме.

Ревъл се поколеба, но после цялата група се отказа. Върна се на масата си.

— Никога вече няма да се съмнявам в теб — рече Векс на Ревъл.

— Млъквай.

 

 

Гриф им даде стаи, Валкирия се отпусна с благодарност на мекия матрак и заспа. Събуди се от глад, сякаш не беше яла с дни. Вън беше още тъмно, но тя се облече, слезе долу и завари останалите Мъртъвци да поглъщат обилна закуска — всички, с изключение на Скълдъгъри, който седна при тях, едва когато Валкирия се настани на масата.

— Трябва да вдигаме гълъбите — рече скелетът.

— Защо си с качулка на главата? — попита Валкирия с уста, пълна с наденички. — Това е магьоснически град.

— И така да е, жив скелет си е нещо уникално — отвърна Скълдъгъри. — Хората имат склонност да зяпат безсрамно неща, които никога преди не са виждали. Стига сте приказвали и яжте по-бързо. Имаме работа за вършене.

Напуснаха Улфсонг, а мъглата вече се вдигаше, зората зааленя над хоризонта. Валкирия погледна през рамо към града — мъглата все още го обвиваше плътно и това й се стори невероятно зловещо. Щеше й се да го види, когато мъглата се изчисти, на слънчева светлина, но Скълдъгъри явно се движеше по някаква своя си тайнствена програма.

Два часа по-късно стомахът на момичето отново къркореше от глад.

— Гладна съм като вълк — рече тя.

— Аз също — подкрепи я веднага Сарацен.

— И аз така — рече Ревъл. — Все едно не съм закусвал.

Скълдъгъри спря и огледа групата.

— Ами останалите, вие какво ще кажете? Гладни ли сте?

Векс и Гастли кимнаха.

— Мрънкането е за гимназистки — обади се Страха. — Без да искам да обидя гимназистките. Но, да, и аз съм гладен.

— Какво става? — попита Гастли.

— Никъде не видях добитък — отвърна Скълдъгъри. — Нито посеви. Откъде се снабдяват с храна? Улфсонг винаги е ползвал собствени ресурси.

— Може да са почнали да се препитават с търговия — предположи Ревъл. — Или пък добитъкът и посевите им са някъде, където не ги виждаме. Защо ти се струва толкова важно?

— Не знам. Откак тръгнахме нещо ме гризе.

Валкирия се прегърби.

— Моля те, не ми казвай, че ще трябва да се връщаме.

— Нищо подобно не казвам. Добре де, точно това казвам, но помислете само — Требушет не ви ли се стори уплашен?

— Стори ми се кисел. Не толкова кисел, колкото съм аз сега, но все пак кисел — Валкирия погледна зад гърба си. — Искаш да се качим обратно по това възвишение? Нали току-що слязохме от него, сега пак ли да го качваме? Не можеше ли просто да спрем на върха му? Не можеше ли да водим този разговор, преди да слезем чак до тук?

Скълдъгъри просто й обърна гръб и закрачи назад. Останалите го последваха. Валкирия се намръщи, но се повлече подире им.

Следваха пътеката сред дърветата и докато се доберат отново до откритото пространство около града, всички опити за разговор вече бяха напълно стихнали.

Краката на Валкирия отново я боляха, беше уморена и страшно гладна. Никой друг обаче не се оплакваше, дори Сарацен, затова тя си държеше устата затворена, докато групата не спря сред някакви руини. Момичето веднага си хареса един покрит с мъх каменен къс, щръкнал от земята като гигантски зъб. Приседна на него, пъхна ръце в джобовете и отпусна брадичка на гърдите си. Студен вятър повя от планините в далечината и се замъчи да се пъхне под яката й и да полази с ледени пръсти по гърба й. Небето беше сиво, калта под краката й кафява, руините — прастари. Греди гниеха по срутени бивши покриви. Каменните стени бяха рухнали, ронеха се, разкривени под невероятни ъгли, тънеха в калта. Дори не беше забелязала руините одеве, когато пак бяха минали през същото място.

Вгледа се в Скълдъгъри, Векс и Сарацен, докато те предпазливо обикаляха останките, които някога явно са били град. Ревъл, Гастли и Страха стояха настрани. Тихичко си разменяха по някоя дума, а после замълчаха и видът им стана направо тържествен. Валкирия не искаше да им задава въпроси. Въпросите водеха до отговори, отговорите можеха да доведат до вземане на решение, а то от своя страна сигурно щеше да означава още ходене пеша. Беше си доволна да си седи на камъка и краката й да почиват. Но въпреки че не й се искаше да задава въпроси, един специален въпрос се наложи от само себе си.

Мръщейки се, момичето попита:

— А защо спряхме тук? Улфсонг едва ли е далеч. Какво им е толкова интересното на тия камънаци?

За нейна изненада напред пристъпи Страха. Изправи се до рамото й, а вятърът развяваше куртката му. Вместо да погледне момичето, той вдигна очи към небето, а после ги впери някъде далеч към хоризонта.

— Нощта тук пада рано — рече. — А и мъглата иде. Виждаш ли я? Спуска се по склоновете на планината. Нямаме много време.

Въпреки чудесните си дрехи, Валкирия потрепери и неохотно се изправи на крака.

— Значи да побързаме, а?

— Да бързаме ли? — учуди се Страха. — За къде?

— Към Улфсонг. Нали натам сме тръгнали?

Страха сведе очи към нея.

— Валкирия, не смяташ ли, че вече трябваше да сме стигнали Улфсонг? — попита кротко.

— Как така? Улфсонг е още малко по-нататък по пътя.

— Не, Валкирия. Ние вече сме в Улфсонг. Това тук са останките от града, който привиденията са разрушили пред повече от сто години.

Момичето пребледня.

— Не. Бяхме в Улфсонг тази сутрин! Улфсонг си е нормален град. С нормални къщи и с хора в тях. Нали говорихме с тях! Говорихме с Гриф. Спахме в леглата му. Закусихме.

— Така само си мислехме, а всъщност стомасите ни са били излъгани, точно както очите и ушите ни. Сградата, в която пренощувахме, е ето тук. Виж — само няколко камъка с изпогазена трева.

— Ами Гриф…

— Гриф отдавна е мъртъв, Валкирия. Всички в града отдавна са мъртви.