Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (32)

30.
Разказите на Мъртъвците

Макар и никога преди да не беше правила подобно наблюдение, сега Валкирия забеляза, че ходенето пеша е невероятно скучно занимание.

Беше гледала сериите на „Властелинът на пръстените“, където всички герои непрекъснато се катереха и слизаха из разни планини, но там това приличаше на истинско, смислено приключение. Във филмите никой не изглеждаше особено уморен, никой не се оплакваше, оня тип Арагорн изглеждаше адски секси с наболата брада и дългата коса, а всъщност що за глупости й се въртяха из главата? Бради? „Властелинът на пръстените“?

Крачки и още крачки напред. Крачки и скука.

Господи, колко й беше скучно.

— Скучно ми е — обяви момичето.

— Чухме вече — отвърна Скълдъгъри.

— Във „Властелинът на пръстените“ изглеждаше много по-забавно.

— И това го чухме.

Декстър Векс скочи на една скална площадка и плъзна поглед по планинските хребети, които ги заобикаляха отвсякъде.

— Само виж тази гледка! Сериозно, само я виж. Как е възможно да се умориш да гледаш нещо подобно?

— Ами успях някак си — отвърна Валкирия и го подмина, забола поглед в краката си. — Същата гледка я видяхме тази сутрин. И вчера я видяхме. Бас ловя, че тази вечер пак ще я видим.

Векс скочи обратно на пътеката и тръгна успоредно с момичето.

— Просто си кисела.

— Не съм просто кисела. В случая ми няма нищо „просто“. Кисела съм, ама в космически мащаби. Свикнала съм да се возя в Бентлито и да летя. Това ходене пеша е направо… глупава работа.

— Не мога да не се съглася — обади се някъде отпред Сарацен и преметна раницата си на другото рамо. — Явно вече остарявам.

— Искаш да кажеш, че си се отпуснал — поправи го Ревъл. — Не си в такава добра форма както преди.

— Добрата форма няма нищо общо с това, че краката ми се подбиха и много ме болят.

— Разглезил си се — намеси се и Страха. — Изнежен живот живееш. Преди беше корав.

Сарацен направи недоверчива гримаса:

— Тъй ли? Кога е било това?

Страха погледна Валкирия.

— Шегува се. Всички се шегуваме. Сарацен е един от физически най-силните мъже, които съм имал честта да познавам. Веднъж бяхме в Сибир…

— Ох, не пак тази история! — прекъсна го Сарацен, видимо притеснен.

— Тихо! — сряза го Страха. — Та, бяхме в Сибир. Възложено ни беше да убием един човек, толкова ужасен, че собствените му хора го наричаха Касапина. Опитахме се да го сторим и не успяхме. Бяхме принудени да бягаме и по пътя се разделихме. Когато се събрахме отново, Сарацен го нямаше. Чакахме го на уреченото място. Не дойде. Пристигна телепортаторът, който трябваше да ни отведе у дома, но ние не тръгнахме с него. Приятелят ни беше пленен от Касапина. Трябваше да се върнем и да го спасим.

— Може ли вече да спреш да разказваш? — намеси се пак Сарацен. — Остави момичето да тъне в съспенса.

— Глупости — отвърна Страха. — Тя трябва да знае с какви хора работи. Касапина държа Сарацен три дни в плен, Валкирия. Никой не издържаше на разпитите на Касапина повече от двадесет и четири часа. Но Сарацен не само че издържал три дни, но и намерил начин да избяга. Когато го открихме, той вече беше успял да проследи Касапина обратно до дома му, беше овладял съпротивата на жена му и, скрит при нея, чакаше врага да се прибере вкъщи, за да му види сметката. Ние го намерихме и го убедихме да остави тая работа и да тръгне веднага с нас. Той едва ли не отказа, Валкирия. Не му пукаше, че Касапина навсякъде води със себе си десетина от най-добрите си войници — Сарацен настояваше да го изчака и да довърши мисията. Ето такъв човек е Сарацен Ру.

Векс вече се хилеше неудържимо.

— Не смяташ ли, че е време да му кажеш истината?

Сарацен направи притеснена физиономия.

— Виж, Антоне… — почна. — Работата е там, че ти твърде много харесваш тая история. Всеки път си толкова… горд, когато я разказваш. Направо е удоволствие да те гледа човек. Но тя не представлява цялата, пълната и същинската истина за онова, което всъщност действително се случи.

— Не разбирам — отвърна Страха.

— Касапина изобщо не ме е пленявал — отговори Сарацен. — Аз така и не побягнах с вас, когато ни разкриха. Тогава глезенът ми беше изкълчен, не помниш ли? Затова, когато вие, момчета, побягнахте, аз просто се скрих. И по една чиста случайност се оказа, че съм се скрил в мазето на Касапина.

Страха се свъси.

— Но… ти се беше разбрал с жена му…

— „Разбрал“ е едно — намеси се Ревъл. — „Прелъстил“ — съвсем друго.

Страха се закова на място.

— Какво?

— Тя беше истинска хубавица! — побърза да каже Сарацен. — И не беше щастлива с него. Как би могла да е щастлива? Че той от главата до петите беше само косми!

— Прекарал си три дни в дома му с жена му?!

— Ами да, него го нямаше, щото ви преследваше вас. Домът му беше най-безопасното скривалище за мен, а и кракът ми трябваше да пооздравее. Там той не би се сетил да ме търси.

Страха се обърна към останалите Мъртъвци.

— И вие сте знаели това?

— Не искахме да разваляме историята, която ти си измисли — намеси се и Гастли. — Толкова хубава беше!

— Не е за вярване — рече Страха и закрачи напред.

— Антоне! — тръгна подире му Сарацен. — Антоне, недей така.

— Толкова се гордеех с теб.

— Все още можеш да си се гордееш с мен. Правил съм други трудни неща! Помниш ли битката с Венгос в Лийдс? Ами Норуич? Тежки времена бяха. А помниш ли лудите сестри? Как се казваха? Серис и Аспен. Те бая работа ни отвориха!

— И тях ли ги прелъсти? — сряза го Антон, без да забавя крачка.

— Не! — отрече Сарацен. — Е, поне не по едно и също време…

— Вече ще гледам на тебе по съвсем различен начин!

— О, хайде стига, недей така.

— Антоне — обади се и Ревъл, — какво пък толкова…

— Човек, когото си мислех, че познавам — продължи Страха, — човек, когото смятах за приятел, ме е оставил да вярвам в измислици. Как очакваш да реагирам, Ърскин?

Всички спряха и го загледаха мълчаливо.

— Е, какво! Ето че и аз мога да се пошегувам с вас — изсумтя Страха.

Сарацен се втренчи в него.

— Шегуваш ли се?

— Много ясно, че се шегувам! Историята с Касапина може и да не е вярна, но това не значи, че вече не те смятам за достоен приятел. Виждал съм те в битка. Виждал съм те да се съвземаш след удари, от които по-слаби мъже буквално биха се разпаднали. При атаката на труповете например.

— Атаката на труповете ли? — обади се Валкирия. — Това пък какво е?

— На Валкирия не й трябва да чува тая история! — намеси се Скълдъгъри. Групата отново закрачи напред.

— Нищо подобно — отговори Страха. — Тя трябва да чуе всички истории. Все пак вече е една от нас.

— Не искаш да разказваме тая история, само защото ти не участваш в нея — обърна се Векс към скелета.

Скълдъгъри премълча.

— Бяхме в Дания — почна Сарацен — и чакахме кораб да дойде да ни прибере у дома. С нас имаше група от още трийсетина магьосници. Бяхме водили сражения с дни, а Куинтин Стром ни помагаше, като държеше Меволент зает чак ни другия край на света. Бяхме дочули, че Венгос е ранен, знаехме, че Серпин едва ли ще се навие да пътува чак до Дания, за да се изправи срещу нас, така че в конкретния момент бяхме доста сигурни, че ще успеем да се доберем до вкъщи без повече проблеми.

— Но нямахме никакви информация относно местонахождението на лорд Вайл — рече тихо Гастли.

История с лорд Вайл. Нищо чудно, че Скълдъгъри не искаше да я чува.

— И така, ние чакахме — продължи Сарацен, — седяхме сгушени на групички около лагерните огньове, разказвахме си истории, пеехме песни. През последните няколко седмици не бяхме дали нито една жертва. Е, имаше доста ранени, но нищо фатално. Чувствахме се силни и уверени. Чувствахме се непобедими.

— А после от първа ръка узнахме истинския смисъл на думата „непобедим“ — промърмори Ревъл.

— В един момент вдигнахме очи и видяхме лорд Вайл — заразказва пак Сарацен. — Изправил се беше точно насред лагера ни. Стражите ни бяха мъртви, но ние още не го знаехме. Вайл ги беше избил всичките, съвършено безшумно. Лесна работа за някой като него.

— Нападнахме го — продължи разказа Векс. — Хвърлихме всичките си сили срещу него. Той убиваше всеки, който се приближеше твърде много. Ларикин беше ранен тежко, но най-сетне Антон успя да пробие защитите на Лорда — вътрешната му същност е много упорита! — и Вайл изчезна. Може би го бяхме надвили, може би се беше отегчил или пък не обичаше да участва в битки, в които силите са горе-долу изравнени… Каквато и да беше причината, той просто си тръгна.

— Уби дванадесет души от нашите — рече Сарацен. — Сенките му буквално ги бяха нарязали на парчета. Събрахме останките им и до сутринта те вече бяха погребани, а ние се окопахме и зачакахме Лордът да се върне. Корабът щеше да пристигне след три дни, а Вайл със сигурност ни дебнеше.

— И така, денят превали и слънцето се скри — пое историята Ревъл. — Ние оформихме охраняем периметър. Повярвай ми, тази вечер никой не пееше! Часовете течаха. Дърветата шумоляха на вятъра, совите си подвикваха, нощни животни притичваха… Помня всеки звук от онази нощ, защото и от най-малкото прошумоляване сърцето ми буквално спираше. Но нищо не се случи. Утрото дойде. Неколцина от хората ни повярваха, че Вайл е избягал, може би Антон го беше ранил по-сериозно, отколкото предполагахме.

— Не го бях ранил — намеси се Антон. — Казах им го. Не ме послушаха.

— Дойде следващата нощ — заразказва пак Сарацен. — Отново установихме периметъра. Отново подскачахме при всеки тук. А после чухме гласове. Гласовете на хората, които бяхме погребали предния ден. Те ни викаха, молеха ни за помощ.

Ревъл стрелна Валкирия с крива усмивка.

— Ние не сме от плашливите. Изправяли сме се срещу черни магьосници, срещу вампири и чудовища от всякакъв калибър. Не ни беше страх от призраци. Повечето призраци дори не могат да те наранят. Но тези гласове… Все ни викаха, викаха… Цяла нощ. Трябваше със сила да задържаме хората да не напуснат лагера и да не се втурнат да помагат. До сутринта нервите ни бяха съвсем изпокъсани. Едва изчакахме да съмне и пратихме група на оглед. Гробовете на погребаните по-предния ден бяха празни.

— Трябваше да изтърпим още една нощ — продължи Гастли. — Затова за трети път се окопахме и слънцето отново влезе. Няколко часа — нищо. После навсякъде край лагера нещо се раздвижи. В мрака наоколо се бяха изправили хора. Просто стояха и ни гледаха. Нашите хора, онези, които бяхме погребали.

Валкирия се смръщи.

— Зомбита?

— В известен смисъл — намеси се и Векс. — Но не от онези, разлагащите се. Приятелите ни бяха… заразени. Решихме, че които Вайл ги е убил, във всеки един от тях е останала малка чистичка от некромантската му магия. Нали помниш, всичките тези хора бяха нарязани на парчета, но сега бяха отново цели, стояха в тъмното и ни гледаха. А после атакуваха.

— Когато слънцето изгря, бяхме останали живи десет човека — рече Гастли. — Каквото и да представляваха тези същества, можеха да съществуват само нощем. На сутринта пред очите ни се разпаднаха отново на парчета. Събрахме ги пак, трупахме ги накуп, заедно с телата на мъжете и жените, които бяха загинали тази нощ, и ги изгорихме. Скоро след това корабът дойде и ние се изнесохме максимално бързо.

— Ако човек оцелее след три такива поредни нощи — намеси се Страха, — не ми трябва да знам друго за него.

— Я вървете малко по-живо — обади се Скълдъгъри далеч отпред. — Трябва да отхвърлим още път, преди да се установим на лагер за довечера.

Продължиха напред. Валкирия не сваляше очи от скелета. Знаеше какво е да слушаш как хората говорят за теб, без дори да го осъзнават. Всеки път, когато някой споменеше Даркесата, момичето усещаше как цялата вътрешно се свива. Опита се да не мисли за отвращението, за ужаса, който мъжете край нея щяха да изпитат, ако узнаеха, че младата Валкирия ще се превърне именно в Даркесата, стига само за момент да се поддаде на гласа в главата си.

Дали и Скълдъгъри усещаше същото? Дали в тишината на самотата и лорд Вайл не шепнеше в неговото ухо? Дали и скелетът не се бореше срещу зова на черната броня така, както и Валкирия се съпротивляваше на чистата неконтролируема мощ на Даркесата? Момичето не знаеше къде Скълдъгъри е прибрал бронята сега. Беше й казал, че е затворена в ковчеже и скрита. Беше й казал, че бронята вече не представлява опасност. Че е окована. Беше й разказал всичко това с небрежен тон, сякаш му беше все едно, сякаш не знаеше, че чувството за власт създава зависимост.

Разбира се, може за Скълдъгъри то да не означаваше никаква зависимост. А може би той изпитваше такова отвращение от самия себе си, от убийствата и жестокостите, които беше извършил през петте години, когато е съществувал като лорд Вайл, че това отвращение беше изкоренило всяка зависимост, дори и някога да я бе имало. Този вариант също беше възможен. Но Валкирия не вярваше в него.

Вярваше, че Скълдъгъри е точно като нея самата. Че крие ужасяваща тайна, която, ако бъде разкрита, ще накара всичките му приятели на секундата да се обърнат срещу него, но въпреки това той желаеше да поддържа тази тайна жива. Валкирия вярваше, че мракът, мощта, свободата, клокочещи дълбоко под леденото спокойствие на скелета, са онова гориво, което ще го поддържа жив, дори когато всички други мотиви за живот отпаднат. Всичко, което трябваше да направи Скълдъгъри, беше да се предаде, да позволи на мрака да надделее и тутакси цялата вина, срамът и болката щяха да изчезнат завинаги.

Валкирия вярваше, че Скълдъгъри е като нея, защото й беше необходимо да го вярва. Ако то не отговаряше на истината, ако беше сбъркала, това означаваше, че е напълно и изцяло сама в този свят.

И че никой не е в състояние да я спаси.

 

 

Момичето седеше до огъня, протегнало напред ръце в ръкавици в опит да ги стопли. Останалите Мъртъвци също се бяха увили срещу нощния хлад — всички, освен Скълдъгъри, който седеше по турски, без да чувства нужда от топлина.

Момичето внимателно огледа всеки един от групата — мъже, чиито очи издаваха огромния им опит и истинската им възраст. Закоравели бойци, ветерани от разни войни, воини, убийци и герои. „И злодеи“, помисли си Валкирия. Не съществува такова нещо като истински герой, не и когато става дума за война. Не и когато става дума за живи хора. Дълги години тя беше гледала така на Скълдъгъри — като на герой. В много отношения той все още беше герой в очите й. Преминал през всички онези ужаси, извършил всички онези дела и все пак оцелял след тях, превърнал се в мъжа, който сега стоеше пред нея… че това си беше истински подвиг! Но нещата, които е вършил, когато се е бил предал на мрака, когато се е бил отдал на собственото си отчаяние… Онези неща никога нямаше да бъдат забравени. Нито да бъдат простени. Валкирия знаеше това по-добре от мнозина.

— Как започна всъщност всичко? — наруши тя мълчанието. — Искам да кажа, как се появиха Мъртъвците? Кой ви събра?

— Никой — отговори Скълдъгъри. — Просто се намерихме едни други. Така става, когато се опитват да те убият — създаваш си разни полезни връзки. Но аз бях приятел с Гастли и Хоуплес още преди войната да започне.

— А Хоуплес доведе мен — добави Ревъл.

Гастли кимна:

— В началото бяхме само ние четиримата. Бяхме си обикновени войници, биехме се за правилната кауза, стараехме се да не ни убият…

— Което на някои от нас се отдаваше по-добре, отколкото на други — вметна скелетът. — Когато Серпин ме уби, аз се върнах и станах легенда. Дори смъртта не можела да ме спре, така говореха за мен.

Векс се усмихна:

— Чувал съм разни истории: как Скълдъгъри се е вдигнал от мъртвите, за да ни поведе срещу Меволент, как сега войната ще свърши съвсем скоро, до няколко седмици. Но това не се случи. Когато аз най-сетне срещнах воина легенда, живия скелет, бях страшно въодушевен. Очаквах очите му да светят като пламък, очаквах демонстрации на магия, каквато никога не съм виждал. Но вместо това видях… него.

Скълдъгъри наклони глава настрани:

— Доволен съм, когато разочаровам хората.

— А ние се присъединихме малко след Декстър — намеси се Сарацен, като посочи себе си и Страха. — Аз ги впечатлих, когато нападнах сам цял полк от хората на Меволент.

— Всъщност ти просто се подхлъзна — поправи го Страха.

— Спри да го повтаряш всеки път. Не съм се подхлъзнал.

— Нали бях там. Ти се подхлъзна, падна и се изтъркаля по хълма право в лагера на Меволент.

— Атакувайки. Изтъркалях се в лагера им атакувайки.

— Наложи се да те спасявам.

— Защо всеки път го казваш с такъв тон? Все едно съм ти създал някакво затруднение? Виеше ми се свят. Вероятно имах и сътресение. Каквито и да бяха точните обстоятелства, това беше много храбра постъпка от моя страна, заради която се запознахме с тези прекрасни хора, които сега седят срещу теб, Валкирия, а после заедно с тях формирахме бойния отряд, в който и ти самата сега членуваш.

— Не съществувахме официално обаче до деня, в който Мериторий обяви, че му трябват доброволци за една самоубийствена мисия — продължи Скълдъгъри, а оранжевите отблясъци от пламъците играеха по черепа му. — Аз пръв вдигнах ръка.

— Аз пък вдигнах ръка веднага след него — обади се Гастли. — Мислех, че Скълдъгъри има план.

— Никакъв план нямах — отвърна скелетът.

— Но аз тогава не го знаех — довърши Гастли.

— Искам да се отбележи в протокола — намеси се Сарацен, — че аз изобщо не се заявих като доброволец в тази мисия. Просто в онзи момент се прозинах. Не съм вдигал умишлено ръка, само се протегнах. Но въпреки това ме накараха да тръгна с тях.

— В края на краищата — прекъсна го Векс, — Мериторий се сдоби със седмина доброволци. Започнаха да ни викат „мъртъвци“ зад гърба, само когато мислеха, че не чуваме. Никой не очакваше да се завърнем живи.

— Но ние се завърнахме — довърши Ревъл. — Тогава вече почнаха да ни наричат в очите Мъртъвците. След това някак си придобихме репутацията на хора, които се нагърбват с невъзможни мисии и се измъкват живи от тях. Случваше се и да ни раняват, разбира се. Докато аз се възстановявах, мястото ми зае Ларикин. Пак той дойде при нас, когато Скълдъгъри кривна от правия път, когато бяхме съсипани и наистина не знаехме живи ли сме, или умрели.

— А после, когато Хоуплес загина — тихо довърши Гастли, — Ларикин стана постоянен член на отряда.

— Докато Серпин не го уби — рече Векс.

— А няколко месеца по-късно самият Меволент беше убит — добави Скълдъгъри. — А след още няколко месеца войната свърши и Мъртъвците бяха официално разпуснати. Никога не сме допускали, че отново ще има нужда от нас.

— Ама не стана така — промълви Сарацен.

— Удряй от сенките — прошепна Векс.

— Изчезни в мрака — довърши Гастли.

Последва пълно мълчание, докато Ревъл не каза:

— Смятам, че трябва да поспим. Утре ни чака тежък ден.