Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (30)

28.
Пръчката

Може и да бяха хванали обикновен международен полет, но — разбира се — летяха в първа класа.

Скълдъгъри седеше до прозореца, увит с шал до носа и смъкнал ниско широката периферия на шапката. Фасадната татуировка трябваше да се използва само в наложителни случаи, така че уговорката сега беше скелетът да седи така опакован през целия полет и да се преструва на заспал. Задача, с която той щеше да се справи блестящо от Дъблин, та чак до Париж. С Валкирия обаче нещата не стояха така — в краката си тя чувстваше гъдел, както всеки път, когато беше неспокойна и когато й се приискваше да тича и да удря. Но стоеше спокойно, като послушно момиче.

Гастли и Ревъл седяха от противоположната страна на дъската. За да скрие белезите си, шивачът беше омотан също като Скълдъгъри. Трябваше да будят възможно най-малко подозрение. Не беше лесно — не и със Страха, който се взираше злобно във всички, и със Сарацен, който палаво бъбреше със стюардесите.

Валкирия смушка Скълдъгъри.

— Отегчих се.

— В момента медитирам — долетя приглушен отговор.

— Ще ни пуснат ли филм да погледаме?

— Пътят до Франция е само два часа. Няма да ни пуснат филм.

Изведнъж я осени неочаквана мисъл.

— Какво ще стане, когато минем през щита? Ще изпадна в кома ли?

— Де тоя късмет.

— Моля?

— Щитът е предназначен да държи хора вън, а не вътре. Няма да има проблем.

Капитанът на полета заговори нещо по уредбата. Валкирия хващаше всяка трета френска дума, но разбра, че не става дума за нищо интересно. Изчака съобщението да отмине и пак сръчка Скълдъгъри.

— Искаш ли да си поприказваме за случая?

— За мистериозния неуловим мъж? Какво има да приказваме?

Момичето сви рамене.

— Чудех се дали не са ти хрумнали нови теории по въпроса, които да искаш да споделиш. С теб обикновено използваме спокойните моменти, за да обсъждаме случаите си.

— Само дето спокойни моменти напоследък липсват.

— Не искаш да говорим за случая, значи. Добре. Какво ще кажеш тогава да поиграем на въпроси и отговори?

Скелетът се извърна да я погледне. Момичето видя отражението си в слънчевите очила, които беше добавил към маскировката.

— Притеснена си, нали?

— Не съм притеснена. Просто съм…

— Разтревожена.

— Разтревожена звучи по-лошо и от притеснена. Не, любопитно ми е. Любопитно ми е да видя какво има да става.

— Ще ти кажа какво има да става — отвърна скелетът. — Ще кацнем в Анеси и ще се промъкнем покрай охраната на летището, като пътем обезвредим всички камери. После ще наемем или откраднем някоя голяма кола и ще пътуваме с нея около два часа.

— Звучи вълнуващо.

— А после ще зарежем колата и ще продължим пеш.

— Именно тази част я очаквам с най-малко нетърпение.

— Една хубава разходка ще ти се отрази добре.

— Сарацен каза, че ще ходим през планини. На това аз му викам скално катерене.

— Не, нарича се туристически преход. Ще се справиш. Та, след няколко дни преход…

Момичето ахна.

— Дни?!

— … ще стигнем до град, наречен Улфсонг или, както биха казали във Франция, Chant de Loup. Там ще се опитаме да убедим някого да ни вкара в тайната база на френското Убежище, към която всъщност сме се запътили.

— Там, където враговете са предупредени да ни очакват.

— Да.

— И където се канят да ни поставят засада.

— Да.

— Мястото, от което ще се измъкнем живи единствено ако австралийците и африканците междувременно са взели тайното решение да ни се притекат на помощ.

— Именно. Така че, както виждаш, няма нищо, за което да се притесняваш, да се тревожиш или дори да любопитстваш. Всичко е планирано.

— А какво ще кажеш, вместо да вървим през планините, двамата с теб направо да прелетим до Улфсонг?

— Боя се, че няма как да стане. Ще ограничим до минимум използването на магия в онзи район, за да не ни забележат. Върховният съвет е назначил специални долавящи, които сканират от разстояние всички територии и следят за необичайна магическа активност.

— Стига бе! Ами то… какъв е смисълът да имаме магически сили, ако не ги използваме да правим разни смайващи неща?

— А де! Но за кратко ще се наложи да се въздържаме.

— Ами тогава… Може ли да ме носиш на гръб в планината?

— Категорично не.

 

 

Кацнаха в Анеси и чакаха безкрайно дълго да ги пуснат вън от самолета. Използването на частни самолети и кацането по частни летища беше в пъти по-удобно и значително по-малко досадно. Щом слязоха, Сарацен пое водачеството и ги измъкна вън от летището, ловко заобикаляйки всички полицаи и охранители. Скълдъгъри стопи една камера, наложи им се да прескочат няколко огради, докато най-сетне се озоваха вън на паркинга. Векс влезе в чужд микробус, запали го без ключ и цялата група пътува с него около два часа, докато най-сетне спряха и отбиха край шосето.

Валкирия изскочи навън и се покатери на една скала, за да огледа наоколо. От едната им страна се простираше езеро, от другата — планини, а над главите им — слънцето. Франция наистина беше красива като пощенска картичка.

Междувременно Мъртъвците се преоблякоха в обичайните си дрехи. Валкирия вече носеше бойното си снаряжение — черният екип, който й беше ушил Гастли, беше подходящ за всякакви случаи.

Момичето мерна лъскавите бели кости на Скълдъгъри и веднага отвърна поглед, а после се засмя на собствената си реакция.

Страха я подмина, приковал очи върху компаса в ръката си. Момичето чу зад гърба си гласове и се обърна. Пред очите й се изправиха Мъртъвците.

Скълдъгъри беше облечен от глава до пети в черни кожени дрехи — стари и протрити. Ботушите му бяха дебели и тежки, със стоманени носове и също стари, но затова пък лъснати като огледало. Лявата му ръка беше облечена в метална ръкавица, черна и без блясък, която я покриваше от китката до рамото, със специална открита става на лакътя. Вместо в кобура под мишницата, сега пистолетът му висеше ниско на дясното бедро. От другата страна на колана му беше окачен меч в ножница.

— Леле майко — проточи Валкирия.

Скелетът вдигна очи към нея.

— Нали не очакваше, че ще влизам в битка с костюм и вратовръзка? Екипът ми може и да не е толкова здрав като твоите дрехи, но върши работа.

Момичето плъзна очи по другите от групата, които бяха екипирани по сходен начин.

— Така ли бяхте облечени по време на войната с Меволент?

— Така — отвърна Скълдъгъри. — Или приблизително така.

— Дори нямаш шапка.

Скелетът посегна през рамо и вдигна върху главата си качулката на черната дреха.

— Доволна ли си сега?

— Изключително. А бронираната ръкавица що за чудо е?

Скелетът смъкна качулката и протегна лявата си ръка.

— В стари времена смъртните влизали в битка с меч в едната ръка и с щит в другата. Магьосниците обаче не правим така, защото няма да ни останат свободни ръце, с които да боравим с магията, тъй че разчитаме на този тип брони. Могат да спрат удар от коса на секач, което е и основното им предназначение.

— Яко.

— Тъкмо имам още една с твоя размер.

— Не, благодаря.

Скелетът наклони глава на една страна.

— Във видението на Касандра носех точно същата ръкавица — обясни Валкирия.

— Да, но беше на дясната ти ръка — поправи я Скълдъгъри — и покриваше само китката ти. А дори и да се беше видяла да носиш точно същата броня, която смятам да ти дам, това пак нищо нямаше да означава. Бъдещето не се решава от това дали носиш ръкавица, или не. Ако сега откажеш да я сложиш, бъдещето може пак да си се случи, само дето ти ще си по-уязвима в битките, които ни предстоят следващите дни. Дрехите на Гастли те пазят, но допълнителната броня ще ти бъде само от помощ.

Валкирия въздъхна.

— Добре. Ще я нося. Готина ли е на вид?

— Много. Розова е.

— Няма да я нося!

— В много готин нюанс на розовото е.

— Скълдъгъри… занасяш ли ме?

— Малко.

— Мразя те!

Скелетът се измъкна от групата за момент и след малко се върна с една продълговата торба. От нея извади бронирана ръкавица от китката до рамото — черна като неговата — и я държа, докато момичето си промуши ръката вътре. Закрепена на място и пристегната, ръкавицата лягаше плътно, без да създава неудобство. Валкирия сви ръка в лакътя няколко пъти, за да пробва металната става на сгъвката. Бронята следваше движенията й като втора кожа.

— А меч ще получа ли?

— Не — отвърна скелетът. — Но пък ти донесох ето това.

После бръкна пак в торбата и извади една пръчка.

Момичето зяпна.

— Какво?

— Наистина ли си помисли, че съм забравил обещанието си да ти подаря пръчка за Коледа?

— Сега не сме Коледа.

— Честит рожден ден тогава.

Валкирия взе пръчката от ръката му. Беше от някакво тъмно дърво, дебела около три сантиметра и с шестоъгълно сечение. Върху й бяха издълбани символи. Беше странно студена на пипане.

— Хубава е, нали? — попита Скълдъгъри.

— Това си е пръчка.

— Специална пръчка.

— Това е пръчка!

— Е, да, но, както вече казах, специална пръчка. И най-острата коса на секачите не може да я порази или пререже. Поне така мисля. А и съм те тренирал да се биеш с пръчки. Танит също ти е показвала. За да превърнеш тази пръчка и електрошокова палка, трябва само да натиснеш с палец ето този символ тука.

Скелетът й посочи символа, момичето го натисна, но пръчката си остана пръчка.

— Хмм — проточи Скълдъгъри.

— Счупена е — рече Валкирия.

— Да, явно не работи.

— Подаряваш ми счупена пръчка за рождения ден.

— И счупената пръчка си е все пръчка, нали?

— Наблюдение, което ни връща към факта, че ми подаряваш пръчка за рождения ден! Искам меч.

— Не искаш меч. Мечовете са остри. Особено тези, които ние носим. Човек може да си отреже пръста с такъв меч. Докато с пръчка това няма как да стане. Най-малкото, защото не е остра. Освен това не работи. Така че е напълно безопасна.

— Не искам напълно безопасно оръжие! Искам опасно оръжие, от което хората да ги боли.

Скелетът взе пръчката от ръката й, замахна и я фрасна с нея по главата. Валкирия изохка, а Скълдъгъри кимна:

— Видя ли? Боли си.

Момичето дръпна пръчката и го цапардоса по черепа.

— Ох — рече скелетът.

— Сега не ти е толкова смешно, нали?

— Разбира се, че не. Смешно е, само когато се случва на другите хора. Очевиден принцип, мислех, че отдавна си го схванала.

Валкирия замахна втори път към него и тогава издълбаните върху пръчката символи неочаквано засветиха.

— Уха!

— Ето — рече скелетът. — Използва се за пръв път, явно й е трябвало малко време да загрее. Презарежда се от само себе си при контакт с кожата ти. Шокът от заряда е достатъчен да обезвреди човек с нормален ръст. Не се тревожи, ефектът е временен. Жертвите се будят с главоболие и толкоз.

— Е — кисело се съгласи момичето, — признавам, доста яка пръчка. Къде да я нося обаче? Ножница ще получа ли, или да си я стискам в ръка?

— Нито едното, нито другото — отвърна скелетът и извади нещо от джоба си. Малък диск, не по-широк от обикновена контактна леща. Махна на момичето да се обърне с гръб и притиска дискчето отзад на куртката й, близо до едната й плешка. — Това е вид магнит — обясни. — Хайде. Сложи пръчката до него.

Валкирия прехвърли пръчката зад гърба си и я пусна, когато усети придърпването. Пръчката остана на място, плътно прилепнала за рамото й. Момичето посегна пак, освободи я от магнита, после пак я върна на място. Пръчката пак се залепи и не мръдна.

— Много добре! — възкликна Валкирия.

Страха пристъпи към тях.

— Ако искаме да стигнем до първото, предвидено за лагеруване, място преди залез, трябва да тръгваме веднага — и без да дочака отговор, пое напред.

Момичето погледна скелета.

— Последен шанс да ме вземеш на гръб.

— Съжалявам, Валкирия. Вече си член на Мъртъвците, а никой никога не е казвал, че това е лесна работа.