Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (12)

10.
Тринадесетият етаж

За вампири да не се говори.

Това правило Валкирия наложи, след като Сийлън се опита да я убие. Разбира се, не беше възможно да го спазват винаги — съществуваха ситуации, в които говоренето за вампири беше, за съжаление, неизбежно — но през по-голямата част от времето двамата със Скълдъгъри се опитваха да избягват темата на всяка цена. Не че Валкирия беше развила някаква фобия от съществата. Не я беше страх. Работата беше там, че в определен момент се беше излъгала да попадне в обятията на сексапилен мрачен красавец вампир, който впоследствие се беше оказал маниак психопат, който не желаеше да я дели с никого.

Причината да не споменават вампирите всъщност се криеше в чистия срам, който Валкирия изпитваше от цялата тая история.

А ето ти я сега, тръгнала след Скълдъгъри към Феъркорт Флетс: място, където вампирите бяха единствената тема за разговор.

Доколкото й беше известно, ситуацията във Феъркорт Флетс беше единствена по рода си. Смъртните жители на квартала осигуряваха непрекъснато прясна кръв за Молох и глутницата му, а в замяна вампирите държаха наркотиците и престъпността надалеч. Апартаментът на Молох беше на тринадесетия етаж и в него нямаше почти никакви мебели. Дълбоки бразди и драскотини личаха по стените. Самият Молох седеше на трона си, тоест на дивана, обут в долнище от анцуг и със сребърна верижка на кльощавия врат. Лицето му беше на дупчици като от шарка, но кожата му като цяло беше здрава и гладка. Навярно се беше хранил наскоро. От мига, в който двамата детективи пристъпиха прага му, вампирът фиксира Валкирия и повече не я изпусна от поглед.

— Ти уби Сийлън — рече й.

— Аз съм причината за смъртта му — поясни момичето. — Е, и? Ти самият отдавна щеше да си го убил, ако не беше вампирският ви закон.

— Може би — отвърна Молох. — Но не аз го убих, нали? Ти го уби. С това официално влезе в редиците на Безстрашните убийци на вампири, наред с Блейд, Бъфи и цялата останала антивампирска пропаганда. Сигурно си много горда.

— Не исках Сийлън да умира.

— Сигурен съм, че си сторила всичко по силите си да го спасиш — отговори Молох и обърна поглед към Скълдъгъри. — За какво си я довел? Нещо искаш да ми кажеш ли? Това ли ти е представата за коварна подмолна заплаха?

Скълдъгъри поклати отрицателно глава.

— Коварните подмолни заплахи не са ми в стила. Веднъж заплаших едного, но бях толкова деликатен в намека си, че когато дойде време да хвърля човека от една скала, той ме изгледа адски изненадано. Оттогава реша ли да заплашвам някого, правя го ясно, високо и директно, та да съм сигурен, че са ме разбрали правилно. Спорно е дали Валкирия е отговорна за смъртта на който и да било вампир, но ако знаеш аз колко съм избил през годините! Вампирите умират, Молох, и обикновено хора като мен и Валкирия се навъртаме край тях, за да гарантираме смъртта им. Мога ли да седна?

— Креслото е за приятели.

— Твоите приятели дали са пускали наскоро пералня? Тия възглавници изглеждат така, сякаш няколко литра са се съсирили отгоре им. Размислих, ще постоя прав. Благодаря за поканата все пак.

— Не съм те канил.

— Важно е намерението. Молох, сигурно знаеш защо съм тук.

Молох задъвка нещо. Валкирия дори не направи опит да си представи какво е.

— Заради тая работа с войната.

— Работата с войната, точно така. Скоро на главите ни ще се струпат сериозни неприятности.

— В тая история няма ние, бледолики.

— Боя се, че всички сме заедно в кюпа.

Молох се разсмя.

— Нямаме нищо общо с вас, магьосниците. Живееме си кротко, на никого не пречим и никой на нас не ни пречи.

— А какво ще стане, ако Върховният съвет вземе властта в Ирландия? — попита скелетът. — Смяташ ли, че ще ви бъде позволено да продължите мирното си съвместно съществуване със смъртните? Знаеш ли кой е една от движещите сили във Върховния съвет? Върховен маг Ваархайт. Той колко ви обича вас, кръвопийците, сигурно отдавна ти е известно.

Молох се почеса.

— По всичко личи, че трябва да почна да стискам палци вие с магическите пръчици да оправите нещата в последния момент, както обикновено.

Скълдъгъри сви рамене:

— А ако не успеем?

— Значи всички даваме фира и толкоз.

— Ти можеш да ми помогнеш да направя така, че да не дадем фира.

Молох пак се засмя.

— Е, това вече е прекалено. Вие ни мразите. Презирате ни. Повечето от вас дори не смятат, че сме с нещо по-различни от животните.

— Какво ще кажеш да променим тази нагласа? Дошъл съм с предложение.

— Я да чуем.

— Ще ви доставяме серум. Знам колко е трудно в днешни дни да се снабдиш с достатъчно серум, при това качествен. Ние можем да го произвеждаме в нужните количества.

— Това ли било? Серум, а?

— Ще ви снабдяваме до живот — допълни Скълдъгъри. — В замяна на това вие ще ни помогнете срещу Върховния съвет.

— Значи ние да станем ваш авангард — защото, допускам, че ще ни използвате точно за това: за първа вълна на атаката, буквално за пушечно месо — а като награда ще получим от вас достатъчно серум, че да си оставаме хора и нощем — Молох се приведе напред и подпря кокалестите си лакти на кокалестите си колене. — Знаеш ли колко мразя да бъда човек? Знаеш ли колко е мъчително нощем да не мога да разкъсам човешката си кожа и да изляза? Сякаш мравки плъзват по цялото ми тяло. А кожата така започва да ме стяга, че главата ми се пръска от болка. Болят ме и венците. Болят и кървят. Зъбите ми искат да пораснат, но не могат. Ноктите ми искат да се удължат, но се удържат, макар и едва-едва. Единственото, което желая тогава, е да се отпусна, да се изгубя, но мислите само се подмятат безполезни из главата ми. И единственото, което ми предлагаш, е още серум? Не, благодаря — вампирът се отпусна отново назад на дивана. — Искаме да разширим територията си.

Скълдъгъри наклони глава:

— Моля?

— Виж колко добрини сторихме на тукашните хора. Престъпността спадна. Вандализмът спадна. Ние защитаваме смъртните и смъртните защитават нас. Демонстрирали сме силата си, показали сме какво можем и сме доказали, че нямаме нужда вие, магьосниците, да ни дишате във врата. Искаме да разширим територията си.

— С колко?

— С още един квартал.

— Кварталите на смъртните не са наши, че да ги раздаваме.

— Не ви молим да ни го давате. Само да не се намесвате, когато ние си го вземем сами.

— И как по-точно ще си го вземете? Армия от вампири да запъпли…

— Не ставай смешен — сряза го Молох. — Ще го завладеем бавно, човек по човек. Какво, мислиш, че сами не са идвали да ни молят ли? Хората наоколо видяха какво сторихме за жителите на Феъркорт Флетс. Може и да не си дават ясна сметка за същинската ни природа, но отлично разпознават добрата сделка. Самите смъртни желаят да разширим влиянието си в още посоки. Ако вие, магьосниците, сте съгласни с това, ние ще застанем на ваша страна срещу Върховния съвет.

— Не съм упълномощен да сключвам подобна сделка.

Молох се засмя:

— Да бе! Може да ти се струва, че тука тънем в някаква изолация, но те уверявам, че и аз си имам своите източници. Може и да не си старейшина, скелете, но участваш в управлението на Убежището наравно със Съвета. Ако се опиташ да ги убедиш да приемат, ще те послушат.

— Ще информирам старейшините за предложението ти.

— Хубаво ще направиш.

Валкирия мълчаливо последва скелета към вратата.

— Ей, момиченце! — повика я Молох и тя се обърна да го погледне. Създанието на дивана я дари с усмивка, с която би се гордяла всяка акула. — Ние помним онези, които са изцапали ръцете си с вампирска кръв. Надушваме ги и те не могат никога и никъде да се скрият.

— Кой е казал, че искам да се крия? — подхвърли в отговор Валкирия, врътна се на пети и излезе от апартамента.