Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (14)

12.
Крайният срок

Точно в центъра на стената беше забодена с кабарче снимка на Валкирия Каин. В широк радиус около нея бяха подредени имена, места, дати и други снимки, свързани с кабарчето й посредством връвчици с различни цветове. По дължината на синята нишка стояха снимките на семейството на Валкирия, в това число и популярен в медиите кадър на покойния вече автор на хоръри Гордън Еджли. Червените нишки означаваха инциденти на обществени места и в краищата им стояха набодени вестникарски изрезки и разпечатки от Интернет. Зелените нишки водеха до серия снимки на различни високи мъже, облечени в скъпи костюми, до една надписани с името „Скълдъгъри Плезънт“. На стената имаше и снимки на мъж с нашарено с дълбоки белези лице, на черна кола марка бентли, както и на редица други лица. Някои от снимките бяха твърде размазани, за да са убедителни, но повечето бяха със сравнително високо качество. Системата от връзки помежду им отначало трябва да е била простичка, но с натрупването на все повече информация беше станала повече от сложна.

— Не разбирам — рече Патрик Слатъри, почесвайки се по брадата по обичайния си маниер. — Твърдиш, че всички тези типове са все Скълдъгъри Плезънт? Как е възможно да си променя лицето така?

Кени Дън тежко се отпусна в овехтялото кресло насреща.

— Не знам, но това е единственото логично обяснение.

На лицето на Слатъри се изписа скептицизъм. През последните няколко месеца това беше обичайното му изражение.

— Сериозно? Единственото логично обяснение е, че всички тези различни мъже, които двамата с тебе сме снимали, са все Скълдъгъри Плезънт? Това ти се струва логично? Че те един с един не си приличат!

— Всичките са високи, слаби и имат еднакъв вкус към скъпи, шити по поръчка костюми. А и погледни лицата. Кожата и косата са винаги различни, но костната структура е една и съща навсякъде.

— Значи се маскира — допусна Слатъри. — Без никаква причина всеки път носи различна маска.

— Не знам. Може и така да е. Как да си сигурен с тези хора!

Слатъри поклати глава, по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото като укор към Кени.

— Добре, а защо го наричат „детектива скелет“?

— Не знам, за последен път ти казвам, че не знам! Може би защото е кльощав. Не разполагам с всички отговори.

— Ти с никакви отговори не разполагаш.

Кени беше хрисим човек, но в момента нищо не би го зарадвало повече от това да се нахвърли върху Слатъри и да го фрасне право в лицето.

— Правя предположения въз основа на събраната информация. Това е единственото, което можем да направим към момента, предвид онова, с което разполагаме.

Слатъри се поколеба, после се извърна и погледна Кени право в очите.

— Трябва да си поговорим.

— Нали в момента си говорим.

— Не, трябва сериозно да си поговорим за това, с което се занимаваме.

Кени подканящо махна с ръка.

— Слушам те.

Слатъри седна на овехтелия диван, който вървеше в комплект с овехтялото кресло.

— Може би е време да премислим нещата — почна. — Когато дойде при мене с тази история, реших, че си превъртял. Съвсем сериозно, действително ми се стори, че са ти избили чивиите. Магьосници и хора със суперсили? Побъркал се е горкият Кени, викам си. Разхлопала му се е дъската. Гони сензациите всичките тия години и ето докъде се е докарал — до лудницата. Помислих, че искаш да залегна с фотоапарата в някоя обрасла провинциална градина и да дебна за феи или нещо от тоя сорт.

Кени кимна:

— Радвам се да чуя, че имаш такова доверие в журналистическите ми способности.

— Но после ти ми показа всичко, с което разполагаш, и когато го видях с очите си, си рекох, майко мила, с това направо ще променим света! Политика, религия, общество — всичко ще се обърне с главата надолу! И това ще е наше дело, мое и твое.

— Нищо не се е променило от онзи ден досега.

— Е, тъкмо там е работата — отвърна Слатъри. — Нищо не се е променило от онзи ден досега. Отначало имаше няколко чудесни месеца, в които преследвахме Валкирия Каин насам-натам, няколко чудесни месеца, в които събирахме информация и имена, свързвахме факти… а после забуксувахме.

— Да буксуваме? Ти вестници не четеш ли? Нещо се готви. Необяснимо разрушаване на имущество, необясними изчезвания, хора свидетелстват, че…

— Кени — прекъсна го Слатъри, — моля те. Стига. Как ни помага всичко това? Ако бяхме цял екип от хора, как да е. Но ние сме само двама. Докато стигнем до мястото на някоя странна случка, от нея не е останала и следа.

— Трябва да сме търпеливи.

— Ти трябва да се върнеш на работа.

— Че аз работя!

— Трябва да поемеш работа, за която ще ти се плати. До просешка тояга сме се докарали, за Бога! Аз също трябва да работя.

Кени се навъси.

— Това ли било? Искаш пари?

— Не искам пари. Трябват ми пари. Имам сметки за плащане.

— Когато всички разберат с какво разполагаме, че бъдем по-богати от…

— С какво разполагаме? — излая Слатъри и горчиво се усмихна. — Със снимки на някакви непознати и с шарени конци, наковани по стената.

— Май забравяш видеозаписа, на който Валкирия Каин и Флетчър Рен се борят с чудовището.

— Дали е възможно да го забравя? Не е като да го използвахме за нещо тоя запис. Можехме да го дадем на пресата или да го продадем. Но не, ние просто си го държим за нас.

— Знаеш защо решихме така. Записът не е достатъчен. Трябва ни нещо конкретно, за което никой няма да посмее да ни обвини, че сме го фалшифицирали. Имаме си работа с магьосници, които могат да те накарат да повярваш във всичко, което ти кажат. Не можем да си позволим да излезем пред широката публика, докато не се снабдим с неопровержими доказателства.

— И как по-точно ще се снабдим с тях?

Кени се отпусна назад в креслото.

— Точно тези доказателства ти трябват на теб, за да напишеш книгата, за която все говориш — продължи Слатъри. — Трябват ми и на мен, за да заснема документалния филм, който ми се върти в главата. Къде обаче са тези доказателства, Кени? Къде ще ги намерим?

— Няма да изпускаме Валкирия от поглед.

— Пак почваш.

— Няма да изпускаме Валкирия Каин от поглед и тя рано или късно ще ни заведе до доказателствата.

— Валкирия Каин е просто една тийнейджърка и ти искаш пак да почнем да я преследваме? Не мислиш ли, че вече я шпионирахме достатъчно дълго? Следихме я месеци наред, тя ни отведе до хората и местата, които в момента висят на стената и толкоз. Това е всичко, което ни даде това момиче.

— Значи трябва да се заровим по-надълбоко.

— А пари откъде?

— Хубаво, какво предлагаш? Да се откажем от най-важната конспирация в историята на човечеството? Отлично знаеш, че не преувеличавам!

— Никога не съм твърдял, че преувеличаваш. Просто казвам, че само двамата няма да се справим.

— Не можем да намесваме никого другиго.

— Можем да се доверим на…

— Не можем да се доверим на никого. Само една непредпазлива дума и информацията бързо-бързо ще изтече до Джофри Скрутинъс или до Финбар Ронг, или до Валкирия и Скълдъгъри, и тогава те ще дойдат и ще ни видят сметката. Ще ни отнемат всичко тук, ще унищожат цялата ни работа, ще ни изтрият паметта и този път ще се постараят истински, а няма да оплескат работата, както стана с мен последния път.

— Да, рисковано е. Знам. Но нямаме друг избор. Трябва ни подкрепа, трябват ни пари, трябва ни помощ по всички линии.

Кени поклати отрицателно глава.

— Сами ще се справим.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Не искаш да делиш славата.

— Не става дума за това.

— Нима?

— Какво смяташ да правиш? — настоя Кени. — Ако откажа, ако настоя, че нямаме нужда от друг човек, ти какво възнамеряваш да направиш?

— Имаш предвид, ако не се вразумя? Още не знам. Може просто да взема всичката информация и да отида да я предоставя на някое трето лице.

— Аз те взех при мен. Историята е моя.

— Виждаш ли? Всичко е заради славата.

Кени въздъхна.

— Дай ни още малко време, а? Всички тия ненормални работи наистина се случват, наистина водят до нещо голямо, сигурен съм. Трябва само да почакаме. Още малко да почакаме.

Слатъри се изправи.

— Давам ти време до октомври.

— Не можеш да очакваш, че…

— Два месеца, Кени. После или наемаме още хора, или аз вземам всичко, събрано досега, и постъпвам с него както намеря за добре.