Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (11)

9.
Най-добрата кръчма в Роърхейвън

Когато влязоха в кръчмата, вътре нямаше клиенти — само Бияча се мотаеше зад бара, а Скейпгрейс премиташе пода. Вдигна очи, видя ги и целият грейна. Цялата грейна. Целият грейна. Господи, объркана работа.

Захвърли метлата и пристъпи към гостите, стисна здраво ръката на Скълдъгъри и енергично я разтърси.

— Приятелю — рече. — Толкова се радвам да те видя отново.

— Ъм — отговори скелетът. — Добре.

— И Валкирия — продължи Скейпгрейс и се обърна към момичето с широка усмивка. — Как е битката?

Валкирия си наложи да погледне отвъд забележителното тяло, красивото лице и ослепителната усмивка и да си спомни чий точно е мозъкът, който се крие под цялата тази обвивка.

— За коя битка по-точно става дума?

— За битката срещу злото — обясни Скейпгрейс. — Как върви? Справяш ли се?

— Ами да — отговори момичето с известно съмнение в гласа.

— Чувам, че имало взрив в Убежището. Разполагате ли с улики?

Валкирия се смръщи.

— Разполагаме.

— Някакви заподозрени?

— Хората, които са сложили бомбата и които арестувахме на местопрестъплението.

Скейпгрейс замислено закима:

— Разбирам. Разбирам. Удобно. Даже твърде удобно, не смятате ли? Сякаш са искали да ги заловите.

— Не мисля така…

— Е, може и да не съм прав, какво ли знам аз. Но ако имате нужда от помощта ни, само ни дайте знак. Ще трябва да си измислим таен знак. Вие го давате, а ние идваме и ви се притичаме на помощ. Някакъв сигнал ли ще е, вой на сирена или пък, знам ли, може да ви дам телефона си и да ми звъните или да се отбивате да ни викате. На две крачки от вас сме, на същата улица, така че ще ви е съвсем удобно.

— Добре ли си, Вориен?

Скейпгрейс се засмя и отстъпи назад.

— Кой, аз? Добре съм. По-добре съм от Бияча, това е сигурно.

Бияча пристъпи към гостите с глуповат израз на красивото си лице.

— Здравей, Валкирия. Здравей, Скълдъгъри.

— Да не би пък ти нещо да си болен? — попита скелетът.

Преди Бияча да отговори, се обади Скейпгрейс:

— Има запек.

— Господарю! — възкликна ужасено Бияча.

— О, я стига. Тук сме само приятели. Можем да си говорим за такива неща. Той, доктор Най, ни предупреди. За да ни съживи след операцията, ни е приложил голяма, но еднократна доза магия. Точно тази магия ни подхранва през последните няколко месеца. Сега обаче естествените биологични процеси в телата ни започват постепенно да се възстановяват и да заемат полагащото им се място.

— Миналия четвъртък за пръв път почувствах глад — обясни Бияча малко виновно. — Затова си хапнах.

Скейпгрейс се ухили широко:

— Оказа се обаче, че стомахът му работи, но червата му — още не.

— Голямо неудобство — допълни Бияча.

— Докато бяхме зомбита, не усещахме нищо — продължаваше Вориен, — но сега сме пак хора и такива работи като запека се оказват истински проблем. За някои от нас.

Бияча цял пламна и Скейпгрейс се усмихна още по-весело. Валкирия усети, че няма как да не се намеси.

— Ами ти? — сряза тя Вориен. — Всичките твои биологични процеси възстановиха ли се вече?

Усмивката на Скейпгрейс се стопи на секундата.

— Още не — призна той. — Чувствам обаче, че магията ми полека се събужда. Колкото до биологичните процеси… нещата вървят по-бавно там. Но… всичко ще бъде наред. Купих си книга по въпроса. Относно това какво да очаквам. От други страна, след като така и така си тук, дали не можеш… Ако имам съмнения относно, така де, някои определени аспекти ни това да си жена, мога ли да се обръщам към теб за съвет?

— Не — отвърна момичето.

— Само за едно-две неща…

— В никакъв случай! За Бога, не. Няма начин.

— О — огорчи се Вориен. — Добре. Нека… Нека отношенията ни да си останат професионални.

— Професионални, да. Много добра идея.

— Аз само, такова… Нямам си други приятелки жени.

Валкирия смръщи вежди:

— Ние с теб сме приятели, така ли?

— Ами Кларабел? — побърза да се намеси Скълдъгъри. — Защо нея не я питаш за всичко, което те интересува?

— Питах я вече — призна Вориен. — Тя много искаше да ми помогне, но се разсмя толкова силно, че направо не можеше да спре. Смя се, докато вече не можеше да си поеме дъх, и в крайна сметка припадна.

— Така си е, припадна — потвърди Бияча. — Нали и аз бях там.

— Всичко е толкова объркано — Скейпгрейс приседна на един стол. — Дори не знам кой размер дрехи да си купувам. Взех си цял куп от един магазин втора ръка, но повечето изобщо не мога да разбера как се обличат. Тази блузка например, дето я виждате на мен… Отне ми петнадесет минути да разбера кое й е отпред и кое — отзад.

— Ами ти и сега си я облякъл на обратно — кротко отбеляза Валкирия. — По-ниската част на деколтето не трябва да ти е на гърба.

— И аз това откъде да го знам! Нелепа работа!

— Освен това жълтото не е твоят цвят.

— И аз така му казах — промърмори Бияча.

Скейпгрейс скочи на крака.

— Сега пък трябвало и да знам кой е моят цвят? Честно ли е, кажете ми!

— Положението не е чак толкова страшно — отговори момичето и се опита да се усмихне окуражително. — Нали си здрав? И жив? Това не е малко.

— Да — промълви Скейпгрейс, скрил лицето си с ръце. — Може би си права.

— А и, доколкото чувам, кръчмата върви много добре.

Бияча направи кисела физиономия.

— Жалко само, че клиентелата ни не е от по-висока… класа.

Скейпгрейс го изгледа втренчено:

— Нашата клиентела?

— Извинете, господарю. Вашата клиентела.

— Нищо й няма на клиентелата ми. Повечето са мои стари приятели. Е, не точно приятели, но… хора, които познавам от години.

— Хубаво е, че те подкрепят в бизнес начинанието — обади се Валкирия.

Скейпгрейс премълча.

— Сега се отнасят с мен по друг начин — призна най-сетне. — Отношението им е по-добро от преди. Сега, когато кажа нещо весело, всички се смеят. Вече никой не ме пренебрегва.

— Това е хубаво.

— Нали? — после поклати тъжно глава. — О, кого заблуждават. Когато ме пренебрегваха, поне го правеха заради мъжа, който бях тогава, а не заради жената, която не бях. Сега за тях съм просто обект, предмет. Едно хубавичко личице, което им носи питиетата.

Очите на Бияча станаха огромни:

— Те не ви виждат така, както ви виждам аз.

Скейпгрейс се извъртя като ужилен:

— Отново се държиш странно.

— Извинете, господарю.

— Престани да говориш странни работи.

— Добре, господарю.

Скейпгрейс се обърна пак към Скълдъгъри и Валкирия.

— Имате нужда от нещо ли? Информация? Аз съм вашият човек. В известен смисъл.

— Търсим информация за Изтезанието — каза скелетът.

— А, Изтезанието. Не съм се сещал за него от години.

— Кой е той? — намеси се Бияча.

— Не го познаваш — отговори Скейпгрейс и в гласа му се долови копнеж по доброто старо време. — Той е Дете на Паяка или Старец на Паяка, или каквото е там. Не харесва Валкирия, защото надушва кръвта на Древните в жилите й, а и по принцип не е много приятен човек. Но пък може да се превръща и гигантски паяк, което е много яко. Скълдъгъри, помниш ли първия път, когато ме разпитвахте? Искахте да ви заведа точно при Изтезанието. Хубави времена бяха, нали? Тогава бях толкова различен. Не бях зомби. Не бях жена. Бях си аз.

— Ти доведе Изтезанието в Роърхейвън — напомни му Валкирия. — Той се укриваше под кръчмата ти.

— И получих ли дори и едно „благодаря“ от него? Толкова труд хвърлих, за да превърна мазето в място, годно за живеене — знаете ли колко време ми отне? Така де, по-голямата част от материалите ги откраднах, но въпреки това си беше сериозна задача.

Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Откраднал си материалите, за да префасонираш мазето?

— Много ясно. Тогава в Роърхейвън пристигаха толкова строителни материали, че целият град можеше да се препострои поне пет пъти.

— И за какво са били използвани всички тези материали?

— Така и не разбрах. Но дълго време смятах, че всяка къща тук има свой огледален близнак, само че под земята, защото в града всъщност живеят твърде много хора, за да се поберат в толкова малко жилища. Не сте ли забелязали? Твърде много хора шарят наоколо, не знам къде се свират всичките. Така ми дойде и идеята да ремонтирам мазето.

— Съществуват тунели, които свързват кръчмата ти с Убежището — продължи Скълдъгъри. — Може би има и други тунели, за които не знаем. Сгради под сградите, казваш. Улици под улиците.

— Може би — отвърна Скейпгрейс и сви рамене. — Един ден се опитах да ги потърся тия подземни къщи. Нищо не намерих. Но може би просто аз съм един некадърен боклук и затова никой не ме харесва.

— Аз ви харесвам такъв, какъвто сте, господарю — обади се Бияча.

— Ти не се броиш — рече Скейпгрейс.

Скълдъгъри побърза да върне разговора в нужното русло:

— И всичко това се е случило, след като Изтезанието пристигна, така ли?

— Не, материалите си пристигаха дълго преди да го срещна. Убедих го да остане при мен, защото, нали се сещате, мислех, че ако някой като Изтезанието ми е приятел, това ще накара останалите магьосници да ме уважават. Но старецът ме мразеше. Говореше винаги с други хора. С мен — никога.

— С какви други хора? С кого се срещаше?

— Не знам. С всички се срещаше. Организираше събрания. Аз ги наричах тайни събрания, но може и изобщо да не са били тайни. Просто бяха тайни за мен. Хората вечно го търсеха да разговарят с него, но не смятам, че той се интересуваше от това да общува. Реших, че просто иска да се пенсионира и да го оставят на мира. Но това не пречеше да продължават да го търсят. Помня деня, в който мадам Мист пристигна в града. Отначало много ми се прииска да разбера как точно изглежда зад воала, но после тя така ме изплаши, че се криех всеки път, когато я мернех.

— Някога чувал ли си Изтезанието да споменава уорлоките?

— Не или поне не помня. Когато мадам Мист идваше, дори не припарвах до тях тримата.

— Тримата ли?

— Моля?

— Каза: „до тях тримата“.

— Да. Изтезанието, мадам Мист и онзи, третият.

— Какъв трети?

— Не знам кой беше.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Разбира се. Беше… нормален на ръст. Всъщност, може и по-висок да е бил. Или пък нисичък. Както и да е, косата му беше… на главата. Поне така мисля. Имаше и… лице…

— Помниш ли някакви точни подробности за него?

Скейпгрейс сбърчи чело.

— Сякаш… На езика ми е, но…

— Не се притеснявай — успокои го Валкирия. — От доста хора чухме същото. Никой не го помни.

— Би ли искал да проведеш един сеанс с долавящ? — попита скелетът. — Той ще влезе в съзнанието ти и ще се опита да отстрани блокадата, която скрива спомените ти.

— В съзнанието ми? — изплаши се Скейпгрейс. — Не, за Бога, дума да не става. Това е единствената оригинална част от личността ми, която ми е останала.

— Трябва да разберем кой е бил този човек.

— Ами питайте мадам Мист. Те винаги бяха заедно. Но никакви екстрасенси няма да ръчкат из ума ми, ясно ли е? Имам си тайна самоличност и трябва да я пазя от чужди очи.

Валкирия се намръщи:

— Каква тайна самоличност?

Вориен пребледня.

— Никаква. Никаква тайна самоличност.

— За какво говориш тогава?

— Ти за какво говориш?

Бияча грабна нещо иззад бара и се втурна към Валкирия.

— Ъм, Валкирия, не искам да ви прекъсвам, но, такова, това пристигна за теб…

Подаде на момичето пощенски плик, адресиран до кръчмата, но с името на Валкирия като адресат. Младата магьосница го отвори, разгъна листа вътре и зачете. После вдигна очи към скелета:

— От Касандра Фарос е. Получила е ново видение. Иска да се отбием при нея тази вечер. Няма дата, но… Когато пристигна това?

— Вчера — отвърна Бияча.

Валкирия се замисли:

— И какво, закъснели ли сме?

— Имаме си работа с долавящ, който вижда в бъдещето — отговори Скълдъгъри. — Тя добре знае кога ще прочетеш бележката. Има предвид да се отбием при нея днес.

Валкирия разгъна писмото докрай. Бръчката между веждите й стана още по-дълбока.

— Пише да пратим много поздрави на вампира. Какво има предвид?

— А, да — рече скелетът. — Тъкмо се канех да ти кажа…