Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (27)

25.
Старите бойни другари отново заедно

Май сънуваше нещо приятно. Май. Щом Скълдъгъри я събуди, сънят потъна обратно в дълбините на съзнанието й. Остана й само чувството, че е бил хубав сън. Надяваше се наистина да е било така.

— Какво става? — промърмори.

— Декстър — отвърна скелетът.

Момичето на секундата се изправи, ужасено:

— Убили ли са го?

— Какво? Не. Танит го е докопала първа.

— Тя ли го е убила?

— Стига вече, убили, та убили! Доколкото знаем, си е жив и здрав. Бил в някакъв затвор, а Танит и Сангуайн го измъкнали оттам. В момента идват насам с лодка, приближават Уексфърд Харбър. Гастли вече чака в буса, така че си обувай ботушите и хайде.

Стигнаха в Уексфърд някъде към десет часа сутринта, застанаха на кея и загледаха как малката лодка бавно наближава. Валкирия понечи да пристъпи напред, но скелетът сложи ръка на рамото й, спря я и кимна към ниската стена до нея. Момичето завъртя глава, за да я огледа от всички страни, взря се по-внимателно, докато най-сетне забеляза меката глина на изрисувания символ.

Лодката пристана и Декстър Векс слезе. Висок и силен, облечен в черна тениска, джинси и ботуши с ожулени колене. Китките му бяха оковани зад гърба, което караше бицепсите на голите му ръце да изпъкват ясно. Косата му сега беше по-тъмна от предния път, когато се видяха с Валкирия. Оттогава беше изрусяла от силното слънце при множеството му приключения по целия свят. Мъжкият му чар обаче си беше все същият и момичето си позволи за миг-два да го погледа възхитено, а после побърза вътрешно да превключи на професионален режим. След Декстър на кея се качиха мускулеста русокоса жена в кожени дрехи и мъж с костюм и черни очила. Танит Лоу и Били-Рей Сангуайн. Оръжията и на двамата блестяха оголени в ръцете им.

Валкирия хвърли предпазлив поглед наоколо. Никой смъртен не им обръщаше внимание. Все още.

Танит и Сангуайн изпроводиха Векс до ниската стена, но там невидимият щит спря и тримата.

— Декстър — поздрави Скълдъгъри. — Мигни два пъти, ако са те довели против волята ти.

Въпреки че две остриета висяха над жизненоважни части на тялото му, Декстър се засмя.

— Явно е, че искат да ме предадат във ваши ръце — рече, — като се замислиш, е много мило от тяхна страна. Също така искат да минат на наша страна във войната.

— Недей да говориш вместо нас, моля ти се — обади се Танит. — Здрасти, Вал. Здрасти, Скълдъгъри — пауза. — Здрасти, Гастли.

— Пуснете го — отвърна Гастли.

— Първо ще си поговорим. После ще го пуснем.

— Не, Танит. Няма вие да поставяте условията в този разговор.

— Единствените условия, поставени в този разговор, ще бъдат нашите — прекъсна ги Сангуайн. — Държим наточени остриета, които ще разпорят и последната артерия на приятеля ви, затова най-добре внимавайте в…

— На теб — пресече го Гастли — изобщо не ти е позволено да говориш.

Сангуайн се навъси зад очилата.

— Моля?

Очите на Гастли вече се бяха върнали върху Танит.

— Освободете ръцете на Декстър, свалете оръжията и тогава ще говорим.

Танит срещна нагло погледа му.

— Нямаме ключ за белезниците.

— На теб лично ключове не ти трябват — отговори Гастли.

Танит се усмихна.

— Няма да го освободим — отвърна Сангуайн — и ти няма да ни нареждаш какво да правим, белязан.

— Танит — рече Гастли, — укроти си псето.

Сангуайн оголи зъби.

— Псе? Така ли ме нарече? Ей, гледай ме, когато ти говоря! Криво ти е, щото тя избра мен, а не теб! Още те боли от това, а? Още те яде? Е, ще ти кажа още нещо, което да те яде!

— Били-Рей — предупредително се обади Танит, но Сангуайн вече не можеше да се спре.

— Двамата с Танит сме сгодени, грознико! Добре ме чу. Ще се женим!

При тези думи нещо във Валкирия се сви на топка. Тя побърза да погледне Гастли. Той дори не беше трепнал.

— Ще се обичаме, почитаме и закриляме — продължаваше Сангуайн, — докато смъртта ни раздели и прочее, и прочее. Видя ли сега, Биспоук? По-добрият мъж спечели. Можеш да дойдеш на сватбата, ако желаеш. Ще носиш халките.

— Били-Рей — повтори Танит, — достатъчно.

Посегна, хвана белезниците на Декстър и секунда по-късно те се откопчиха с едно „щрак“. Сангуайн стисна зъби, но не каза нищо, докато Векс разтърси ръце и разтри наранените си китки.

Танит прибра меча в ножницата и след кратък размисъл Сангуайн също сгъна бръснача си и го скри.

— Готово — рече Танит. — Идваме с мир.

— Дай ми една причина да не ви застрелям още сега — продума Скълдъгъри.

Танит глезено прехапа устни.

— Ами не знам. Може би защото сме приятели? Или защото, ако не бях обладана от Останка, щях да съм един наистина добър човек? А може би и защото съм твърде сладка, за да умра?

— Бяхме приятели преди — отговори скелетът. — А фактът, че действително си обладана от Останка, неутрализира всичките ти аргументи.

Танит се ухили.

— Забелязвам как намекът, че съм сладка, не произведе никакъв ефект.

— Също така ти уби Върховен маг Стром — продължи Скълдъгъри — и така ни тласна по пътя, по който сме принудени да вървим сега.

— Онова не беше нищо лично. Просто бизнес, поредната задача.

— Кой ти плати? — попита Валкирия.

Танит сви рамене.

— Сещате ли се как Давина Мар така и не успя да си спомни кой й беше поръчал да взриви дъблинското Убежище? Боя се, че и моят случай е такъв. Как му казвахте? „Тайнственият заподозрян“? Сигурна съм, че задачата ми възложи отново той.

— Сега обаче искате да се биете на наша страна — обади се Гастли. — Защо?

Валкирия очакваше Танит да я погледне, очакваше русата магьосница да й се усмихне многозначително, но това не стана. Танит не свали очи от Гастли.

— Открихме четири от Богоубийците — продължи тя, — защото преценихме, че щом могат да ликвидират Безлик, значи могат да навредят и на Даркесата или дори да я убият. Затова ги издирихме и ги унищожихме. Сигурна съм, че Декстър вече ви е разказал. Беше много вълнуващо, но само толкова. Направих всичко по силите си да гарантирам безопасността на Даркесата, когато тя реши да се появи, така че сега не ми остава нищо друго, освен да чакам. А аз мразя чакането. Затова, когато чухме за патакламата, си рекохме: на бас, че Гастли, Скълдъгъри и Валкирия ще имат нужда от помощта ни. Затова дойдохме. Старите бойни другари отново заедно.

— И аз — допълни Сангуайн.

— Старите бойни другари и той — кимна Танит. — Решихме също така, че най-добрият начин да ви се представим, е като ви донесем подарък. Затова ви водим Декстър Векс.

— Оценявам жеста — обади се Декстър.

Танит му се усмихна.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Сангуайн се свъси и застана помежду им.

Танит погледна Валкирия.

— А и истината е, че аз все още гледам на всички вас като на приятели. Вал, знам, че съм се променила, знам, че не съм онази жена, която познаваше преди, но мога отново да стана като нея. Мога да се постарая. Ти си все така моя приятелка и аз не искам нищо повече от това да те пазя и да те защитавам.

— Извинете ни за момент — прекъсна я Скълдъгъри. — Ще трябва да обсъдим предложението ви.

Преди Танит да успее да отговори, скелетът вдигна ръка и въздухът помежду им затрептя. Вече никакъв звук от вътрешната страна на щита не можеше да бъде чут отвън.

Скълдъгъри се обърна към Гастли.

— Какво мислиш?

— Искам да убия Сангуайн — рече Гастли. — Искам да го сторя бавно, пред много хора. С чук.

Скелетът кимна.

— Здравословно за психиката.

Гастли въздъхна.

— От делова гледна точка бихме могли да ги използваме. Разбира се, че бихме могли. Знаем колко са опитни, знаем и ми какво са способни. Недостатъците на това да ги използваме включват факта, че и двамата са безскрупулни психопати, както и това, че ако Върховният съвет разбере за тях, ще може да твърди, че Танит е работела за нас от самото начало и че убийството на Стром е наша идея. Но пък… Не знам. Ти вярваш ли й, Валкирия? Смяташ ли, че това, което казва за отношението й към теб, е вярно?

Момичето се поколеба.

— В интерес на истината й вярвам, да. Смятам, че би сторила всичко по силите си, за да ме защити.

— Съгласен съм — намеси се Скълдъгъри. — Мисля, че трябва да приемем предложението им. Да ги използваме както ни изнася и да ги държим изкъсо.

Гастли се смръщи отвратено:

— Ама и Сангуайн ли?

— Опасявам се, че да. Ще ги пратим с Бейн и О’Калахан на мисията по обезвреждането на хотел „Среднощ“. Ако Танит и Били-Рей не се държат прилично, Ловците на чудовища ще успеят да ги сложат на място.

Все така намръщен, Гастли кимна и Скълдъгъри свали ръце.

— На пробен срок сте — рече високо Гастли. — Ще се подчинявате на заповедите ни без изключение. Ако кривнете в грешната посока, ще ви убием на секундата. Съгласни ли сте?

— Съгласни — щастливо отвърна Танит.

Гастли клекна пред стената и ръката му се плъзна чак до символа. Част от щита стана видима и се отмести. Декстър влезе пръв, последван от Танит и Сангуайн. Веднага, след като преминаха, Гастли възстанови щита. Изправи се и се върна при Скълдъгъри. Настъпи мълчание.

— Мале, мале — обади се Танит. — Неловко.

— Позволете ми да разчупя леда — рече Гастли и цапардоса Сангуайн.

Американецът залитна и краката му се подкосиха.

Танит въздъхна.

— Какво зряло поведение.

Сангуайн се изправи отново, разтри челюстта си и се позасмя горчиво. Отвори си устата да каже нещо, но Гастли го фрасна в ребрата. Били-Рей се преви, олюля се, борейки се тежко за въздух, а шивачът остана надвесен над него, наблюдавайки го как се дави. Когато дойде на себе си, Сангуайн се хвърли рязко напред, а Гастли го пресрещна с дясно кроше. Били-Рей се простря възнак и не мръдна.

Танит гледаше шивача развеселено.

— Тъй — рече. — Сега готови ли сме вече за тръгване?

 

 

Обратното пътуване до Роърхейвън протече в неловко мълчание. Откак се беше върнал в съзнание, Сангуайн не беше спрял да се цупи, а Танит безуспешно се опита да подхване някакъв смислен разговор с Валкирия. Когато пристигнаха в Убежището, Ловците на чудовища вече ги чакаха.

— С тях ли ще работим? — запита Танит с неприкрита тревога. — Мислех, че ще движим с вас. Какво стана с всичките ви приказки за старите бойни другари?

— Това са твои приказки — напомни й Скълдъгъри, — не наши. Нямаме намерение да ви се доверяваме, Танит, но ще използваме способностите ви, докато ни вършат работа. Ако уговорката не ви допада…

— Не, не — побърза да отвърне русата магьосница. — Не е проблем. Разбирам. Трябва да ви се докажем. Хайде, Били-Рей, да вървим да се влеем в редиците на добрите.

Грейшъс поведе новодошлите към колата на Ловците, но Скълдъгъри сложи ръка на рамото на Донегън и го спря.

— Ако дори само ти се стори, че се канят да ви предадат — рече му, — убий ги и двамата.

Донегън кимна и се отдалечи.

Гастли погледна Валкирия и не каза нищо. Момичето също премълча.

Сега, когато Танит и Сангуайн вече не бяха наблизо, за да слушат, скелетът се зае да разправи на Векс последните събития. Всички тръгнаха към конферентната зала за общата среща, Скълдъгъри и Декстър напред, зад тях — Гастли и Валкирия. В Убежището цареше зловеща тишина — беше почти толкова тихо, колкото и първия път, когато Валкирия се беше прокрадвала по тези коридори.

В конферентната зала ги чакаха Ревъл, Страха и Сарацен. Никой от тримата не реагира кой знае колко възторжено на завръщането на Декстър. Подхвърлиха се няколко добронамерени мъжки обиди, Сарацен подаде на Векс сак с чисти дрехи и после тонът отново стана делови.

— Така — почна Ревъл. — Днес е денят, в който войната официално започва. Из целия свят са възниквали локални престрелки, но нищо сериозно. Моментът е повратен. Страната, която първа нанесе масиран удар, ще спечели предимство. Тази страна ще бъдем ние.

Докато Ревъл приказваше, Декстър извади от сака чиста тениска и съблече тази на гърба си. При всяко движение мускулите играеха под кожата му. Беше невероятен. Представляваше блестящо чудо, илюстриращо принципа на скулптурираната мускулатура. Кръстосани белези шареха съвършеното му тяло, доказателства за нелекия му живот — всеки белег беше подписът на някой враг, оставен за спомен в някоя битки, Флетчър нямаше такова тяло. Нито пък Сийлън. Декстър Векс беше нещо чисто ново и прекрасно.

— Ммм — измърка Валкирия.

Ревъл обърна поглед към нея.

— Да?

Момичето го стрелна с поглед.

— Какво?

— Имаш нещо да добавиш ли?

Тя загледа неразбиращо.

— Не. Само… се съгласявам с теб.

Скълдъгъри въздъхна.

— Декстър, моля ти се, облечи се вече. Валкирия се разсейва.

— Не се разсейвам — усмихна се момичето на Декстър. — Няма нужда да се обличаш.

Векс се засмя, но все пак облече тениската.

— Както казах — продължи Ревъл, — първият ни удар ще бъде съкрушителен. Проследихме електронния сигнал, излъчван от Инженера, но за съжаление от Върховния съвет първи стигнаха до него. В момента роботът се намира в тайна сграда, принадлежаща на френското Убежище. Това значи, че врагът влиза в тази война е увереност и самочувствие. Решили са, че ако се опитаме да подсилим възможностите на наши магьосници чрез Усилвателя, от Франция ще могат да го деактивират с помощта на Инженера. Макар че към момента нямаме никакво намерение да използваме Усилвателя, смятам, всички ще се съгласите, че е добре да разполагаме с него, в случай че стане нещо непредвидено. Ако отнемем Инженера от Върховния съвет, ще нанесем сериозна вреда на бойния им дух.

— Какво е правел Инженерът във Франция? — попита Декстър.

— Нищо — отвърна Ревъл. — Намерили го на едно автомобилно гробище. Каквото и да му се е случило, резултатът е бил, че роботът представлявал купчина железни парчетии. Върховен маг Мандат наредил да ги съберат и ги пратил на най-добрите си учени със задача да го сглобят и да го задействат. Ръководител на научния екип е тип на име Ламур — смешен дребен човечец, който при все това заявява, че с категорично против всички действия и решения на Върховния съвет. Свърза се с нас с помощта на някои нестандартни канали. Няма да е възможно да изнесе сам Инженера от мястото, където се намира, но затова пък каза, че ако ние успеем да отидем при него и да проникнем в сградата, ще ни го предаде. Няма да е лесно, очаквам тежка съпротива и не съм склонен да изпращам екип на мисия, която може да се окаже и самоубийствена. Затова ще отида да прибера Инженера сам.

— Аз също идвам — обади се Гастли.

Векс сбърчи чело.

— Имате ли представа колко неразумно е това? Ако заловят някого от двама ви…

— Мисията си струва риска — отвърна Ревъл. — Очевидно, не мога да наредя на никого от вас да дойде с нас…

— Разбира се, че можеш да ни наредиш — намеси се Сарацен. — Ти си Върховният маг. Ти водиш парада.

— Е, да, така е, но Мъртъвците бяха разпуснати отдавна. Вече не сме действащ военен отряд.

Векс вдигна ръка.

— Всички, които са за това Мъртъвците отново да се съберат, да си вдигнат ръката — ръцете на всички други в залата се вдигнаха във въздуха. — Готово. Пак сме действащ военен отряд.

Ревъл се поколеба.

— Добре тогава. В такъв случай ще проникнем тайно в сградата, в която държат Инженера. Налага се да стигнем там по стария начин — Флетчър Рен е извън играта до утре. Върховният съвет наблюдава всички частни самолети, напускащи ирландското въздушно пространство, така че ще се наложи да летим с обикновен пътнически самолет.

Страха придоби недоволно изражение.

— Пътнически самолет… С други пътници?

— Да.

— Пътници, които са хора? Смъртни хора?

— Да.

— Ясно…

— Оперативният контрол на теренните действия се възлага както обикновено на Скълдъгъри — продължи Ревъл и се обърна към Валкирия. — Наясно съм, че със следващите си думи поставям живота си в опасност, но смятам, че е по-добре ти да останеш тук.

Момичето поклати глава.

— Никакви такива. Идвам.

— Ще влезем право в щабквартирата на врага.

— Най-подходящото място, ако човек е тръгнал на война.

Ревъл огледа останалите присъстващи. Много неща можеше да каже Валкирия, за да запълни това мълчание, но тя не каза нито дума. Решението не беше нейно, а на групата. Винаги е имало седмина Мъртъвци — нито повече, нито по-малко. В началото това са били шестимата, които сега стояха край нея, заедно със седми на име Хоуплес. Когато Ревъл бил тежко ранен и му било нужно време да се възстанови, мястото му било заето от Ларикин. Но Хоуплес и Ларикин бяха загинали отдавна, а оттогава насам Мъртъвците не бяха имали достатъчно време да интервюират нови кандидати.

Последно Ревъл спря погледа си върху Скълдъгъри. Валкирия отвърна очи, за да не притеснява скелета и да му позволи свободно да се съгласи с предложението или да го отхвърли.

— Хубаво! — обяви най-сетне Ревъл. — Май си имаме ново попълнение.

Валкирия се постара с всички сили да не се разхили твърде буйно.

— Дали да не си променим името? — обади се Сарацен. — Вече не сме само мъже.

— Например Мъртви Без-Ограничения-На-Половете? — предложи Декстър.

— Мъртъвците и Момичето? Мъртъвците и Малката Мис?

— Запазваме си името както си е — намеси се Гастли, бързайки да ги прекъсне, преди съвсем да са се увлекли. — Валкирия, просто трябва да свикнеш с това да те наричат „Мъртвец“. Смятам, че ще се справиш.

Момичето кимна и вдигна глава към Скълдъгъри. Той обаче не я гледаше. Очите му не слизаха от Ревъл.

— Мисията — припомни скелетът. — Ще дадеш ли малко повече подробности?

Ревъл изопна рамене.

— Разбира се. Летим до Франция, втората част от пътуването ще минем с кола и пеш. Ще ни отнеме общо два дни. Въпросната сграда се намира западно от френския магьоснически град Улфсонг. За последно бях там преди повече от сто и петдесет години, но това определено е един от най-гостоприемните и дружелюбни независими градове, в които съм стъпвал. Няма нищо общо с Роърхейвън. Ще минем през него на път към целта си и можем да използваме възможността да поприказваме с улфеонгци и да ги привлечем на наша страна.

— Смяташ ли, че ще се обърнат срещу френското Убежище? — попита Страха.

— Върховен маг Мандат е твърде непопулярен в Улфсонг, така че е напълно възможно. Най-малкото сигурно ще си намерим човек, който да ни отведе незабелязано до секретната сграда с Инженера.

— После? — попита Скълдъгъри.

— После довършваме мисията.

Скелетът загледа напрегнато Ревъл и Ревъл го загледа в отговор.

Най-сетне Гастли извъртя очи от досада.

— Моля ти се, кажи им!

Ревъл се намръщи.

— И до там щях да стигна!

— До кое щеше да стигнеш? — намеси се Векс.

— Истината е — продължи Ревъл, — че не можем да спечелим тази война сами. Трябват ни съюзници. Нужно ни е австралийското и африканското Убежище да застанат на наша страна. В момента се колебаят — това ни е известно — и им трябва само един тласък, за да ги принуди да се намесят.

— О — отвърна Скълдъгъри. — Сега разбирам.

— Какво? — нетърпеливо се обади Валкирия. — Пропускам ли нещо?

Скелетът се обърна да я погледне.

— Предварително ще предупредим френското Убежище, че ще тръгнем да търсим Инженера.

Векс се засмя пред нелепостта на предположението, но веднага притихна, като видя, че Ревъл мълчи.

— Не може да говорите сериозно. Искате умишлено да се вкараме в засада?

— Ще оставим да изтече информация, че сме тръгнали за Франция — обясни Ревъл. — Африканските и австралийските ни приятели ще научат за мисията и ще разберат, че отиваме право в капан… така че ще ни се притекат на помощ и ще ни спасят.

— Тоест, ти се надяваш да стане така — поправи го Сарацен.

— Силно се надявам — съгласи се Ревъл.

Валкирия се смръщи.

— Но това не е трик. Така ги подмамваме да се замесят във войната.

— Трик ли? — отвърна Ревъл. — Не, не бих го нарекъл точно трик. Но манипулиране? Да, планът ни би могъл да бъде наречен манипулативен.

Гастли погледна момичето.

— Знаеш с какво се занимавахме ние по време на войната с Меволент. Поемахме самоубийствените мисии. Вършехме работата, която никой друг не искаше да свърши. Не всички задачи бяха смъртоносни обаче.

— Някои от тях — продължи Скълдъгъри — бяха просто отблъскващи и долни. Имаме нужда от съюзници. Планът на Ърскин е изключително рискован, може да се обърне срещу нас и да сложи направо край на войната, но идват дни, когато огромният риск е единственият риск, който си струва да поема човек.

— Леле — обади се печално Декстър. — Отиваме да се набутаме право в засадата. Много обичам да правим такива неща. Та, само да попитам, докато реализираме плана, откъде ще намерим време действително да си приберем Инженера?

— Няма да е лесно — призна Ревъл.

— Не думай!

— Цялата работа е нагласена — продължи да обяснява Ревъл. — По-нагласена, отколкото смятате. Ламур, нашият очарователно ексцентричен шеф на научния екип, така или иначе ни примамва всъщност в клопка. Той мисли, че ние мислим, че той е двоен агент, който се преструва, че работи във Франция, но всъщност работи за нас. Не знае обаче, че ние знаем, че в действителност е троен агент, който си работи за Франция, преструва се, че тайно работи за нас, но всъщност си работи за Франция и се кани да ни предаде. Декстър, как е мозъкът?

— Заболя ме вече.

— Но във всяка лъжа има зрънце истина. Истина е, че Ламур има достъп до Инженера, истина е също, че Инженерът се намира във въпросната тайна сграда. Просто не точно на онова място, което ни е посочил Ламур. Затова, докато цялата ни група се опитва да направи така, че да не ни заловят или избият, един от нас трябва да се промъкне тайно, да намери Ламур, да вземе от него Инженера и да напусне сградата с робота, преди нашите съюзници да налетят с цялата си мощ, да ни спасят и да измъкнат всички ни.

— И кой точно ще иде да търси Ламур? — попита Векс.

Всички като един се обърнаха към Валкирия.

— Нямам представа — отвърна момичето. — Дали да не съм аз?

Векс стана и направи крачка към нея.

— Добре дошла на борда — рече и я изненада с една прегръдка. Това колко приятна беше прегръдката обаче, не беше чак такава изненада.

Следващ беше Сарацен.

— От теб ще стане прекрасен Мъртвец — рече й и също я прегърна. — Знам ги тези неща.

Гастли пристъпи напред, прегърна я и й прошепна:

— Чичо ти щеше страшно да се гордее с теб.

После шивачът отстъпи и пред момичето се изправи Страха. Валкирия примигна насреща му.

— В миналото — почна Антон, — когато приветствахме нов Мъртвец в групата, традиция беше някой да го фрасне с всички сили в ченето.

— Ъм — отвърна момичето.

— Прегръдките са много по-добър вариант — отговори Страха и я прегърна толкова силно, че тя се уплаши да не й счупи някое ребро.

Следващ я прегърна Ревъл. Целият ухаеше възхитително.

— Ще бъдем толкова горди с теб — рече. — И не приемай името на групата съвсем буквално. Обикновено полагаме огромни усилия да не умрем.

После Ърскин я пусна, Валкирия се обърна към Скълдъгъри и разтвори ръце:

— Ела тук!

Скелетът наклони глава на една страна.

— Прегръщам само в специални случаи.

— Прегърни ме.

— Предпочитам предишната традиция.

— Прегръдка.

— Ръкостискане няма ли да свърши същата работа?

— Прегръдка.

— Потупване по гърба?

Валкирия пристъпи към него и го прегърна.

— Прегръдка.

Скелетът въздъхна и сложи длани на раменете й. Останалите мъже бяха топли, а прегръдките им — силни. Скълдъгъри беше леденостуден, тук-таме сакото му потъваше под пръстите й и Валкирия усещаше празнината отдолу. Но нямаше нищо против.