Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (3)

1.
Вещиците

Войната е работа за варвари.

Наполеон Бонапарт

Небето беше ясно, звездите светеха, а Грейшъс беше заспал в тревата. Донегън го сръга, Грейшъс промърмори нещо и се събуди.

— Предполага се да си отваряш очите на четири — рече му Донегън.

— Това и правех — прозя се Грейшъс.

— Спеше.

— Само бях притворил клепачи.

— Хъркаше.

— Упражнявах правилно дишане.

— Ставай.

Грейшъс недоволно се изправи и се протегна. Протягането при него не беше кой знае какво. Не беше много висок. Но онова, което не достигаше на Грейшъс О’Калахан като ръст, той компенсираше с мускули и страхотна коса.

— Здрасти, Валкирия — рече Грейшъс.

— Здрасти, Грейшъс.

— Значи така, това ще е първата ти среща с вещица, както разбирам?

Момичето кимна.

— Ще се справиш, не се тревожи. Вещиците повече се боят от теб, отколкото ти от тях.

— Мислех, че това важи за пчелите.

Грейшъс примигна.

— Май си права. Всъщност, да, права си. Пчелите са си окей, вещиците са ужасните. Все ги бъркам.

Грейшъс носеше торбести дънки и избеляла тениска с логото на „Междузвездни войни“. Валкирия си представи, че магьосникът си има у дома специална стая, в която държи всичките си лузърски чудновати дрехи с надписи от стари филми, представи си го как стои в средата на тази стая с часове и бавно се върти на място с двусмислена усмивка на уста. За разлика от партньора си, Донегън Бейн, висок и строен англичанин, предпочиташе спортни сака, тънки вратовръзки и прилепнали джинси.

Донегън се вторачи ядосано в Грейшъс.

— Не мога да повярвам, че успя да заспиш.

— Не съм заспивал.

— Знаеш ли тогава дали вещицата изобщо си е у дома?

— Нямам представа — призна Грейшъс. — Бях заспал.

За пръв път Валкирия се срещна с двамата преди няколко месеца, но вече ги познаваше достатъчно добре и знаеше, че ако им се отвори възможност, Грейшъс и Донегън ще се джавкат така с часове. Затова просто се обърна и закрачи към малката къщурка, а миг по-късно двамата магьосници я последваха.

Изправиха се на прага и Донегън потропа три пъти. Почакаха и след малко им отвори младо момиче с кисела физиономия.

— Здравейте — поздрави Донегън със сладка усмивка, която не предизвика у момичето никаква реакция.

— Знаете ли кое време е? — попита то. Валкирия прецени, че двете са горе-долу връстнички, момичето беше сигурно на седемнадесет-осемнадесет години. Имаше бледа кожа, пълни устни и великолепна червена коса, която обрамчваше красиво лицето й.

— Ами нее — игриво проточи Донегън. — Кое време е?

Момичето се смръщи от досада.

— Какво искате?

— Казвам се Донегън Бейн, а това е колегата ми Грейшъс О’Калахан. Ние сме Ловците на чудовища. Тук сме с нашата сътрудничка Валкирия Каин и се питаме дали баба ви си е у дома?

— Ловци на чудовища значи.

— Точно така. Навярно сте чували за нас. Автори сме на „Лов на чудовища за начинаещи“, „Пълен справочник на съществата превъплъщенци“, както и на „Страстите на Грета Грей“ — първият ни опит в жанра на любовните романи.

— И търсите баба ми?

— Ако баба ви е Дъбхог Ни Бройн, да, търсим я.

— Ще я убиете ли?

— Моля? О, не! Нищо подобно. Просто искаме да си поговорим с нея.

— Значи няма да я убивате?

— Не — отвърна през смях Донегън. — Уверявам ви, тя е в пълна безопасност.

Момичето присви очи.

— Как да съм сигурна, че казвате истината?

— Дошли сме невъоръжени — жизнерадостно отвърна Донегън, а Грейшъс се втренчи в него невярващо.

— Нямаш оръжие? — попита изненадано.

— Не — отвърна Донегън. — Ами ти?

— Ами, май не. Само пистолета, де.

Донегън се вторачи ядосано в партньора си.

— Какво? Защо си донесъл пистолета? Нали ти казах да дойдеш невъоръжен!

— Реших, че се майтапиш.

— Защо да се майтапя?

— Не знам, да ни стане весело.

Донегън придоби такъв вид, сякаш се кани да удуши по-нисичкия магьосник, но после се насили отново да се усмихне и пак се обърна към момичето на вратата.

— Извинявам се, госпожице, но не дочух името ви…

— Мизъри — отвърна младата домакиня с изпълнен с подозрение тон.

— Мизъри, за мен е удоволствие да се запознаем. Приятелят ми страда от редица проблеми; доста умен е по един свой си начин, но има склонност да носи пистолета си на неподходящи места. Искам да ви уверя, че баба ви няма да пострада. Желаем само да разговаряме с нея.

— Защо?

Валкирия пристъпи напред, преди някой от двамата Ловци на чудовища да влоши ситуацията още повече.

— Търсим един наш приятел. Може би си го виждала? Висок? Кльощав? Носи хубави костюми? Също така е и скелет? Името му е Скълдъгъри Плезънт, а преди два дни пое сам нанякъде и изчезна, пък ние тук подозираме, че баба ти може да знае къде е.

— Че защо точно баба ми да знае?

— Защото преди да изчезне, беше тръгнал да се срещне с нея.

— Ние си нямаме много вземане-даване с магьосници — отвърна Мизъри. — Те не ни харесват и ние не ги харесваме. Не си спомням да съм виждала вашия приятел. Какъв казахте, че е? Зомби? Мумия?

— Скелет.

— Скелет, вярно. Не, скелети не съм виждала от години.

— Мисля, че лъжеш — отвърна Валкирия.

Мизъри се усмихна студено.

— Е, и? Какво ще направите по въпроса?

— Каквото се наложи.

— А, ето ти на, арогантността, за която баба ми винаги говори. И каква точно магьосница си ти, ако смея да попитам? Нека отгатна. Изправила си ми се тука, цялата в черно… Това бронебойни дрехи ли са? Познах, нали? И с този голям грозен пръстен на ръката ти — от него идва оная, смъртната магия, нали? Некромантията? Само че ти… Ти си на моята възраст. Твърде млада си, за да си преживяла Прилива. Сигурно още само експериментираш с разните ви там дребни магьоснически дисциплини, изпълняваш упражненията като добро момиче. Така че в крайна сметка бих казала, че си Елементал. Права съм, нали? Ние, вещиците, нямаме дисциплини и профили. Истинската магия не е в това да избереш едно нещо пред друго. Истинската магия означава да се отвориш за всичко.

— Хубаво — отвърна Валкирия. — Колко интересно. Баба ти вкъщи ли е? Можем ли да говорим с нея?

— Вкъщи е — каза Мизъри. — Но е заета.

— С какво?

— Вещерски работи.

— Може ли да влезем?

— Не.

— Влизаме, със или без разрешението ти.

— Бих искала да ви видя как ще влезете!

— Не, уверявам те, че не би искала да ни видиш как ще влезем!

— Мисля — побърза да се намеси Грейшъс, — че въобще нашето познанство започна погрешно. Мизъри, ти ми се струваш прекрасно момиче, долавям в очите ти една доброта, която ми напомня за новородено жребче или за благороден таралеж. От дни вече издирваме баба ти, а вчера нашият приятел Скълдъгъри изчезна. Както се досещаш, разтревожени сме, а някои от нас — без да назовавам имена — са станали по-сприхави от обикновено.

— Не съм сприхава — отвърна Валкирия.

— Тогава откъде знаеш, че имах предвид теб?

— Защото ме посочи с пръст.

— Предлагам да се върнем на важния въпрос. Мизъри, наистина ще сме ти много задължени, ако ни пуснеш да влезем. Моля те.

Мизъри го погледна, но не отговори.

— Ъм — окашля се Грейшъс. — Ехо?

— Тихо — сряза го момичето вещица. — Мисля.

После подъвка пълничката си устна и въздъхна:

— Не се разбирам много добре с баба. Тя си спазва традициите и… А аз я гледам, цялата сбръчкана, повехнала и прочее, и, право да ви кажа, не искам да свърша като нея. Не искам да прекарам остатъка от живота си в къщичка насред някакъв пущинак. Искам да живея в града. Искам от време на време да нося обувки с високи токчета и да правя неща, които нямат нищо общо с това, че съм вещица.

Грейшъс кимна.

— Разбирам всяка твоя дума и ти съчувствам дълбоко, макар че, честно казано, високите токчета са ми малко далечни и не знам дали имаш основание да си мечтаеш за тях.

— Обещавате ли ми да не й причинявате зло? — попита Мизъри.

Валкирия сбръчка чело.

— Че защо ни е да й причиняваме зло?

— Защото държи приятеля ви затворен в мазето.

Валкирия прекрачи прага.

— Да има късмет само да му е направила нещо.

Мизъри вдигна ръце.

— Той е добре, добре е! Доколкото чувам през вратата, само си приказват. Ако ми обещаете да не наранявате баба, ще ви покажа как се слиза долу. Става ли?

— Аз възнамерявам да се защитавам — отвърна Валкирия. — Ако баба ти ме нападне, ще се защитавам. Но… обещаваме да сме внимателни с нея, ако това изобщо е възможно.

— Това е най-доброто предложение, което ще получиш по въпроса — добави Грейшъс с извинителен тон.

— Добре — отвърна Мизъри след още миг размисъл. — Влизайте. Изтрийте си краката.

Къщурката беше тъмна, чудновата и миришеше особено — на варено зеле и мокро куче едновременно. Валкирия отлично разбра защо на Мизъри не й харесва да живее тук. Нямаше телевизор, нито дори радио. Помещението беше осветено от маслени лампи, а в единия ъгъл се мъдреше мангал. По всичко личеше, че през зимата тук е много студено.

Мизъри отметна едно килимче и вдигна тежкия капак на пода. Сложи пръст на устните си и Валкирия я последва надолу по стъпалата.

Мазето се оказа доста по-голямо, отколкото беше очаквала, но пък порядъчно тъмно. Валкирия и Ловците на чудовища слязоха по каменните стъпала, после се запромъкваха по тунел към трепкащата светлинка на дъното му, следвайки гласа на Скълдъгъри и още един, женски глас. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно се чуваха думите:

— … не виждам какво общо има това с мен — каза жената. — Аз съм само една стара вещица, която доизживява дните си с неблагодарната си внучка. Какво бих могла да знам аз за делата на уорлоките?

Валкирия надникна иззад последния ъгъл. Дъбхог Ни Бройн забележително приличаше на вещица от приказките, беше стара, дребна и прегърбена, със сплъстена дълга сива коса, а на острата си брадичка имаше брадавица — истинска брадавица! Носеше черен шал, наметнат върху безформена черна рокля, но — за известно разочарование на Валкирия — нямаше островърха шапка. „Е, по-добре е, че образът на старицата не се вписва напълно в класическото клише“, помисли момичето. Това вече би било просто глупаво.

С лице към Дъбхог и с гръб към Валкирия стоеше Скълдъгъри Плезънт, стъпил в средата на нарисуван с тебешир кръг. Момичето вече знаеше достатъчно за символите и азбуката на магията и се досети, че кръгът ограничава силите на скелета, но около краката му бяха изписани и непознати за нея знаци. Тъй като детективът не правеше и крачка встрани, Валкирия прецени, че те служат, за да го държат вътре в кръга.

— Вещиците и уорлоките сте си много близки — рече скелетът. Носеше същия сив костюм, с който Валкирия го беше видяла последно. Шапката му лежеше на масата в ъгъла, а по черепа му играеха отраженията от свещите. — Пазарувате в едни и същи магазини, ползвате еднакви рецепти… Ако някой изобщо е дочул, че уорлоките са намислили нещо, то този някой със сигурност ще е вещица.

— Може би някоя от онези, другите вещици — отвърна Дъбхог с известно презрение в гласа. — Да речем Девиците или ония, Невестите на Кървавите сълзи с техните разголени коремчета, с воалите и с дългите крака… Моят корем разголен ли е, господин скелет? Нося ли воал? Краката ми дълги и красиви ли са?

— Ъм — отвърна Скълдъгъри.

— Има различни видове вещици и различни видове уорлоки — продължи Дъбхог, — точно както има различни видове магьосници. Има мъже и жени вещици, точно както има и мъже и жени уорлоки. Всякакви видове има. Но и ние, и те сме си дискретни. Чуждата работа не ни интересува.

— Но мен чуждата работа ме интересува — отвърна Скълдъгъри. — Носят се слухове, Дъбхог. Тревожни слухове. Просто си помислих, че може да разсееш страховете ми.

— И затова ме нападна?

— Просто почуках на вратата.

— А после нападна същата тая врата — примижа срещу му вещицата. — Мислите се за много умни, нали? С вашите Убежища и правила. Смятате, че всички трябва да бъдат като вас. Е, аз не съм като вас. Вещиците не са като вас. Уорлоките не са като вас. Защо ни е да сме като вас? Вие живеете затворени в клетка от правила. Дори магията ви е ограничена. За магьосниците магията е наука. Това е отвратително и неестествено. Извращава самата магическа природа.

— Контролът е важен.

— Защо? Защо да е важен? Магията трябва да може да се развива, в каквато форма пожелае.

— В тази мисъл се крие лудостта.

— Само за слабоволевите.

— Кажи ми какво е намислил Шаривари.

— Не бих могла да знам — отговори Дъбхог. — Никога не съм го срещала. Ама защо въобще смяташ, че ми е известно нещо по този въпрос?

— Преди малко повече от година са те видели да разговаряш с уорлок, който впоследствие се опита да убие мен и партньорката ми.

— Преди година? Предполага се да помня неща от толкова отдавна? Че аз съм на осемстотин години. Обърквам се за малките неща — кой какво казал, кой какво направил, кой кого се опитал да убие… Дните ми са посветени на внучката ми, а нощите — на многократни посещения в тоалетната. Нямам време за ничии велики планове.

— Значи Шаривари има велик план?

Дъбхог се смръщи.

— Не съм казала такова нещо.

— Всъщност, каза го. В известен смисъл.

— Аа, ясно — отвърна вещицата. — Ти си от ония значи. Обичаш да се гъбаркаш с думите и се опитваш да ме притиснеш до стената. Е, няма да стане. Човек с годините помъдрява, не знам дали си чувал.

— Чувал съм, но и знам, че помъдряването продължава до към сто и двадесетата година. Минеш ли тоя момент, по-мъдър няма да станеш, колкото и да остарееш.

— Е, аз съм помъдряла достатъчно, че да не кажа нито думичка повече по въпроса.

— Значи знаеш още нещо по въпроса.

— Не съм казала това.

— Да, но намекваш, че знаеш. Уорлокът, с когото си разговаряла, беше нает от некромантите да ни убие — каза, че им дължал някаква специална услуга. Защо?

Дъбхог сви рамене.

— Защо въобще хората вършат разни неща?

— Каква услуга са направили некромантите на уорлоките? Дали ли са им нещо? Дали са им, значи? Какво е било то — знание, предмет, човек? Предмет ли е било, информация ли…? Значи е било информация? Добре, ясно.

Дъбхог отстъпи назад в ужас.

— Какво правиш? Четеш ми мислите ли? Никой не може да чете мислите на вещица!

— Не ти чета мислите — отвърна Скълдъгъри. — Чета изражението на лицето ти. Каква информация са дали некромантите на уорлоките? Стратегия? Място? Име?

Дъбхог изпищя и покри лице с ръцете си.

— Име значи — отбеляза скелетът.

— Няма как да знаеш това! — кресна вещицата. — Скрила съм си лицето!

— Значи уорлоките са искали от некромантите това име, но какво са искали от теб? Ще ти бъде по-лесно, ако просто ми кажеш всичко, което искам да знам.

— Никога!

Докато Дъбхог отстъпваше драматично към стената, притиснала ръце върху лицето си, Валкирия излезе иззад ъгъла и пристъпи до тебеширения кръг. Скълдъгъри й помаха лекичко. Момичето можеше просто да си наплюнчи пръста и да изтрие тебешира, но вместо това реши да приложи на практика наученото от всичките часове упражнения в магия. Клекна на пода и притисна длан точно пред тебеширената линия, после избута магията си надолу, докато я превърна в част от цимента под краката им, избута я, докато не усети, че самата тя става студена и твърда. После рязко изви ръка на една страна и земята се пропука, разкъсвайки тебеширената линия.

При звука Дъбхог се извъртя и се втренчи във Валкирия, а Скълдъгъри пристъпи вън от кръга.

— Как влязохте? Сторили ли сте нещо на внучката ми?

— Нищо й няма на внучката — отвърна Валкирия и се изправи.

— Ако сте я наранили…

— Не сме.

Лицето на Дъбхог се изкриви от ярост.

— Ще си платите!

— Нали ти казах — навъси се Валкирия, — че не сме…

Но беше късно.

Дъбхог се издигна над земята, въздухът около тялото й запращя сякаш от статично електричество, от което дългата й коса щръкна във всички посоки. За момент вещицата остана увиснала под тавана, подобно на подложен на електрошок анимационен герой, чертите й се кривяха от гняв. Грейшъс се хвърли към нея, но лъч съскаща светлина го удари в гърдите и го запрати назад. Донегън се втурна напред, ръцете му засветиха, но Дъбхог улови лъча, запратен срещу й, и отговори на магьосника със същото. Въздухът затрептя около тялото на Валкирия, тя налетя срещу вещицата, сенките се кълбяха около юмрука й. Дъбхог обаче я стисна за гърлото, хватката й беше неимоверно силна, Валкирия призова огнена топка в шепата си и се приготви да я хвърли в лицето на старицата.

— Бабо! — извика Мизъри. — Бабо, престани. Бабо. БАБО!

Битката се прекрати на секундата и Дъбхог се огледа.

— Мизъри? Добре ли си?

— Нищо не са ми направили, бабо — отвърна Мизъри малко сърдито. — А сега пусни момичето, слез на пода и спри да ме излагаш.

Дъбхог полекичка стъпи на пода, пусна Валкирия, която отстъпи несигурно назад, разтривайки гърлото си.

— Ужасно съжалявам — рече й старата вещица, косата й се отпусна, а видът й си стана пак нормален; бясната й сила изчезна толкова бързо, колкото се беше появила преди малко.

— Няма нищо — успокои я Скълдъгъри и пристъпи напред. — Всички правим грешки. Нищо не е станало.

Грейшъс простена от ъгъла.

— Кажи им каквото искат да узнаят — рече Мизъри — и после се качвай горе. Слагам чайника.

Младата вещица се обърна и излезе, а Дъбхог се окашля и се усмихна на скелета.

— Все я излагам — обясни. — Нищо не правя както трябва. Искам само да я защитя от жестокостите на тоя свят, ама все нещо бъркам. Ту казвам нещо погрешно, ту нападам погрешните хора…

— Деца, какво да ги правиш — съчувствено отговори Скълдъгъри.

— Ще й липсвам, когато си отида — отвърна вещицата.

— Та, значи уорлокът…

— А, да, уорлокът. Не знам каква информация са му дали некромантите. Той спомена, че бил разговарял с един от тях, някакъв с някакво нелепо име.

— Бизон Драгънклоу — обади се Валкирия.

— Драгънклоу, да — сети се вещицата. — Същият.

— А защо въобще те е търсил уорлокът? — попита Скълдъгъри.

— Смяташе, че ще успея да убедя сестрите си да се присъединим към Шаривари. Но ние, Стариците, носим различна магия от останалите вещици. Магия, която не ни поддържа млади. Ние сме просто едни престарели жени и аз си му го казах на уорлока.

— Защо да се присъединявате към Шаривари? Какво планират уорлоките?

— Война — отговори Дъбхог. — Планират да тръгнат на война.