Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (24)

22.
Далеч от неприятностите

Бяха извели останалите ирландски затворници от килиите им още преди часове. Векс беше сам, седнал на нара и вторачен в решетките. Представа си нямаше къде бяха отвели другите арестанти. Със сигурност на някое по-интересно място.

Чуха се приближаващи стъпки. Потропване на високи токчета. Иззад ъгъла на коридора се появи Зафира Керайъс, Векс я зърна и изправи рамене. Привлекателна жена с обикновено строг поглед, днес Зафира изглеждаше необичайно притеснена.

— Старейшина Керайъс — поздрави Векс. — На какво дължа това удоволствие?

Зафира го загледа през решетката и цялата сякаш се прегърби.

— Какви ги вършим? — промърмори.

— Ами аз си седя тука окован — отговори Векс, — а ти всеки момент ще ме пуснеш на свобода.

Устните на Зафира се извиха в напрегната усмивка. Напрегната, но усмивка.

— Няма да стане точно така, Декстър. Добър опит все пак. Не, под „какви ги вършим“ имах предвид всички нас, в магьосническия свят като цяло.

— А! — възкликна Векс. — Говориш за войната, която започнахме.

Магьосницата не реагира на забележката.

— Мислил ли си някога, че след Меволент ще се забъркаме отново в такава каша? Аз лично смятах, че всички войни са вече зад гърба ни. Ето на, виках си, оттук нататък ще си седим и ще гледаме как смъртните се дърлят помежду си, от време на време ще се намесваме, за да им попречим да направят нещо наистина глупаво, а то… Виж какво стана.

— Кара те да се позамислиш, нали?

— Само да можеше да чуеш Бисахалани! Всички тия приказки, дето ги подхвърля на четири очи вече толкова години, сега може да си ги приказва открито и не пропуска и най-малката възможност за това. Иска главите на ирландските старейшини. Обвинява ги в измяна, в това, че са предали собствените си хора.

— Подличко.

— Май не вземаш нещата насериозно.

— Зафира, оковаха ме тука, след като със собствените си очи видях как един от вашите охранители преби невинен затворник до смърт. Повярвай ми, приемам всичко достатъчно насериозно. В момента просто се чудя ти защо си дошла при мен.

— Съжалявам за загиналия ти приятел, но… Цялата работа излезе извън контрол. Случката с Каливър беше инцидент, докато Бърнард Сълт беше убит хладнокръвно.

— Да смачкаш някого от бой не е никакъв инцидент.

— Добре де, непредумишлено убийство. Грим не е искал да стига толкова далеч. Направил е ужасна грешка, за която е арестуван и ще бъде съден. Но в момента, в който вашите старейшини решиха да оставят ненаказана екзекуцията на Бърнард Сълт, те пропиляха и последната възможност този конфликт да бъде разрешен по мирен път.

— Не съм гледал предаването — отвърна Декстър, — така че не бих могъл да коментирам. Но, уверявам те, не е в стила на Ърскин да нарежда екзекуции.

— Декстър, ти си от Мъртъвците. Уважават те колкото Ревъл и Гастли и те харесвам много повече от Скълдъгъри Плезънт. Думата ти се чува. Ако призовеш към мир, ако от тук излъчим предаване, в което апелираш към сънародниците си магьосници да оставят оръжията и да седнат на масата за преговори, можеш да спреш тази война, преди да се е проляла още кръв.

— Искаш да ги призова да се предадат?

— Да се предадат ли? Нищо подобно. Искам да ги призовеш да се съгласят на разговори. Да ги помолиш да спрат и да се замислят за това какво вършат, за последствията от действията си, а после да се отворят към нас и да се съгласят да поговорим за мир.

— За да можете да ги арестувате лесно и удобно?

Очите на Зафира се изпълниха с тъга.

— Декстър, явно не разбираш какво се опитвам да направя. Това може би е последният ни шанс да спасим хиляди човешки животи. Ти и аз можем да сторим това от тук. Ренато Бисахалани няма да го стори. Котернъс Оуд и Дитрих Ваархайт също няма да го сторят. Както гледам, и Ърскин Ревъл не се кани да отстъпи. Така че оставаме ние двамата. Налага се с теб да бъдем разумните, Декстър. Няма кой друг.

— Знаеш ли какво правех на ваша територия, Зафира? Преди секачите ви да ме домъкнат тук и да ме обвинят в шпионаж? Знаеш ли защо бях дошъл в Америка?

— Декстър, нямаме време за…

— Преди две седмици тук са били убити трима смъртни. Гледахте ли за това по новините? Може би си чула за случая? Телата им били захвърлени на моравата пред презвитерианската църква, която и тримата посещавали всяка неделя. Кожата от лицата им била одрана. Косите им — изтръгнати. Не остригани. Изтръгнати. На кичури. Очите им били извадени. Носовете и устните — изрязани.

— Четох докладите — отвърна Зефира. — Нещата, които смъртните си причиняват един на друг, са ужасяващи.

— Точно там е работата. Престъплението не е дело на други смъртни. Проведох разследване и то ме доведе до неколцина членове на църквата на Безликите. Знаеше ли, че тези хора отново са изпълзели в Америка? Явно движението им се възражда. В нелегалност, естествено. Никой магьосник не би признал открито, че се кланя на Безликите, не и докато Нисахалани е на власт тук. В случая става дума за престъпление от омраза на религиозна основа. Нещо повече — престъпление от омраза на религиозна основа, извършено от магьосници срещу смъртни. Подобни неща трябва да се унищожават в зародиш, в противен случай имат тенденцията да се разрастват. Ако убийците не бъдат спрени, ще повторят опита, при това в много по-големи мащаби, а след това, рано или късно, някое смъртно ченге ще извади късмет, и — не щеш ли — истината за магията ще се разисква по вечерните новини на смъртната телевизия. Та, ето с това се занимавах, преди да ми щракнете белезниците.

— Ако ми предоставиш всички подробности, ще ги предам на нашите детективи и те ще продължат разследването от тим, откъдето ти си спрял.

— Надявам се да го сторят, Зафира. Защото, докато Бисахалани и Оуд, и Ваархайт, и Мандат, и — да не забравяме — ти влагате цялата си енергия в тази война, която не е нищо друго, освен прозрачен опит да сложите ръка на една Люлка на магията и на силата й, църквата на Безликите убива смъртни, уорлоките са се развилнели от единия край на света до другия, а Даркесата ще се появи сред нас всеки момент. Но, моля, нека нито един от тези проблеми да не ви отвлича от борбата за власт! Влизането в една напълно ненужна война определено е единствената задача, заслужаваща силите и вниманието ви!

В очите на Зафира не беше останала нито искрица топлина.

— Ще пратя някой друг да поговори с теб. На него ще разкажеш за подозренията си във връзка с църквата на Безликите.

— Ще го чакам.

— Няма да стане тук обаче. Днес следобед ще бъдеш отведен в затвор с много по-високо ниво на сигурност, където ще бъдеш държан в самостоятелна изолирана килия, докато войната не свърши.

— Без съд и присъда, естествено.

— Ти си вражески агент, Декстър, и явно не проявяваш интерес към предотвратяването на бъдещи кръвопролития.

— Това, което вършите, е грешка и вие отлично го знаете.

— Вършим онова, което трябва да бъде свършено. Съжалявам, че не го проумяваш.

 

 

Векс все така седеше на нара и гледаше през решетките към жената секач. Също като двамата мъже секачи до нея, тя стоеше със съвършено изопнати рамене, с преметната през рамо наточена коса и ръце, отпуснати надолу. Униформената й куртка беше дълга, пристегната на кръста и гърдите и свободна над краката, а лицето й — скрито зад визьора на шлема.

Жените секачи бяха сравнително рядко явление. Като част от обучението си още в ранна възраст секачите се подлагаха на Поведенческо внушение — продължителен процес, често сравняван с доброволно промиване на мозъка. По време на Внушението определени черти на характера биваха смекчавани, орязвани или потискани, като в резултат секачът придобиваше способността да се подчинява на всякакви заповеди без капка колебание. От стотици години се водеха спорове относно моралните основания на Поведенческото внушение. Имаше дори еднократен опит то да бъде премахнато от обучението на секачите и заменено с различен подход. Резултатът беше цяло поколение дефектни секачи — първите от така наречените изкормвачи. Физически те бяха внушителни като нормалните си колеги, но психически бяха увредени. Непълноценни. Скоро след това използването на Поведенческото внушение беше възстановено и окончателно възприето като неизбежна стъпка при създаването на съвършените войници.

Мъжете секачи бяха повече, просто защото реагираха по-добре на Внушението. Жените бяха по-слабо податливи, следователно и по-трудно можеха да бъдат контролирани. От време на време обаче се появяваше жена с подходяща умствена нагласа и преминаваше през годините на обучение, превърната в края им в поредния безименен, скрит зад визьора войник. Векс никога не се беше замислял за мъжете секачи, но сега при вида на жената се зачуди какво ли я е накарало да избере точно този път в живота. Тя стоеше на стража, силна и здрава, преливаща от жизнена енергия. Сега беше такава, но по-късно? В края на краищата, секачите не доживяваха до старостта. Прослужеха ли активно петнадесет години, им се даваше избор — или да се върнат в света като нормални хора, или да продължат да потискат личността си и да станат изкормвачи. Повечето избираха второто.

— Транспортът пристигна — чу се гласът на Суейн. — Хайде.

Векс въздъхна и се изправи на крака. Вратата пред него се отвори и, плътно обграден от трима секачи — един отпред и двама по петите му, — арестантът пое след Суейн. Изкачиха се по стълбите, прекосиха коридора, Суейн бутна друга врата и я отвори. Слънчевата светлина вън беше ослепителна — Векс примижа и се загледа в приближаващата камионетка. После изведнъж почувства остра, кратка болка, извъртя се и зяпна жената секач.

Нима тя току-що го беше ощипала по задника?

Камионетката спря и Суейн нареди:

— Хайде, качвайте го.

Жената рязко се извъртя, косата й отсече главата на единия от мъжете секачи. Вторият се втурна към нея, тя направи задно салто и ботушът й го изрита право в шлема. Жената се приземи стабилно и, без да остави на секача и секунда да се осъзнае, косата й отново изсвистя и посече едното му коляно; секачът политна и острието го пресрещна втори път, още преди да е паднал на земята.

Последва пълна тишина. Суейн се взираше безмълвно в жената секач, след това дланта на ръката му полека започна да свети все по-силно.

Векс обаче реагира по-бързо, пристъпи напред и заби чело в лицето на Суейн. Той рухна в безсъзнание, Векс се извърна в секундата, в която жената секач завъртя рязко косата си с една ръка. Заби дръжката й в земята и оръжието остана там, трептящо като струна. Ръцете на жената откопчаха куртката и я съблякоха. Отдолу носеше лек ленен елек. Силни, мускулести бицепси. После жената свали шлема си и се усмихна на Векс.

Танит Лоу.

— Как е, Декстър? — рече му.