Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (25)

23.
Рицарят на мрака и бурята

Нощта се спусна над Роърхейвън като черно вълнено одеяло, изпъстрено с ярките дупчици на звездите. Скейпгрейс оглеждаше покривите под себе си, подпрял женствените си ръце на женствено извитите се бедра, скрил красивото си лице зад маска, а ветрецът си играеше с пищните му къдрици; оглеждаше покривите и без сянка от съмнение знаеше, че някъде там, долу, живееше злото. Не знаеше обаче как да слезе от покрива, на който току-що се беше качил.

Някъде отдолу долетя трополене и дрънчене, а после и глас, плътен и дълбок, но в който несигурността пърхаше като разтревожен молец:

— Господарю? Там ли сте? Господарю?

Скейпгрейс надникна от ръба на покрива. От сенките го погледна Бияча — големите му силни ръце стискаха стълбата. Той също носеше маска, но вместо да крие нелепо красивите му черти — изваяната челюст, скулите — тя ги подчертаваше, правейки го да изглежда още по-чаровен. Скейпгрейс потисна порива да пусне тухла върху това прелестно лице, а вместо това застана на четири крака и припълзя заднишком до ръба на покрива, пусна крака надолу и полека увисна от стрехата. Кракът му затърси стълбата, докато най-сетне стъпи на първото стъпало. Заслиза предпазливо, докато звуци от гласове под него не го накараха да замръзне на място.

Махна на Бияча да се скрие, а сам се вкопчи в стълбата и се съсредоточи върху задачата да се слее със сенките, точно както го беше учил Учител Пинг. Гласовете приближаваха. Трима души. Не, четирима. Трима мъже и една жена. Невинни граждани, излезли на късна нощна разходка, или нещо по-зловещо? Крадци? А може би съучастници на Сила Надир? Изпратени да убият Скейпгрейс?

Нов страх, свиреп и остър като бръснач, стисна сърцето му. Магическите му сили още не се бяха възвърнали, а и вече не беше зомби. Можеше да бъде убит. Ако някой му отрежеше главата сега — край. Смъртта щеше да го грабне завинаги и той никога нямаше да стори нещата, които се надяваше да стори, преди да умре, например да си състави списък с неща, които се надява да стори, преди да умре.

Вориен се закатери обратно нагоре, докопа се за стрехата и се опита да се изтегли на покрива с едно-единствено елегантно движение.

Вместо това увисна на ръба с разширени от страх очи, поклащайки се леко на вятъра. Да се изтеглиш нагоре с едно-единствено елегантно движение се оказа много по-трудно, отколкото звучеше.

Хвърли поглед под себе си. Хората на улицата завиваха зад ъгъла. След малко щяха да минат точно под него. Пръстите му, впити в стрехата, вече горяха.

— … ще ни поведе с примера си — говореше единият мъж. — Сигурен съм, че ще го стори. Толкова далеч ни доведе.

— Плановете са едно — рече жената. — Делата — друго.

— Съмняваш се в него? Съмняваш се в мадам Мист?

— Знам единствено, че ние вече направихме достатъчно жертви. Сега е техен ред.

Скейпгрейс изскимтя, пръстите му се изплъзнаха и той падна. Единият от мъжете долу рухна под тежестта му.

Останалите отскочиха назад с уплашени викове, Скейгрейс се изправи с мъка на крака, замахна и фрасна жената. А после въздухът се стовари отгоре му като гигантски юмрук, Вориен отхвърча назад, приземи се тромаво и се претърколи. Вдигна очи тъкмо навреме, за да види как Бияча налетя от мястото, където се криеше, и мускулестите му ръце стиснаха елементала, който беше нападнал господаря му. Но Бияча принципно беше идиот, така че това да стиска противника изчерпваше целия му план.

Скейпгрейс се изправи, отметна от лицето си дългата коса, нададе боен вик и побягна. Някой се втурна да го преследва. Скейпгрейс сви рязко вляво, високите бурени между двете сгради се оплетоха в краката му. Като паста от тубичка, Вориен се измъкна с рязко усилие измежду стените и в същия момент преследвачът налетя отгоре му. Скейпгрейс падна, ругаейки, после се отскубна, изправи се и отново хукна. Онзи зад него също тичаше. Настигаше го.

Не. Вече не. Това сега не беше старият Скейпгрейс, заблуденият нещастник, всеобщото посмешище. Това беше новият Скейпгрейс, трениран и здрав, ученик на Учителя Пинг, воин, преминаващ през годините на обучението си. А новият Скейпгрейс не бягаше от схватките.

Вориен рязко се закова на място и се обърна кръгом, а очите на тичащия подире му Бияч се разшириха точно миг, преди да налети върху господаря си. Двамата паднаха и се извъргаляха, после спряха, проснати по гръб, вторачили се в звездите.

— Идиот! — изпухтя Скейпгрейс.

— Извинявайте — отвърна Бияча.

Изправиха се. Никой не ги гонеше, но Скейпгрейс не можеше да поеме риска някой да ги проследи незабелязано обратно до кръчмата. Двамата се запромъкваха през сенките, като поеха към дома по най-заобиколния път. На половината разстояние свалиха маските.

— Дръж се както обикновено — прошепна Скейпгрейс, когато излязоха на главната, добре осветена улица. Бияча кимна и закрачи небрежно и с престорено безгрижие. — Какво правиш сега?

— Ами… ъм, държа се както обикновено.

— Нищо подобно. Държиш се като някой, който се преструва, че се държи както обикновено. Спри да се преструваш и започни да играеш роля, само че не я играй така, сякаш не се преструваш, защото само влошаваш нещата.

До тях отби автомобил и спря.

Бияча замръзна:

— Какво ще правим?

Устата на Скейпгрейс пресъхна. Нищо не можеше да измисли.

От колата слезе висок мъж с оредяваща тъмна коса. Имаше издължено лице и дълъг нос. Всъщност, всичко в него беше несъразмерно длъгнесто.

— Добър вечер — рече.

Бияча придоби възможно най-гузен вид.

— Здравейте — отвърна Скейпгрейс.

Мъжът се облегна на колата и скръсти ръце на гърдите си. Около него витаеше атмосферата на несъмнения авторитет.

— За къде сте се запътили вие двамата, ако смея да попитам?

Скейпгрейс се опита да измисли нещо остроумно.

— За никъде — отвърна.

Мъжът с дългото лице изглежда се развесели.

— Запътили сте се за никъде, а? Доста песимистично.

Скейпгрейс нямаше ни най-малка представа какво значи това последното.

— Извинете — рече вместо това, — но кой сте вие?

— Казвам се Декъни. Аз съм шерифът.

— Роърхейвън няма шериф! — изтъкна Бияча.

— Вече има — поправи го Декъни. — А и не говоря с теб. Говоря с гаджето ти.

Скейпгрейс настръхна:

— Аз не съм му гадже!

— Ние сме просто приятели — промърмори Бияча.

— Дори приятели не сме!

— Ясно — подсмихна се Декъни. — Значи сте необвързана.

Скейпгрейс се смръщи неразбиращо.

— Това какво общо има? Извинете, шерифе, как ви беше името…

— Декъни.

— Извинете, шериф Декъни, аз и моят… сътрудник сме излезли просто на късна нощна разходка. Не знаех, че е незаконно.

— Разходките не са незаконни. Нападението над невинни хора обаче е твърде незаконно.

Скейпгрейс се помъчи да изглежда едновременно изненадан, обиден и развеселен. Насмалко да му се получи.

— Нападение? Мислите, че сме крадци и причакваме хората? Последното, което сме, е крадци!

— Ние сме обратното на крадци — допълни Бияча.

Декъни сбърчи чело насреща му.

— Това пък какво значи? Какво е обратното на крадец? Изскачате срещу хората по тъмна доба и им давате пари и ценности, така ли? Какви ги говориш? Ти тъп ли си? Виж, защо не се съсредоточиш върху трупането на мускули и ще оставиш мен и твоята не-съвсем-приятелка и определено-не-гадже да си поговорим? — Декъни се извърна отново към Скейпгрейс и се усмихна. — Не че се съмнявам в думите на такава красива жена, но все пак получих сигнал за улично нападение в района.

— Ужасно — рече Скейпгрейс.

— Нали? Нападателите са описани като тъмнокоса жена и едър мускулест мъж.

Скейпгрейс тежко преглътна.

— Дано да ги заловите.

— Мисля, че вече ги залових.

Напрегната усмивка.

— Браво на вас. Да не ви задържаме тогава.

Вориен понечи да го подмине и да продължи нататък, но Декъни му препречи пътя.

— Как се казвате, госпожице? А приятелят ви?

— Имената ни ли? Защо искате да знаете имената ни?

— През последните тридесет години работих като детектив в руското Убежище. За пръв път след толкова време пак съм си у дома. Трябва отново да започна да опознавам местните. Та… как се казвате?

— Да. Окей. Логично. Имената ни, значи. Те ви трябват. Е, сътрудникът ми… може и сам да ви каже името си. Сътруднико?

Бияча пребледня като платно.

— Казвам се… Бонд.

Декъни примижа.

— Бонд?

— Да. Харисън… Бонд.

Шерифът изпуфтя презрително и се обърна пак към Скейпгрейс.

— Ами вие?

— Моето име — почна Вориен — е съвсем простичко. Лесно се помни. Никога не съм имала проблем със запомнянето му.

— Е? — настоя Декъни. — Как ви е името?

Скейпгрейс кимна решително:

— Познайте!

— Моля?

— Познайте как се казвам.

— Госпожице, нямам такова намерение. Или ми кажете името си, или ще…

Скейпгрейс се разсмя.

— Ще ви кажа, ще ви кажа! Името ми е…

Той се напъна да измисли някакво име. Последния път, когато беше изпаднал в същата ситуация, просто беше избъбрил „Адолф“. Този път не. Този път трябваше да мисли за актьори, не за исторически личности. Не, не за актьори. За актриси. Трябваше само да намисли две актриси и да направи комбинация — първото име на едната с фамилията на другата. Най-добре нещо класическо, като Катрин Хепбърн, а после да го съчетае с още някоя като… Одри Хепбърн.

— Катрин — триумфално заяви Вориен — Хепбърн!

— Катрин Хепбърн — повтори подозрително Декъни. — Като актрисата?

Скейпгрейс се усмихна, започна да клати отрицателно глава, но после застина. Да му се не види.

— Катрин Хепбърн Скейпгрейс — избъбри Бияча. — Това й е пълното име. За непознати е само Катрин Хепбърн.

— Е, госпожице Скейпгрейс — отвърна Декъни, — надявам се след тази вечер да не съм вече непознат за вас. А сега най-добре се прибирайте у дома. Но бъдете нащрек за улични крадци, нали?

— Добре, шерифе — рече Скейпгрейс. — Благодаря ви за загрижеността.

Декъни се вмъкна обратно в колата си и отпраши. Скейпгрейс на секундата се извъртя вбесен към Бияча.

— Каза му истинското ми име!

— Наложи се! Моля за извинение, господарю, но той надушваше нещо!

— Каза му истинското ми име!

— Много съжалявам!

— Имаме тайни самоличности, а ти му каза истинското ми име!

— Реших, че тайните самоличности важат, само когато сме с маските.

— Не е там работата! Вслушай се в самите думи! Тайни! Самоличности! Ако им издадеш тайната, ще си останат едни прости самоличности!

— Извинявам се.

Скейпгрейс закрачи. Бияча припна да го настигне.

— Ако знаеше кои сме всъщност, шериф Декъни щеше да ни арестува на секундата — продължи Вориен. — Как не разбираш! Ние живеем извън закона. Вършим работата, която той не може да свърши. Ние сме отмъстители.

— Да — съгласи се Бияча. — Само дето…

— Само дето какво?

— Само дето още не сме извършили нищо отмъстителско. Само излизаме да патрулираме и вие се катерите по покривите, а аз ходя да търся стълби, а после се прибираме у дома.

— Поставяш под съмнение мисията?

— Не, сър, няма такова нещо. Обичам мисията. Искам да участвам в нея. До вас. Като ваш партньор.

— Помощник.

— Да, прощавайте, помощник. Само че… още не сме предотвратили нито едно престъпление, нито сме намерили следи, които да водят към Сила Надир.

— Ами онези тримата одеве? Говореха си за нещо. За нещо подозрително.

— Какво си казаха?

Скейпгрейс сви рамене.

— Не знам, не ги слушах. Но все е нещо като за начало. Само трябва да ги открием отново, да ги проследим и може би те ще ни отведат при Надир. Тогава ще изпитат на гърба си справедливостта на Рицаря на мрака и бурята.

— И на Здравеняка.

Скейпгрейс зяпна:

— Какво?

— Това е моето тайно име — отвърна Бияча. — Мислех си… Мислех си защо да не съм Здравеняка?

— Не. Не може да сме Рицаря на мрака и бурята и Здравеняка. Звучи все едно сме равнопоставени. Измислил съм ти идеалното тайно име. Току-що ми хрумна. Ти ще си Селския идиот.

Физиономията на Бияча стана печална.

— Не, господарю, моля ви!

— Вече реших. Ще сме Рицаря на мрака и бурята и Селския идиот. Това е.

— Но, господарю…

— Без повече приказки!

Раменете на Бияча увиснаха.

— Да, господарю.