Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (23)

21.
Планиране

Камионите спряха пред Убежището и останаха на място с работещи двигатели, докато секачите се качваха в тях. Гастли наблюдаваше отстрани, докато Типстаф организираше нещата, застанал в центъра на хаоса, без да откъсва очи от листовете, закачени на клипборда му. Секачи и магьосници, припаси и екипировка — всичко се изнасяше от Убежището, за да се разпрати по аванпостовете из страната. В Роърхейвън оставаха само шепа хора.

Мадам Мист беше разговаряла с жителите на Роърхейвън и те се бяха зарекли да защитават града си и Убежището в случай на нападение на външни сили. Гастли нямаше основание да се съмнява в думите им, макар че като цяло нямаше и капка доверие към роърхейвънци. Може би подозрителността му се дължеше на факта, че само преди три месеца трима роърхейвънски магьосници се бяха опитали да убият него и Ревъл. Макар че така и не успяха да докажат, че покушението е наредено от мадам Мист — тримата заловени убийци и до ден-днешен устояваха на усилията на долавящите, натоварени със задачата да ги разпитват — Гастли беше стопроцентово сигурен, че Мист при всички положения крие нещо. Тихомълком двамата с Ревъл бяха реорганизирали доста неща в Убежището. В края на краищата, мадам Мист можеше да разчита на всеки магьосник кореняк в Роърхейвън, така че на двамата старейшини им се видя справедливо да уредят нещата така, че секачите да се подчиняват единствено на Ревъл, а останалите оперативни служители на Убежището да отговарят само пред Гастли.

Шивачът остави Типстаф да се занимава с тежката организация и влезе обратно в оживените коридори на Убежището. Ако не беше Усилвателят, с най-голяма радост щяха да зарежат цялото това място. Роърхейвън беше една от явните мишени на Върховния съвет, следователно щеше да създава невероятни проблеми, особено ако се случеше пробив в щита. Обаче не можеха да допуснат Усилвателят да попадне нито във вражески ръце, нито в ръцете на роърхейвънци. Десетина доверени магьосници щяха да останат тук, заедно с двадесетина секачи и задачата им щеше да бъде да превърнат Убежището в непревземаема крепост.

Гастли остави сивия бетон и луминесцентното осветление на коридорите зад гърба си и влезе в яркия стерилен блясък на отдела по научна магия, където завари двама лабораторни техници да се борят със синьокосо момиче, вкопчило се с две ръце в близката колона. Лицата на техниците бяха плени, те ругаеха и се потяха, докато синьокосата явно не нравеше никакво усилие.

— Старейшина Биспоук — изпъхтя единият техник, — моля ви, обяснете й, че евакуацията е за всички. Мисли си, че я отвличаме.

— Кларабел — рече Гастли, — какво правиш?

— Това е моят дом — отвърна момичето. — Не искам да си ходя! Още не съм намерила сандвича, който изгубих преди няколко седмици. Мога да си остана тук, нищо, че всички други си отиват. Тъкмо ще бърша праха.

— Убежището вече не е безопасно.

— Защо тогава се нарича Убежище? Мисията на Убежищата е да са безопасни. Там отиват хората, когато никъде другаде не е безопасно. Мисля, че трябва да остана и да се съсредоточа върху намирането на онзи сандвич. Много ще ми е добре самичка.

Вратата към вътрешния кабинет се отвори и към борещите се пристъпи доктор Най. Приведено под горния праг, съществото полека се изправи в пълния си ръст, разгъвайки дългите си крайници. Обичайната му хирургическа маска я нямаше и откриваше пред Гастли отвратителната гледка на подобната на рана уста и съсирека върху мястото на отрязания нос. Малките му очички, жълти и примигващи, се впиха в шивача.

— Старейшина Биспоук — изврещя Най с пискливия си, задъхан глас, — хващате ни, тъкмо когато сме най-заети. Последните няколко часа прекарах в инструктиране на някакви тромави пънове как внимателно да изнесат деликатната ми апаратура, без да я счупят. Некадърността им провали многоседмичната ми работа по доста експерименти.

— Може би ако апаратурата ви беше монтирана в крилото по научна магия — предположи Гастли, — с нея щяха да се занимават хора, които знаят какво правят.

Най махна пренебрежително с дългата си ръка.

— Никой тук не ме харесва. Не желаят дори да стоят в мое присъствие заради някои от нещата, които съм вършил през войната.

— Имате предвид престъпленията си.

— Изпълнявал съм единствено заповеди, старейшина Биспоук. А нима не подлежа на амнистия както всички останали бивши последователи на Меволент? Нима не се покаях и не заплатих за греховете си?

— Навярно още не сте го сторили. Магьосниците имаме дълга памет, докторе.

— Само когато ви изнася. Предполагам, че сте дошли да търсите това? — Най подаде на Гастли триъгълно парченце метал с големината на перце за китара.

Гастли огледа символа, издълбан от едната страна на пластинката.

— Ще върши ли работа?

— И още как — отвърна Най. — Съвсем простичко е за конструиране, но няма да ви подведе, имате думата ми на учен. Сега, ако не ви трябвам за нещо друго, бих желал да ме извините — чака ме път.

— Какъв път, ако смея да попитам?

— Възнамерявам да се върна в старата си лаборатория и да изчакам там, докато цялата тази противна война отшуми. Там имам всичко, необходимо за продължаване на експериментите ми, а ако ви потрябвам за нещо…

— Ще знаем къде сте — довърши Гастли. — Няма да се връщате в старата си лаборатория, докторе. Прехвърляме ви в Твърдината.

Най поклати отрицателно глава.

— Вече водих този разговор с вашия администратор. В Твърдината липсват каквито и да било удобства за научна работа. Как се очаква да продължа с експериментите си…

— Докторе, пет пари не давам за вашите експерименти. Всичко, което съм чувал за тях, ме кара категорично да си мисля за една-единствена дума — нередни! Просто ви уведомявам какво ви предстои. Заминавате за Твърдината и се приготвяте за работа там. Ако нещата вървят по план, скоро ще ви дадем нова задача, която ще ви държи зает.

— Не можете да очаквате създание с моя талант да стои и да си върти палците, докато…

— Пред тази врата ви чакат двама секачи, които ще ви придружат по пътя. Стриктно им е наредено да не ви изпускат от поглед.

Странна руменина обагри обичайния сивкав тен на Най.

— Старейшина Биспоук, аз не съм затворник и отказвам с мен да се отнасят като с такъв.

— Кой казва, че сте затворник? Секачите са за ваша собствена защита. Мислете за тях като за ваши бодигардове.

— Имам си свои… — в последния момент Най се усети и млъкна.

Гастли се навъси:

— Моля? Имате си свои какво? Вижте, докторе, в момента в Убежището има доста хора, които изгубиха приятели и близки във вашите експерименти по време на войната. Безопасността ви е от първостепенно значение.

Най го изгледа от горе на долу и устата без устни се сгърчи от отвращение.

— Разбира се — рече накрая. — Заминавам за Твърдината и организирам научната работа там. Благодаря ви за… загрижеността за моята особа.

Гастли кимна и им обърна гръб, оставяйки техниците да дърпат вкопчената в колоната Кларабел.

След това се отби в медицинското крило и засече доктор Синекдох, която тъкмо тръгваше. Единственият пациент в момента беше Флетчър Рен, който неспокойно седеше на едно от леглата и се мъчеше да намери поза, в която нищо да не го боли. Раната му беше дълбока, но вече заздравяваше, а листата, които дъвчеше, облекчаваха болките му. От личен опит Гастли знаеше, че вследствие на мазилата и процедурите, спасили живота на Флетчър, оздравялата рана щеше да го сърби адски още няколко дни.

— Как се чувстваш? — попита той младежа.

— По-добре — отвърна Флетчър. — Чакам да ми докарат инвалидния стол. През следващите няколко часа дори не ми се позволява да ходя, а да се телепортирам са ми забранили, докато инфекцията не изчезне напълно. Докторката с непроизносимото име рече, че може и дни да минат.

— Доктор Синекдох.

— Дни, Гастли! Няма да мога да се телепортирам с дни.

— Не мисли за това сега. Мисли си как ще оздравееш.

Флетчър въздъхна.

— Ох, добре съм вече. Нищо работа. Дразнещо е малко, но ще мине. Честно казано, повече ме тревожи не раната, а явно ужасният ми вкус за жени. Валкирия ми изневеряваше, а Майра се опита да ме убие. Честно казано, смятам, че не съм заслужил нито едното от двете.

— Флетчър, Майра е успяла да заблуди всички ни, не само теб.

— Да — нещастно отвърна Флетчър, — но аз излизах с нея. Повярвах й, когато ми каза, че ме обича — вдигна очи към шивача. — Смяташ ли… Смяташ ли, че наистина ме е обичала? В някаква степен? Искам да кажа, защо й беше да казва, че ме обича, след като не й се е налагало да го прави? Знам, че е била пратена да ме държи под око и да ме убие, но… Мислиш ли, че въпреки това се е влюбила в мен, макар и съвсем мъничко?

Гастли сложи ръка на рамото на Флетчър.

— Не, не мисля.

— О.

— Тя те намушка с нож.

— Вярно.

— Това не е добър знак.

— Май си прав.

— Но, виж, все пак сте имали и хубави дни заедно, нали?

Флетчър се усмихна.

— Да. Така е.

— Преди тя да те намушка.

Усмивката изчезна.

— Да.

— Дай си ръката — рече Гастли. Флетчър послушно протегна ръка и старейшината притисна малкото метално триъгълниче на доктор Най от обратната страна на дланта му. То залепна здраво върху кожата.

— Това е един вид пейджър — обясни шивачът.

— Какво е пейджър?

— Ти сериозно ли? Какво е пейджър? Това е… вид устройство, което носиш на колана си и което служи за приемане на съобщения.

— Нещо като телефон значи?

— Пейджърите бяха преди мобилните телефони. Бяха последен писък на технологиите преди… Както и да е, ако ни потрябваш, това на ръката ти ще почне да свети и да пищи. Ще свети в различен цвят в зависимост от това кой от нас те търси. Разбира се, всичко това е в случай, че ти все още си решен да ни помагаш.

— С вас съм — отвърна Флетчър. — Не е нужно да питаш.

— Много се радвам. Флетчър, когато си стъпиш на краката, ти ще бъдеш нашият основен войскови транспорт. С твоя помощ ще имаме сериозно предимство пред Върховния съвет. За един миг ще пренасяш хората ни там, където са необходими — във всяка една точка на света, — както и ще ги измъкваш, ако стане напечено. По тази причина представляваш основна мишена за врага. Майра вече го доказа.

Флетчър сложи ръка върху раната си и с най-добрия си джеймсбондовски глас отвърна:

— Взех си бележка.

— Добре имитираш.

— Благодаря ти.

— Роджър Мур?

Флетчър сбърчи чело:

— Шон Конъри.

— О. И него добре го имитираш.

— Едва ли, щом реши, че е Роджър Мур.

Гастли го остави да работи върху имитациите, а сам тръгна навътре из Убежището. Дори не беше стигнал първия ъгъл на коридора, когато женски глас го повика по име. Шивачът се обърна и загледа как жената приближава. Беше му позната отнякъде. Беше зашеметяваща. Беше великолепна. Беше…

Господи Боже мили, беше Скейпгрейс.

Усмивката на Гастли помръкна.

— Да, господин Скейпгрейс, какво мога да направя за вас?

Скейпгрейс пристъпи съвсем близо. На Гастли му се прииска да не го беше правил. Насили се да го гледа в очите, в тези прекрасни зелени очи, и се постара да си припомни колко дразнеща всъщност беше личността пред него.

— Старейшина Биспоук — почна Вориен, — няма да ви отнема много време. Нямаше как да не забележа, че явно заминавате.

Гастли кимна, стараейки се да гледа събеседничката си все така право в очите.

— Така е. Е, и?

— Никога не бих си и помислил да задавам въпроси относно това какви са плановете на Убежището — давам си сметка, че тепърва трябва да се доказвам пред вас. Но искам да знаете, че когато заминете, градът ще бъде в пълна безопасност.

— Добре — предпазливо отвърна Гастли.

— Мирът тук ще бъде опазен.

— Много хубаво.

— Справедливостта ще носи маска.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, но — както кажете.

Скейпгрейс протегна ръка:

— Лека битка, Гастли.

Гастли стисна ръката му, Скейпгрейс се обърна и си тръгна. Шивачът насила откъсна очи от отдалечаващата се фигура и продължи напред към кабинета на Ревъл. Скълдъгъри и Сарацен бяха вече там, потънали в разговор с Ревъл и Антон Страха относно бъдещите планове за действие. Валкирия седеше на стол, а Бейн и О’Калахан бяха приседнали на бюрото на Върховния маг. Грейшъс имаше особено потиснат вид.

Гастли се изправи на прага и видя как Валкирия се приведе към Ловеца на чудовища и го попита:

— Добре ли си?

— Не — отвърна кисело Грейшъс. — Имахме самолетни билети за утре, щяхме да летим за Япония. А сега не можем да отидем заради тъпата война. В Токио един демон сукуба с вид на красива жена държи в плен невинни мъже. Прелъстява ги и им изсмуква жизнените сили.

— Канехте се да я убиете, а?

Грейшъс се вторачи невярващо в момичето:

— Да я убием ли?

Донегън въздъхна дълбоко:

— Грейшъс просто си търси приятелка. Това е цялата работа. Самотен е.

— Не е много лесно да се срещаш с необвързани жени, когато си изкарваш хляба с лов на чудовища — отвърна Грейшъс. После изгледа Валкирия така, сякаш в миг му беше хрумнала някаква много добра идея. — Ти си приятелка с Чайна Сороуз, нали?

Валкирия се поколеба:

— Ами… нещо такова…

— Тя необвързана ли е?

— Ами…

— Мислиш ли, че би излязла с мен?

— Ъм…

— Престани да караш Валкирия да се чувства неудобно! — обади се Гастли, който най-сетне пристъпи в кабинета.

— Точно така! — подкрепи го Донегън — Момичето се мъчи да се държи учтиво и да не наранява чувствата ти, затова няма да се изсмее на въпросите ти. Но вътре в себе си? Вътре в себе си се къса от смях, както и всички ние.

Грейшъс го изгледа недоволно.

— Че какво смешно има? Може и да е красавица, но Чайна Сороуз също е човешко същество и, съответно, както всяко човешко същество може да се чувства самотна и от време на време да има нужда от някого, когото да… така де… да гушне.

— И смяташ, че ще избере да се гушка с тебе?

— А защо не? Виж, нейният проблем е в това, че е твърде красива, красива с такава красота, която плаши средностатистическия мъж.

— Средностатистическия мъж — да — поинтересува се Донегън. — Но теб — не?

Грейшъс поклати отрицателно глава.

— Сигурно от години не са я канили на среща.

— Всъщност, непрекъснато я канят — намеси се Валкирия.

— О.

— Получава и много предложения за брак.

Раменете на Грейшъс увиснаха.

— О.

— Което съвсем не означава, че няма да излезе с теб — побърза да допълни момичето.

Очите на Грейшъс грейнаха.

— Смяташ ли, че би се съгласила?

Валкирия му се усмихна окуражително:

— Опасявам се, че не.

Огорчението в израза на Грейшъс подсказа на Гастли, че е време да смени темата.

— Камионите са натоварени и готови за път — обяви. — Половината тръгват днес, другата половина — утре сутрин, заедно с всички нас.

— Все още не схващам логиката — обади се Донегън. — Ако толкова се налага някой да напуска страната, това трябва да сме аз и Грейшъс. Ако ни заловят или убият — голяма работа, това няма да се отрази на общата картина.

— За мен си е голяма работа — промърмори Грейшъс.

— Но ако заловят някого от вас — продължи Донегън, — ще си имаме сериозни проблеми.

— Ние ще сме по-ефективни в теренната работа — отговори Ревъл. — Свикнали сме. Воденето на войни ни е занаят.

— Но сега сте водачи! А и кой ще остане тук, в Роърхейвън? Мадам Мист може би?

— Прав е — обади се Валкирия. — Разумно ли е двама от старейшините ни да са на първа линия и да воюват, а третият, при това този, на когото не можем да имаме никакво доверие, да си се крие в пълна безопасност?

— Нещата всъщност са по-сложни — продума Скълдъгъри. — Мъртъвците като отряд имат много сериозен авторитет в цялата магическа общност. Ако от Върховния съвет гледат на нас просто като на една Люлка на магията, която им създава проблеми, ще ни ликвидират бързо-бързо, като при това ще свършат работата последователно и делово. Но ако видят, че Мъртъвците отново са се събрали заедно, същите Мъртъвци, които воюваха срещу Меволент, същите Мъртъвци, които в онези години им спасиха живота, както и живота на техните близки и приятели, то… ще са наясно, че трябва да се боят от нас. А самият факт, че Гастли и Ревъл са в групата, вече ще им подскаже, че сме силни и сигурни в себе си и никой няма да може да ни спре.

— Така — отвърна Валкирия. — Значи, в общи линии се надявате репутацията ви да накара ония от Върховния съвет да подвият опашки?

Скълдъгъри я изгледа.

— Е, така, както го казваш, звучи глупаво.

— А ние какво да правим, докато вас ви няма? — попита Донегън.

Страха се обърна да го погледне.

— Първата ви задача е да деактивирате хотел „Среднощ“. Освен Флетчър Рен, хотелът е единствената друга възможност за вражески елементи да влизат и излизат от страната, без да им се налага да преминават през щита. Върховният съвет ще иска да го използва, за да вкара войски на наша територия.

— Значи трябва да им попречим — отвърна Донегън. — Аз и Грейшъс. Само ние двамата. Срещу… кого? Срещу генерал Мантис?

— Кой е генерал Мантис? — осведоми се Валкирия.

— Един от най-добрите тактици на света — отговори скелетът. — Във войната с Меволент то беше нашето тайно оръжие.

— То?

— Мантис е кренга — същество от същия вид като Най. Командваше ли Мантис, битките бяха наши.

— Това изобщо не ме успокоява — промърмори Грейшъс.

— Нямаше да ви пращаме, ако не смятахме, че ще се справите — намеси се Ревъл. — Или ако разполагахме с по-подходящ човек. Или с човек, на когото не е възложена друга задача. Или с човек, който има желание да се изправи срещу Мантис. Или…

— Благодаря — побърза да го прекъсне Донегън. — Вече можеш да спреш да ни окуражаваш.

— Не се тревожете — леко им се усмихна Ревъл, — ще ви намерим и подкрепление. Утре рано — оперативка, после вдигаме гълъбите.

— Някакви вести от Декстър? — попита Сарацен.

Гастли поклати глава.

— Още не. Само се надяваме да си държи главата ниско наведена и да стои далеч от неприятностите.

Сарацен сбърчи чело.

— Говорим за Декстър Векс. Кога ли пък е стоял далеч от неприятностите?