Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (2)

Преди три месеца

Ако изчисленията му бяха верни — а те, естествено, бяха верни, защото изчисленията му никога не грешаха — значи Инженерът щеше да успее да се върне навреме. От момента, в който предупредителното пиу! беше прозвучало в главата му, той разполагаше с четири седмици, за да въведе и задейства процедурата по изключване, преди катастрофата да е станала в известен смисъл неизбежна. Използваше уговорката „в известен смисъл“, защото нищо не е неизбежно, не и напълно. Във всяка бъдеща възможност има скрити условия. Това Инженерът беше научил от пътуванията си, които наричаше „жизнен опит“. Фактът, че от техническа гледна точка Инженерът не беше жив, нямаше никакво значение. Той съществуваше, притежаваше съзнание и, следователно, трупаше жизнен опит. Вървеше напред…

Ако в момента, в който се беше чуло предупредителното пиу!, Инженерът беше там, където се предполагаше да бъде, четириседмичният период на обратно броене нямаше да представлява никакъв проблем. Но Инженерът изобщо не беше там, където се предполагаше да бъде. Злощастно стечение на обстоятелствата. Те определено притесняваха Инженера. Не че вината беше негова. Никой никога не би могъл да обвини в нищо механичните му нозе. Не беше ли стоял неизменно на пост през последните три десетилетия? Нима не беше изпълнил по-голямата част от задълженията си? Или виновни бяха свръхсложните програми в главата на Инженер — великолепна смесица от технологии и магия, които му позволяваха да изпитва присъщия на човеците феномен, наречен „скука“? Наистина ли Инженерът беше виновен за това, че реши да иде на разходка? Или пък за това, че именно когато беше взел категоричното решение, че трябва да се впусне в живота, а не да остане завинаги покорно да служи, беше прозвучало онова пиу!? Или пък за това, че точно когато беше прозвучало, Инженерът се намираше на един плаж в Италия, увлечен в търсене на чудновати мидички?

Не, помисли си Инженерът. Изобщо не беше виновен.

Но сега се справяше добре с времето. Магическите символи, издълбани по металното му тяло, караха смъртните да го забравят на секундата, в която го зърнеха, а това пък му позволяваше да пътува посред бял ден и по най-натоварените улици. Инженерът се усмихна (вътрешно, разбира се, тъй като нямаше уста). Чувстваше се добре. Чувстваше се изпълнен с оптимизъм. С тази си скорост щеше да се върне в Ирландия и да има предостатъчно време да изключи всичко, преди серия от претоварвания и къси съединения неизбежно да предизвика поредица от събития, които от своя страна щяха евентуално да доведат до възможното унищожение на света. Така че Инженерът не се тревожеше.

И точно тогава го блъсна камионът.