Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (50)

48.
Убийци

Нещата не се развиваха така, както Гастли се беше надявал.

Загубата на Флетчър беше колосален провал. Досега бяха направили всичко възможно да държат момчето настрани от всякакви битки и опасности. Телепортаторът беше ирландското предимство пред Върховния съвет, а сега вече навярно дори не беше сред живите. Ловците на чудовища се молеха на колене да им позволят да се върнат в Мозамбик, Валкирия се мъчеше да убеди Скълдъгъри да й помогне да открият тази жена Ажуога, но Ревъл не разреши на никого нито да замине, нито да се занимава повече с търсене на момчето и Гастли беше съгласен с него. Победяха ли веднъж Мантис, справеха ли се с хората му, можеха да се ангажират с издирването на Флетчър, за да го спасят и върнат у дома. Ако беше още жив.

Поне тази част от стратегията вървеше по план. Засега. Вече четвърти ден Мантис и армията му киснеха в Твърдината, а Гастли и останалите ги дебнеха от противоположния край на долината. Поредната нощ беше паднала и засега — като изключим инцидента с Флетчър — нещата бяха горе-долу окей: никой не беше ранен и всички бяха живи. Гастли се наслаждаваше на рядък момент на спокойствие. И тогава телефонът му звънна.

— Здравейте, докторе — поздрави шивачът. — С какво мога да ви помогна?

— Старейшина Биспоук, извинете, че ви притеснявам — доктор Синекдох звучеше разтревожено. Говореше бързо и Гастли буквално усещаше учудената й физиономия по телефона. — Ако имаше на кого другиго да се обадя, нямаше да ви занимавам…

— Моля ви, докторе, няма проблем. Кажете какво има.

— Ами… Може да ви прозвучи смешно, но не мога да вляза в Роърхейвън.

Сега беше ред на Гастли да направи физиономия.

— Моля?

— Когато доктор Най се върна в Убежището, реших да си взема няколко дни почивка. Най бездруго беше зает с Инженера, аз имах малко натрупана отпуска, така че отскочих до Дъблин да се видя с едни приятели. Току-що се връщам в Роърхейвън и… не ме пускат да вляза в града.

— Кой не ви пуска?

— Ами роърхейвънските магьосници. Поставили са блокада на пътя. Има и пост на близкия хълм, виждам ги оттук. Знаят отлично коя съм. Знаят, че работя за Убежището. Въпреки това казват, че нямат намерение да пускат никого да влиза в града.

— Докторе, наистина не знам какво става, но ще ви дам номера на администратор Типстаф. Обадете му се и…

— Той не си вдига телефона — прекъсна го Синекдох. — Звънях и на старейшина Мист, вдигна ми някакъв напълно непознат мъж и ми каза, че старейшина Мист е заета. Не ми каза името си. Сър, наистина нямах намерение да ви тормозя с това, знам колко сте заети в момента, но… Нещо не е наред.

— Докторе, благодаря ви, че ме осведомихте. Върнете се в Дъблин. Дръжте си телефона под ръка. Когато разрешим проблема, ще поръчам да ви се обадят или ще сам ще ви позвъня. Надявам се тогава да разполагам със задоволително обяснение. Още веднъж ви благодаря.

Гастли затвори телефона и бръчката на челото му стана още по-дълбока. Веднага тръгна да търси Ревъл и го намери да обикаля лагера заедно със Сарацен.

— Мисля, че имаме проблем — почна шивачът. — Пътищата към Роърхейвън са блокирани. Роърхейвънци не пускат нашите хора в града. Никой вътре не си вдига телефона.

— Може Върховният съвет да е успял да инфилтрира свои хора в града под прикритие — предположи Сарацен, — докато използва Мантис да ни отвлича вниманието.

Гастли поклати отрицателно глава.

— Синекдох каза, че на пътя са я спрели роърхейвънски магьосници. Каквото и да става, Върховният съвет няма нищо общо.

Ревъл въздъхна.

— Навярно докторката се е натъкнала на някоя нова бюрократична глупост, която след заминаването ни Мист се опитва да наложи в името на „по-високата сигурност“. Какво искаш да направиш? Да отидеш да провериш? Можеш дори да вземеш милата Синекдох със себе си, за да й демонстрираш авторитета си в пълния му блясък.

Сарацен кимна.

— Със сигурност ще я впечатлиш, Гастли. Аз бих се впечатлил.

— Видя ли? Щом Сарацен Ру би се впечатлил, дамата няма да има шанс.

— Бихте ли млъкнали и двамата? — прекъсна ги Гастли. — Не спирате да пилите за това как е време да почна да се срещам с някое добро момиче. По-зле сте и от майка ми, лека й пръст.

— Жените оставят белези у мъжа — дълбокомислено обобщи Сарацен. — Само това ще ти кажа.

— Ти си буквално извор на мъдрост, това известно ли ти е?

Сарацен със смях прегърна Ревъл и Гастли през раменете, забави крачка и ги притегли към себе си.

— Двама мъже с ножове пред нас — прошепна им. — Трети приближава отляво, четвърти — отдясно.

Ревъл се ухили и отговори също така тихо.

— Технически погледнато, Сарацен, това е военен лагер. Всички носят ножове.

— Тези четиримата чакат нас.

— Може да са от фен клуба — прошепна Ревъл, но пое вляво, Сарацен тръгна вдясно, оставяйки Гастли да продължи сам право напред. Типично.

Мъж и жена излязоха от прикритието си, свели ниско глави. Ръцете и на двамата бяха скрити под дрехите. Разделиха се, за да пропуснат Гастли помежду си. Той обаче спря на място и повдигна вежда.

— Нали не си мислите, че ще ме хванете неподготвен?

Двамата нападнаха, Гастли вдигна ръка и жената отлетя назад. Мъжът замахна ниско с острието, Гастли улови китката му с две ръце и заби чело в лицето му. Мъжът падна, шивачът щракна с пръсти и запрати огнено кълбо в гърдите на жената, която отново тичаше към него. Тя изпищя и заудря пламъците, а Гастли само махна с ръка. Пламъците изчезнаха, жената вдигна глава и шивачът я удари така, че й счупи челюстта.

Зад него Ревъл буквално позираше, стъпил с единия си крак върху главата на поваления си противник. Сарацен довлече четвъртия убиец и го захвърли пред другарите си. Ръката на Сарацен кървеше — от вътрешната й страна се виждаше дълбока драскотина, която явно сериозно го беше раздразнила.

— Как се казваш? — попита Гастли.

Пишман убиецът само изръмжа.

— Аз го познавам — обади се Ревъл. — Казва се… Нещо нервно беше… Тревожно такова…

— Ангуиш^[1] — продума убиецът. — Но повече няма да измъкнете от мен.

Ревъл погледна Гастли.

— Роърхейвънец.

Гастли потърка с длан челото си там, където то се беше ударило в лицето на мъжа с ножа. Мястото беше започнало да се подува.

— Това не е първият роърхейвънски магьосник, който се опитва да ни убие. Човек би решил, че ония в Роърхейвън вече са си научили урока. Господин Ангуиш, със сигурност няма да станем жертва на отрепки като вас, така че, моля ви, направете сам на себе си услуга и ни кажете кой ви праща.

Подигравателната усмивка на Ангуиш стана направо гнусна.

— Вие сте мъртви. Мъртви сте, до един. Всеки, който застане между нас и съдбата ни, е мъртъв.

— И каква по-точно е тази съдба? — поинтересува се Сарацен.

— Съдбата, за която сме родени — да властваме над смъртните — рече Ангуиш. — И не се опитвай да четеш мислите ми. И четиримата сме снабдени със защити от четвърто ниво.

— Аз не съм долавящ — отвърна Сарацен. — Защо всички си мислят, че съм долавящ? Аз просто знам разни неща.

— А знаеш ли кой ги е пратил? — попита го Ревъл.

Сарацен въздъхна.

— Казах, че знам разни неща. Повечето от тях са напълно случайни факти. Не е задължително да са полезни неща.

 

 

Малко по-късно, когато убийците бяха отмъкнати нанякъде, а ръката на Сарацен — превързана, Мъртъвците се събраха в палатката на Ревъл. Гастли не откъсваше очи от Валкирия. Откак бяха отвлекли Флетчър, тя рядко разменяше и дума с някого за друго, освен, за да моли да я пуснат да иде да го търси.

— Явно мадам Мист посяга към властта — рече Скълдъгъри. — Макар че в конкретния случай посягането ми се вижда много несръчно, особено за прецизен човек като нея.

— Може би просто е видяла своя шанс — предположи Векс. — Ърскин, Гастли и по-голямата част от лоялните към тях магьосници са на бойното поле. За Мист втора такава възможност едва ли ще се отвори.

Валкирия потърка челото си, сякаш се мъчеше да се отърве от досадно главоболие.

— Но какъв е смисълът? — попита раздразнено. — Мист слага блокади по пътищата, установява контрол над Убежището… А после? Завзела е някаква си сграда. Е, и? Това изобщо не значи, че е завзела пълната власт, особено при положение че другите двама старейшини са още живи.

— Като отида при нея, ще й задам същия въпрос — отвърна Ревъл.

Гастли забеляза, че в очите на момичето се мерна тревога. Нещо в думите на Ревъл я беше притеснило.

— Това не е добра идея — обади се и Скълдъгъри.

— Лошата идея е да остана тук, в лагера — парира Ревъл. — Ако Мист е успяла да прати тайно сред хората ни четирима убийци, със същия успех би могла да прати и още. Познаваш ме, Скълдъгъри. Не проявявам търпимост към подобни неща. Ако някой си е наумил да ме убие, лично отивам да се разправям с него.

— Видяхме те в едно от виденията на Касандра Фарос — изтърси Валкирия. — Не ти казахме по-рано заради цялата тая работа с промяната на бъдещето. Сещаш се. Но във видението ти беше в Убежището. Изпитваше болка. Ужасно силна болка.

— Разбирам — повдигна вежда Ревъл. — Нещо друго видяхте ли във видението?

— Нищо, което да е свързано с теб — отговори Скълдъгъри.

Ревъл кимна, после сви рамене.

— Бъдещето се променя дори само от факта, че ти е известно какво предстои да стане. Всичко ще бъде наред.

— Повтарям, че идеята да се върнеш в Убежището не е никак добра.

— Ако Мист успее да се добере до властта, всичките ни усилия ще бъдат напразни. Връщам се в Роърхейвън, Скълдъгъри. Решил съм вече.

— И аз идвам с теб — обади се Гастли. — Мен Касандра не ме е виждала в същото видение, нали? Значи аз ще стоя до Ърскин, за да съм сигурен, че лошото бъдеще няма да се сбъдне.

— Добре — отвърна скелетът. — Антоне, ти също тръгваш с тях. Ще бъдеш бодигард и на двамата. Валкирия, Декстър, Сарацен и аз оставаме тук.

Сарацен се намръщи.

— Разделяме се — рече. — Когато воювахме срещу Меволент, си имахме правило. Никога да не се разделяме, докато мисията не бъде доведена докрай.

— Не се разделяме за дълго — отговори Ревъл. — Най-много за няколко дни. Ще идем до Роърхейвън да проверим — ако наистина положението там е много сериозно и не можем да се справим сами, ще се върнем при вас и ще почакаме, докато армията на Мантис бъде победена. Чак след това всички заедно ще си върнем и Роърхейвън.

— А ти случайно имаш ли някое лошо предчувствие, което да вземем предвид? — обърна се Декстър към Сарацен.

Сарацен го изгледа мрачно.

— Аз не съм долавящ!

— А какъв си тогава?

— Предпазлив.

— Изключителната способност да бъдеш предпазлив! — изръмжа Декстър. — Скоро наистина ще ти се наложи да ми обясниш каква точно е магическата ти сила.

— Колко пъти да ти повтарям! Знам разни неща.

— Мразя те.

— И това го знам. Ето, такава ми е силата.

— Тук, в лагера, има и двама австралийски магьосници — обади се Скълдъгъри, без да изпуска нишката на основната тема. — Никсън и Затракт. Вземете ги с вас в Роърхейвън, добри бойци са. Ще имате нужда и от секачите — бездруго им е наредено да се подчиняват единствено на заповедите на Върховния маг.

— Да, това е разумно — отвърна Ревъл. — Колко секачи ще ни трябват според теб?

Скълдъгъри погледна картата пред себе си.

— Всичките — рече.

— Но това намалява бройката на бойците в лагера с една трета — възрази Гастли. — Ако Мантис нападне, ще ни смачка.

Скълдъгъри почука с пръст по картата, посочвайки настоящата им позиция.

— Знаем, че Мантис има съгледвачи в горите тук — рече. — Ако тръгнете веднага, на тях ще им трябват няколко часа, за да се уверят стопроцентово, че сте заминали. Може Върховният съвет да стои зад случилото се в Роърхейвън, а може и да не стои, но бас ловя, че — замесени или не — там знаят, че нещо се мъти. Когато тръгнете и вземете секачите със себе си, съгледвачите ще докладват веднага на Мантис. Той няма да изпусне възможността и със сигурност ще ни нападне.

Валкирия сбърчи чело.

— Леле! Ще ни нападне, ще ни избие и чак тогава ще се набута в капан, който сме му заложили.

— Вал е права — обади се Сарацен. — Наистина не виждам ние да имаме някакво предимство в тази ситуация.

— Мантис няма да знае колко време бройката ни ще бъде намалена — каза Скълдъгъри. — Съмнявам се, че дори ще изчака да съмне, за да атакува. Ще ни нападне под прикритието на нощта. Хората му много се гордеят с щитовете и защитите си. Ние пък ще издигнем наш щит по дължината на ето тази линия. А тук горе, на този рид, вече чакат скрити Молох и още петдесет вампира.

Мъжете около масата бяха твърде опитни, за да демонстрират каквито и да било чувства, но настъпилата внезапна тишина достатъчно говореше за шокираната им изненада.

— Вампирите са тук в момента? — попита най-сетне Векс.

Скълдъгъри кимна.

— Обадих се на Молох днес следобед. Бързо се мобилизираха, трябва да им се признае. Пристигнаха преди мръкнало и сглобиха клетка. Вампирите действително много ги бива в правенето на клетки — прокара пръст по картата от Мантисовата позиция до тяхната. — Мантис ще налети директно отгоре ни. Когато силите му достигнат тази точка, вампирите ще ги нападнат откъм рида и ще ги сгащят на откритото, ето тук. Секачите им сигурно ще останат да се сражават, но магьосниците от задните линии ще си помислят хубавичко, преди да се изправят срещу вампир. Ще си помислят и ще отстъпят. Магьосниците в авангарда пък ще се окажат притиснати между вампирите и нашия щит. Ще приемем капитулацията им и ще ги вземем в плен всичките — в това число и Мантис.

— Ъм, хубаво — рече Векс. — Обаче при всички положения и след това в този район ще има петдесет свободни вилнеещи вампира.

— Молох твърди, че може да ги контролира. Вече е взел от серума, така че ще остане в човешкия си вид и ще ги прибере навреме обратно в клетката, преди да са натворили твърде много гадости.

— Сигурен е, че може да го направи?

— Стори ми се сигурен. Нямаме друг избор, освен да вярваме на думата му.

— Значи успехът на плана ти виси на честната дума на един вампир? — притисна го Гастли. — Скълдъгъри, ти мразиш вампирите. Искам да кажа, от всички нас ти изпитваш най-силно недоверие към тях.

— Уверен съм, че Молох не може да допусне ние да се провалим — отвърна Скълдъгъри.

— Ами ако се окаже, че не може да овладее глутницата си? — намеси се и Сарацен.

— Тогава ще ги избием — рече скелетът — и ще решим проблема на Дъблин с вампирите веднъж завинаги.