Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (21)

19.
Лейкън Крос

Свиреше музика. Докато се качваше по стъпалата към студиото за татуировки, Лейкън Крос се опитваше да познае песента. През живота си беше ходил на много места, беше кръстосал света надлъж и нашир и беше слушал много и различна музика. Тази песен конкретно му напомни за преживяванията по ирландските кръчми: ония кръчми, в които всяка вечер свири една и съща фолк група, а клиентите се надпреварват кой по-напред да изпее „Трудният път към Дъблин“ на „Дъ Дъблинърс“. Много хубаво си беше изкарвал из тия кръчми Лейкън Крос и добре ги помнеше. Но това беше отдавна. Преди години, когато американският му акцент го правеше интересен за местните.

В студиото нямаше други клиенти. Един кльощав мъж лежеше със затворени очи на зъболекарския стол и слушаше музиката. Голите му ръце бяха покрити с татуировки, а на устната си имаше пиърсинг. Косата му беше оформена — явно съвсем наскоро — в един-единствен ниско подстриган лилав гребен и беше облечен в избеляла тениска с надпис „Улица Сезам“.

— Здрасти — обади се Лейкън Крос, а Финбар Ронг подскочи стреснато и насмалко не падна от стола.

— Здравейте! — поздрави в отговор, мъчейки се да си възвърне самообладанието. — Как е? Съжалявам, че ме заварвате така, ама наваксвам със съня — после намали музиката. — С какво да ви помогна?

Лейкън Крос кимна към накачените по стените снимки на татуирани крайници и тела.

— Бих искал да си направя татуировка.

— Така — отвърна Финбар. — Намислили ли сте си каква?

— Нещо драматично. Но дали не сте зает…?

Финбар се усмихна.

— Имам достатъчно време. В друг ден да бяхте дошли, щеше да е иначе — това място обикновено гъмжи от клиенти, детето ми шари нагоре-надолу, бута се в мебелите. Ама днеска е затишие.

— Детето ви не е ли у дома?

— Не — отвърна Финбар. — Двамата с Шарън — жена ми, де — си взеха почивен ден. Тя, жена ми, прави така от време на време. Обявява, че ме напуска, събира си багажа, звъни на майка си и си отива, ама това е само ей тъй, на шега. Природата не я е надарила с много ум, та кой знае какви разнообразни шеги не й хрумват. Твърди, че не уважавам правата й на развито същество. В отговор аз обикновено изтъквам, че към днешна дата тя вече е членувала в три различни секти, всяка по-глупава от предишната, като последния път се опити лично да ме принесе в жертва на извънземните богове, на които се кланяше тогава. Това, казвам й, едва ли са постъпки на развито същество. Това, викам, прилича на работа на напълно откачено същество.

— И затова тя ви играе шегата с напускането — поясни Крос.

— Именно. Та, значи, спрели ли сте се на конкретен дизайн, образ или може би няколко думи…?

— Както казах, искам нещо драматично. Нещо фантастично, сещате ли се? Харесвам хорър, харесвам научна фантастика. Такива работи.

— Така — повтори Финбар. — Е, сигурен съм, че ще измислим нещо. Искате ли чаша чай? Имам чудесен, билков.

— Разбира се — отвърна Лейкън. — С удоволствие.

В далечния ъгъл на студиото имаше мивка, кухненски шкаф и електрическа кана с вода. Финбар натисна копчето й и се зае да търси чаши.

— А вие харесвате ли филмите на ужасите? — попита Лейкън Крос. — Аз лично ги обожавам. Знаете ли каква татуировка би изглеждала супер? Сещате ли се за оня филм с Майкъл Айрънсайд? Оня, в който той се взира в хората дълго-дълго, докато накрая главите им избухват? Е, това е супер яко.

— Искате татуировка на избухваща глава?

— Може да се изобрази моментът точно преди главата да избухне. Боже, обожавам го този филм. Обичам и филми с екстрасенси и такива работи. Вие вярвате ли в екстрасенси и ясновидци?

Финбар сложи две различни чаши на близката масичка и наля в тях гореща вода.

— Екстрасенси? — рече. — Нее. Не вярвам. Аз, да ви кажа, съм стъпил здраво на земята. Вярвам в онова, което мога да видя и пипна. Като възстановеното ДДС например и… следите от автомобилни гуми.

— Следи от гуми — продума Лейкън Крос. — Да, така си е, признавам, че да вярваш в следи от гуми е далеч по-лесно, отколкото да вярваш в хора с паранормални способности. Но не сте ли си мислили понякога по въпроса? Не сте ли си представяли какво би било да можеш да четеш мислите на хората и да виждаш в бъдещето?

— Не, никога — отвърна Финбар, пристъпи към Крос и му подаде чашата, която беше хванал отгоре за ръбчето. Беше стара чаша, очукана и напукана. Лейкън Крос пъхна пръсти и дръжката и я пое от Финбар, като за момент му се стори, че дръжката ще се отчупи и ще остане в ръката му. Вдигна чашата до устните си и вдъхна аромата. Финбар взе своята чаша, пристъпи към прозореца и отпи. Остана там, загледан навън.

— Аз много бих искал да съм медиум — настоя Лейкън Крос.

— Едва ли е толкова хубаво — отвърна Финбар. — Бас ловя, че има много чужди мисли, които екстрасенсът би искал никога да не е чувал, и куп работи в бъдещето, които би искал никога да не е виждал. Помислете само как увреждат мозъка всички тия неща.

— Сигурно сте прав.

Финбар сви рамене.

— Но какво ли знам аз? Аз просто рисувам по хората, за да си изкарвам прехраната. Но, казвам ви, ако екстрасенси съществуваха, то работата им щеше да е страшно рискова. Опасна за здравето, искам да кажа. Ами ако си медиум и видиш нещо толкова ужасно, толкова кошмарно, че мозъкът ти просто… се изключи?

— Имате предвид, ако някой принуди медиума да види това, страшното? — попита Лейкън. — Ако нещо, така де, го е обладало тоя медиум и го държи под контрола си?

Финбар цял се скова.

— Може би — рече предпазливо. — Както казах, какво ли разбирам аз? Но да помислим пък. Значи, някой нещастник, медиум де, е временно обладан от зло същество и то го е принудило да погледне в бъдещето и да види неща, които пречупват съзнанието му… Добре, но какво става, когато злото същество напусне медиума и го освободи от себе си?

Лейкън Крос обхвана чашата с длани.

— Не знам — отвърна. — Може би медиумът вече не може да е медиум. Може би умът му е дал на късо и той е изгубил способностите си.

— Точно така — отговори Финбар. — Дал е накъсо и е станал напълно безполезен.

Лейкън Крос остави чашата на масата и бръкна за пистолета си, скрит под ризата.

— Ами ако — продължи Финбар, — после, по-късно, способностите на медиума започнат лека-полека отново да се връщат при него?

Лейкън Крос спря и остави пистолета на място.

— И той отново стане медиум?

Финбар кимна.

— Е, не толкова силен, колкото е бил преди. Поне не и отначало. Сигурно ще му трябват няколко месеца да се върне на предишното си ниво. Но скоро след като злото си е отишло, той може би отново ще е способен да чете мисли, да наднича в бъдещето. Може би дори ще е способен да погледне в собственото си бъдеще и да види как някой идва в дома му с намерение да го убие.

— И защо някой ще иска да убива медиума? — попита бавно Лейкън Крос.

— Ами за да се презастрахова, предполагам. Преди нашият медиум е бил много мощен. А човек с такива умения винаги е опасен. Та, затова пращат човек при медиума да го убие. Не войник. Не някой от доверените си хора. Доверените им хора не са подготвени да убиват беззащитни и невинни. Нее, налага да приложат… как беше думата? Аутсорсинг. Трябва да наемат някого. Наемник или платен стрелец. Убиец.

— И медиумът — продължи Крос — е видял всичко това в бъдещето си?

— Да, би могъл — отвърна Финбар. — Видял е достатъчно, за да отмени всичките си задачи за деня и да изпрати жена си и детето при тъщата. Видял е достатъчно, че да изчака търпеливо едни точно определени стъпки да се изкачат по стълбището, а след това, когато убиецът влезе, да му подаде отровна чаша с чай.

Лейкън Крос повдигна вежди.

— Отрова?

— Отрова, да. Отрова, чието действие се проявява след няколко минути, но минат ли тези минути… Край.

Лейкън Крос погледна чашата си.

— Сложил си отрова тук?

— Не трябваше да идвате да ме убивате, господин Крос.

Лейкън Крос се засмя и измъкна пистолета.

— Значи добре, че не пих от чая!

Насочи пистолета към корема на Финбар, но долавящият поклати отрицателно глава.

— Не ме чухте добре. Не казах чаша отровен чай. Казах отровна чаша с чай. Не чаят, дръжката на чашата е отровна.

Пистолетът падна от схванатите пръсти на Крос, стаята се наклони пред погледа му, подът се размаза и се втурна към него. Убиецът се опита да продума, но не можеше да помръдне челюстта си.

— Видях бъдещето, в което ме убивате — обясни му Финбар. — Видях във видението как влизате тук и застрелвате първо един клиент. После Шарън дотичва и вие какво праните? Застрелвате и нея. После се надвесвате над мене и ме гръмвате два пъти в главата — професионално, не може да се отрече. В онзи вариант на бъдещето детето ми остава сираче. Вие му отнемате родителите. Що за човек би причинил това на едно дете? Аз изгубих родителите си, когато бях тригодишен. Смятате ли, че ще допусна това да се случи и на сина ми? Смятате ли, че просто ще скръстя ръце и ще чакам едно такова бъдеще да се сбъдне?

Лига капеше от отворената уста на Лейкън Крос. Той вече не можеше да преглъща.

— Лейкън Крос, вие сте зъл човек — обобщи Финбар. — Зъл сте, задето искахте да дойдете тук и да ме убиете, зъл сте, отдето ме принудихте да сторя това, което сторих. Надявам се да горите в ада.