Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (10)

8.
Претърсване на рафтовете

Хранилището в старото Убежище беше много по-хубаво. Таваните му бяха по-високи, рафтовете — по-дълги, за всеки магически артефакт имаше достатъчно място. Тук, в Убежището в Роърхейвън, таванът беше схлупен, рафтовете — къси и криви, а всички редки и прекрасни предмети бяха струпани един върху друг: факт, който правеше намирането на една-единствена мъничка кутийка още по-трудно.

— Защо да не разпитаме Бърнард Сълт? — попита Валкирия, докато търсеха.

— Че защо ни е? — промърмори в отговор Скълдъгъри, чиито облечени в ръкавици тънки пръсти ровеха из голяма кутия, пълна с по-малки кутийки.

— Защото може да измъкнем някое признание. Скълдъгъри остави голямата кутия обратно на рафта и продължи нататък.

— Не ни трябва признание. Гастли го е хванал на местопрестъплението.

— Но едно признание може и да накара Върховния съвет да клекне.

— Само ако отричаха да имат нещо общо с начинанието на Сълт, а те не отричат.

Момичето сбърчи чело.

— Все пак си мисля, че няма да е зле да го разпитаме.

— Защо?

— Да се доберем до истината, до някои факти… А и за да позлорадстваме.

Скълдъгъри стигна до края на рафта и погледна към следващия:

— Да злорадстваш изобщо не ти отива.

Валкирия пое подире му:

— Че ти злорадстваш през цялото време.

— Защото, когато аз злорадствам, съм възхитителен и забавен. Бърнард Сълт е политически затворник. Трябва да се отнесем към ситуацията с него с безкрайно внимание и предпазливост, а нито едно от тези две качества не е след твоите силни страни.

— Ти… обиди ли ме току-що?

Скълдъгъри спря на място и се обърна към момичето.

— Доколкото знам, не. Остави другите да бъдат внимателни и предпазливи, Валкирия. Ти се концентрирай върху това да бъдеш ефективна. Това е, в което те бива.

После се обърна и продължи да търси.

— Мога да бъда ефективна и в същото време да съм и внимателна, и предпазлива — рече момичето на тила на скелета. — Нали си виждал как се грижа за Алис. Виждал си колко съм внимателна с нея. С Алис ли съм, ставам най-внимателния човек на света. Даже съм твърде внимателна.

— Хайде да не прекаляваме.

Валкирия се втренчи ядосано в детектива.

— Внимателна съм! И предпазлива също. Човек трябва да е предпазлив, ако иска да бъде добра по-голяма сестра.

— Явно те настъпих по мазола.

— Няма такова нещо. Никакъв мазол не си настъпил. Просто ти казвам какви са фактите. Аз съм добра по-голяма сестра и възнамерявам да продължа да бъда такава, докато Алис расте. Ще й давам съвети как да се справя в училище, как да се облича, как да се държи с момчетата… Ще направя всичко по силите си, за да бъде тя щастлива и в пълна безопасност, така че никога да не й се случи нищо лошо.

Скълдъгъри се обърна да я погледне.

— Темата на разговора определено се отмести.

— Така ли?

— Така. С кого си разговаряла напоследък?

Валкирия замълча.

— А — сети се скелетът. — Явно това е темата, която си обсъждала с Чайна. Разбирам. И какво ти каза Чайна, че си станала такава конфликтна личност?

— Не съм конфликтна.

— Реши, че ще спорим и сама избърза да започнеш спора. Винаги така правиш, между другото.

— Добре. Окей. Да, предстои ни да спорим. О, да не повярваш, ние вече спорим! Чудо голямо.

— А мога ли да те попитам за какво всъщност спорим?

— Не ти трябва да знаеш.

— Може и така да е, но пък може и да се окаже полезно все пак да разбера каква ни е темата.

Валкирия въздъхна и подчерта раздразнението в гласа си, само за да скрие колко й е неловко:

— С Чайна си говорихме за Синдрома на втория живот и възможността евентуално да разкажа на нашите истината за мен.

Скълдъгъри вдигна глава и се вторачи в нея с празните си очни орбити.

В Хранилището стана много, много тихо. Валкирия чуваше собственото си дишане и шумоленето, което издаваха дрехите й и при най-малкото движение.

— Хмм — проточи скелетът.

— Чайна смята, че не бива да го правя — побърза да добави момичето. — Казвам го, за да не решиш, че тя ми е пуснала тая муха.

Скълдъгъри кимна.

— Хмм — повтори.

— Тя даже ми приведе сума ти аргументи против идеята, затова не е нужно и ти да ми ги повтаряш. Още не съм решила как да постъпя. Просто споменах тоя вариант като възможност. Не искам да изгубя семейството си. Толкова ли е лошо това?

Скелетът не отговори и момичето изведнъж отвори широко очи от притеснение:

— Искам да кажа… Извинявай, не исках… Голяма глупост казах.

— Защо да е глупост? — наклони глава настрани скелетът. После щракна с пръсти. — А, да. Защото моето семейство е мъртво. Съвсем бях забравил.

Топлотата в гласа му накара момичето да се усмихне.

— Голям идиот си. Извинявай все пак.

Скелетът махна безгрижно с ръка.

— Ако хората ми се извиняваха всеки път, когато правят пред мен някакъв неангажиращ коментар относно загинали семейства, нямаше да се занимавам с друго, освен да приемам извинения. Що се отнася до твоята дилема, нямам намерение да ти казвам как да постъпиш. Искам да си щастлива, искам и родителите ти, и сестричката ти да са щастливи и в безопасност. Ако решението, което вземеш, може да гарантира това, ще го подкрепя безусловно, каквото и да е то.

— Благодаря ти.

— Сигурен съм, че решението ти ще е правилно, стига през цялото време да си даваш ясна сметка за последствията от него.

Усмивката на момичето помръкна.

— Чудесно. И сега какво, ще го намираме ли тоя кристал, или не?

— Вече го намерих — отговори Скълдъгъри и вдигна малка, обвита във филц кутийка. Отвори я и извади от нея виолетов камък с размера на фъстък.

— Ъм.

Скелетът наклони глава.

— Как така „ъм“?

Валкирия сви рамене.

— Ами не е особено впечатляващ. Очаквах… Всъщност, не знам какво очаквах, но очаквах нещо по-… така.

— Никога преди не съм се възхищавал повече на дълбокия ти професионализъм. Както и да е, това е аметистовият кристал, за който ти е разправила Чайна, макар че, право да ти кажа, не съм сигурен, че може да се използва, за да поразява паметта с такава избирателна прецизност. Обикновено го използват грубиянски: направо изтриват цялата памет на жертвата. Който и да е нашият тайнствен заподозрян, определено е много ловък.

— Ако кристалите са толкова мощни — каза Валкирия, — не би трябвало да е лесно човек да се сдобие с някой от тях.

— Не е лесно. Особено когато става дума за такъв силен камък като този, който държа. Бездруго повечето от тези аметисти са унищожени за по-сигурно. Оцелелите са заключени в трезори и Хранилища из различни краища на света.

— Значи тайнственият заподозрян си има свой собствен аметист — допусна момичето.

Скълдъгъри кимна бавно.

— Или използва този в ръката ми.

Валкирия зяпна.

— Стига бе.

— Да, кристалите от този вид обикновено са дълбоко скрити. Не ги притежават частни лица.

— Значи, тайнственият мъж взема този от нашето Хранилище, използва го, когато му трябва, а после го връща пак на място? Но тогава… Имам предвид, ако това е вярно, тогава сигурно аз и ти сме се разминавали с нашия заподозрян по коридора поне сто пъти.

— Може и да сме се разминавали.

— В такъв случай, вече сме почти напълно сигурни, че тайнственият мъж е магьосник не просто от Роърхейвън, но и магьосник от Убежището! Значи е един от нас.

Скълдъгъри я погледна право в очите.

— Точно така.

— Е… това си е направо страшничко. Не можем ли да снемем отпечатъци?

— Кристалите от този тип не задържат мазнина — отвърна скелетът, — а кутийката е покрита с филц. Ще накараме някого да изгледа записите от охранителните камери на Хранилището, но се съмнявам да открием нещо по този начин. Единствената следа, която досега ни липсваше, е описанието на стареца с дългата сива брада. Помисли си за такова описание, прибави към него името „Роърхейвън“ и ми кажи: за кого се сещаш?

— За Изтезанието.

— Така. В такъв случай какъв трябва да бъде следващият ни ход?

Валкирия се усмихна:

— Скейпгрейс.