Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (22)

20.
На война

Щитът беше активиран. По цялата дължина на ирландския бряг 14 271 магически символа бяха светнали едновременно и бяха генерирали панелите на защитното поле, които се бяха слели един с друг и бяха покрили страната с купол. Единични престрелки бяха избухнали на различни места, когато вражески агенти бяха нанесли удари, след което бяха притиснати от местните магьосници и се бяха скрили сред местното смъртно население. Междувременно екипи от ирландски магьосници набелязаха стратегически обекти по целия свят и ги нападнаха, сеейки хаос и объркване в една бездруго хаотична и объркана ситуация.

Всичко това се случи в рамките на една-единствена нощ, така че когато Валкирия се събуди сутринта и изслуша съобщението от Скълдъгъри на телефона си, вече нямаше мърдане.

Бяха във война.

Момичето стана и си изми зъбите. Вън пред прозореца пееха птички. Беше прекрасен ден. От прозореца на банята се откриваше прекрасна гледка към кея. Океанът блещукаше. Точно на ръба на кея имаше символ от защитното поле, който грееше меко, скрит добре от любопитни очи и макар Валкирия да не беше в състояние да го види, щитът покриваше цялата територия — от кея чак до носа на полуострова — и продължаваше по-нататък по бреговата ивица. Малка лодка стигна до щита, премина го спокойно и пое към кея. Ако на лодката имаше магьосници, при съприкосновението с щита централната им нервна система щеше да се изключи на секундата и те щяха да изпаднат в кома, от която можеше да ги събуди само доктор Най. Момичето проследи с очи как лодката полека пристана. Беше такава чудесна сутрин, така нормална — съвсем не приличаше на първото утро в една нова война.

Валкирия си взе душ, облече шорти и лека тениска, после слезе долу. От кухнята долиташе гласът на майка й, прекъснат от втори, по-писклив, треперещ глас. Момичето въздъхна, лепна си любезна усмивка и бутна вратата.

— Здрасти, Берилия — рече. — Добро утро, мамо.

— Добро утро, мила — отвърна майка й, с чаша кафе в ръка. Берилия седеше на противоположната страна на масата, а чаят пред нея си стоеше недокоснат.

— Добро утро, Стефани — поздрави я леля й. Днес беше облечена в лятна рокля. Дрехата я караше да изглежда някак по-сговорчива.

— Стефани! — провикна се Алис и хукна към кака си. Валкирия я грабна и я обсипа с целувки, а момиченцето се разкикоти, докато не я оставиха обратно на пода.

Усмивката на Берилия, бездруго насилена и крехка, се изгуби и на нейно място се появиха загриженост и тревога.

— О, Стефани, скъпа! На фитнес ли ходиш?

Внезапно на Валкирия й се прииска да беше облякла нещо с дълги ръкави.

— Не — отвърна и извади кутията със сок от хладилника. — Просто се движа повече. Плувам. Гледам да съм във форма.

Берилия погледна майката на Валкирия и поклати глава.

— Как мислиш, Мелиса? Не приляга много на една дама да има мускули, по-големи от тези на момчетата на нейната възраст.

— Да не преиграваме, Берилия. Стеф има силни ръце, но не е културистка. Аз щях да се радвам, ако на нейната възраст ръцете ми изглеждаха така. Много се гордея с нея — това се отразява отлично на здравето й.

Валкирия погали майка си по косата.

— Благодаря ти, мамо.

Берилия избухна в сълзи.

Валкирия се опули. Майка й — също. После се спогледаха и отново зяпнаха гостенката.

— Ъм — почна майката на Валкирия, — какво става…

— Извинявайте — отвърна Берилия и измъкна от чантата си омачкана кърпичка. — Съжалявам. Боже, ужасна съм. Погледнете ме само. На нищо не приличам — после се засмя, но не много убедително, тъй като продължаваше да плаче.

Алис изтопурка до нея и я погали по крака. После я фрасна и изтопурка в друга посока.

— Ама че грубо дете — подсмръкна Берилия.

— Да не се е случило нещо? — попита Валкирия, докато се чудеше кога ли би настъпил удобен момент да си налее сок, без да изглежда нелюбезна.

Берилия си издуха носа.

— Всичко е наред, Стефани. Просто… Като ви видях сега двете как…

— Аз и мама те разплакахме?

Берилия се усмихна тъжно.

— Да. Май така стана. Вие тук сте си приятели. С майка ти се смеете и се шегувате, с Дезмънд също. При мен… При мен и близначките не е така.

— О — рече Валкирия и смушка майка си.

— О! — рече и майка й. После добави — Та, как са близначките?

— Какво да ти кажа — отвърна Берилия. — Нали я знаеш тази особена възраст.

— Че те са на по двадесет и една.

— Значи са на някакви особени двадесет и една. Преди си бяха толкова близки. Навсякъде ходеха заедно, довършваха си изреченията… Или поне се опитваха. Рядко им се получаваше де. Най-често по средата схващаха, че всъщност говорят за две напълно различни неща. Но напоследък… Не знам. През последните месеци Каръл почти не я виждам. Стои си по цял ден в стаята. А Кристъл… Кристъл направо отказва да говори със сестра си. Твърди, че Каръл се е променила. Че нещо не е наред с нея.

— Какво мисли Фъргъс? — попита майката на Валкирия.

— Знам ли? — отвърна Берилия. — И той вече не говори. През цялото време чете и препрочита книгите на брат си. Аз никога не чета романите на Гордън, има твърде много насилие и гадни подробности за моя вкус, и наистина не мога да разбера как може да е здравословно човек да поглъща толкова много от тях. Не твърдя, че самото четене е нездравословно, макар че аз лично никога не съм се отнасяла с особено доверие към книгите, но не ви ли се струва, че произведенията на Гордън са малко… разстройващи?

Валкирия се възползва от момента и си наля сок.

— Четенето на хоръри няма да разстрои Фъргъс, Берилия.

— Откъде знаеш? Че той само това прави напоследък! Мисля, че повечето дори ги препрочете по два пъти. Що за объркан индивид ще чете една и съща книга два пъти, моля ви се?

— На мен ми се струва, че всички във вашето семейство се адаптират към нещо ново — обобщи майката на Валкирия. — Вие нали продадохте яхтата на Гордън? Дори и в днешната криза взехте достатъчно, та и ти, и Фъргъс да се пенсионирате и да нямате повече финансови грижи. Приеми, че когато хората се пенсионират, преминават през период, в който трябва да решат какво да правят сега, след като вече не работят активно.

Берилия се поколеба, после кимна.

— Да. И аз смятам, че Фъргъс цял живот се е идентифицирал с работата си.

Валкирия се смръщи и отпи от сока.

— А той какво точно работеше?

Берилия махна с кърпичката.

— Най-вече беше в болнични. Ами близначките?

Майката на Валкирия потупа етърва си по ръката.

— Ти сама го каза — възрастта им е особена. Дай им време. Сами ще се разберат помежду си.

— Да — съгласи се Берилия. — Права си. Тревожа се за празни работи.

— Ти затова ли дойде днес? — попита я майката на Валкирия. — Да си поприказваме?

Берилия кимна.

— Нямам много приятелки, Мелиса. Това сигурно ти е известно, но си твърде любезна, за да го споменеш. Вярно е. Нямам с кого да си поговоря за всичко това, а то… ме гризе.

— Е, радвам се, че си ме почувствала така близка.

Берилия се усмихна храбро.

— Ти си най-добрата ми приятелка, Мелиса.

После си издуха носа, без да забележи удивените физиономии в кухнята. Алис се измъкна вън, Валкирия глътна набързо сока и тръгна подире й. Вдигна сестричката си на ръце и влезе в хола.

— Леле — прошепна й. — Чу ли това? Мама и Берилия били най-добри приятелки!

Алис рече нещо неразбираемо.

— Трябва да си отваряш очите на четири, окей? Трябва да си сигурна, че мама не е принудена да прекарва твърде много време с Берилия. Може да й се наложи да използва някакви извинения, за да излиза от кухнята от време на време, така че ти трябва да се наакваш на равни интервали и така да й помагаш. Ще се справиш ли?

— Да! — отговори на секундата Алис.

Валкирия кимна.

— Браво. Сега ме слушай внимателно. Налага се да замина за известно време. Не се тревожи де. Другата Аз ще бъде тук, но мен няма да ме има. Ще обикалям из сума ти чужди държави. Вълнуващо, нали? Поне донякъде. Може да е ти седмица или за няколко седмици… Но не много повече от това, обещавам. Случват се разни неща и… Както и да е, исках само да знаеш, че ще ми липсваш всеки ден, когато не съм си у дома, и че адски съжалявам, задето не прекарваме повече време заедно — Валкирия усети как гърлото й се сви. — А ако… Ако не се върна, искам да знаеш, че те обичам. Обичам те страшно много и всичко, което правя сега, е само за да съм сигурна, че си в безопасност. Окей?

— Долу — рече Алис и Валкирия я остави на пода.

— Обичам те — повтори момичето, но Алис вече се измъкваше от стаята.

Валкирия си пое дълбоко дъх и постоя миг-два неподвижно. А когато издиша, бавно и полека, заедно с дъха й я напусна цялата й тъга — момичето просто я изхвърли вън от себе си. Очите й бяха сухи. Гърлото й се беше отпуснало. Нямаше опасност да заплаче.

Върна се в стаята си, съблече се и пусна отражението от огледалото. После навлече обичайните си черни дрехи, а отражението облече тазсутрешните шорти и тениска. После Валкирия измъкна раницата си изпод леглото и огледа стаята, за да провери дали не е забравила нещо.

Отражението я гледаше съсредоточено.

— Ако искаш, ще поговоря с Каръл — рече й. — Да се уверя, че всичко е наред.

— Добре — отвърна Валкирия. — Всъщност, страхотна идея. Не знам защо вече не си общуват с Кристъл, но ако проблемът има нещо общо с магията, е най-добре да сме наясно.

— Имам грижата.

— Благодаря ти. Не знам колко време няма да ме има, но…

— Знам.

— Да. Разбира се, че знаеш. Ще се обаждам, когато мога, да проверявам как сте и да те държа в течение.

— Ще се радвам.

Мобилният на Валкирия звънна. Момичето кимна.

— Той е вече вън.

Отражението отиде до прозореца, отвори го и отстъпи настрани:

— Късмет.

Валкирия изхвърли първо раницата, като задържа въздуха, за да омекоти падането.

— Нервна съм — рече.

— Това май те изненадва.

— Ами да — засмя се тихо Валкирия. — Да ти кажа право, не съм съвсем сигурна, че искам да тръгна.

— Не искаш да воюваш срещу други Убежища.

— Никак.

— Но при всички положения ще го сториш.

— Да. Май така ще стане.

Отражението се поколеба.

— Чуваш я все по-силно, нали?

Валкирия извърна глава.

— Вече ти говори през цялото време. А ти често я слушаш. Слушаш ли я, нейната сила расте. Може да не искаш да воюваш срещу други Убежища, но си длъжна да продължиш да се бориш срещу Даркесата. Знаеш на какво е…

— Не искам да говоря за това.

Отражението млъкна, а Валкирия отново се обърна към него и го изненада страхотно, като го прегърна здраво.

— Ако умра — прошепна му, — моля те…

— Бъди спокойна — тихо отвърна отражението. — Ще бъда най-добрата дъщеря и най-добрата голяма сестра, която някой някога е виждал.

Валкирия отстъпи и кимна, и без да каже нито дума повече, прекрачи вън през перваза. Още преди да е стъпила на земята до раницата си, отражението вече беше затворило прозореца зад гърба й.