Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (7)

Седем

Анис никога не се бе славила като добра компания за вечеря, освен ако понятието „компания за вечеря“ не включваше яденето на хора. Беше прекарала по-голяма част от детството си нещастна и самотна, докато другите деца в селото й я замеряха с камъни и я наричаха с разни имена. Очаквано, тийнейджърските й години бяха странни, а след това тя изяде всички в селото, така че възможността за един приличен разговор бе сведена до минимум. Когато беше на шестнадесет, слънцето започна да я превръща в камък, затова целият й съзнателен живот като възрастен човек бе прекаран в разни пещери и ями, където единственият източник на приятелство се явяваше Скраннал, идиотът. Така че да се озове в стая, пълна с хора, бе страшно необичайно и тревожно развитие на нещата, да не говорим, че не беше и планирано… и тогава влезе той.

Анис усети как сърцето й подскочи в гърдите. Коремът й се загърчи, сякаш бе пълен със стотина несмлени змии. Почувства как кръвта нахлува в лицето й и искрено се надяваше, че не посинява. Това ли беше? Това ли беше нещото, което толкова много от пищящите й жертви наричаха „любов“? Това ли чувстваха по отношение на имената, които крещяха, докато ги поглъщаше?

Беше висок, мургав, красив. Имаше класа в него, мистерия, мрачност, които намираше за опияняващи. Можеше да се взре в очите му и да остане загубена там завинаги. Той нямаше нужда да сяда. Тя забеляза, че не носи обувки. Друго нещо, което да обожава в това красиво създание, това нещо, този Спрингхийлд Джак.

 

 

Черната Анис беше странна птица. Сабине не знаеше какво да мисли за нея. Беше чувала историите, разбира се. Знаеше на какво е способна Анис. Но историите, които бе чувала, описваха диво женище с нащърбени зъби и остри нокти, и непробиваема синя кожа. Персоната, седнала срещу нея, не беше синя. Беше набита, като фигура и като физиономия, а дългата й неопитомена коса беше прошарена в сиво. Беше някъде над двестате години и Сабине беше уверена, че вижда всяка една от тези години, издълбани в бръчките около устата и очите и на челото и… мили боже, бръчките на тази жена си имаха свои бръчки. Изглеждаше точно на годините си и дори на повече, за разлика от магьосниците и някои други създания, които имаха приятния навик да запазват младия си лик. Като вампирите.

Сабине не харесваше вампири. Бяха прекалено неподвижни, като статуи. И начинът, по който се движеха, бе неестествен. Никое живо същество не бива да е толкова грациозно. Но ето го там седнал, вампирът, с хубавото си лице, белязано от един-единствен белег. Дори не дишаше. Поне така й се струваше. Трудно беше да прецени.

Очите й се прехвърлиха от Дъск към Спрингхийлд Джак — създание, което като че ли не можеше да стои на едно място. Докато седеше в стола си, вкоравелите нокти на дългите му пръсти потропваха в ускорен ритъм по масата, но само мигове по-късно беше отново на крак, сновейки нагоре и надолу, сякаш в очакване някой да го освободи от клетката му. И вонеше. Дрехите му, които изглеждаха все едно ги беше откраднал от някой господин от Викторианската епоха, бяха прашни, а той вонеше на спарени телесни изпарения. Лицето му беше издължено и набраздено с бръчки, а косата — когато най-после свали разпадащия се на главата му цилиндър, беше проскубана и мазна. Не бяха разменили повече от две думи до момента, но те бяха придружени от дъх, толкова вонящ, че й се беше сторило, че ще припадне. А и говореше на толкова нелеп лондонски акцент, че почти си помисли, че я сваля.

— Д’му се не види — рече, — тъз среща ш’почне ли най-сетне или ш’одъртеем тука преди туй?

Начело на масата, Танит седна и се усмихна. Били Рей Сангуайн стоеше зад нея с четвъртитата си челюст и очилата си.

— Преди всичко — започна Танит, — бих желала да кажа на всеки от вас колко ценя помощта му в тази кауза. Знам, че всички ще си получите възнаграждението, когато приключим, но ми харесва да мисля, че ми помагате, защото виждате един човек в нужда и сте решили да се включите от добрина.

Останалите я изгледаха, без да продумат. Танит продължи необезпокоявано.

— Това, което ни очаква, е мисия. Мисиите са вълнуващи. Трябва да гледате на всичко това като на приключение и просто да се забавлявате.

Отново всички я изгледаха. Като да беше изперкала.

Широка, ярка усмивка.

— Имам една приятелка, която ще пристигне по някое време през следващата година, година и малко — продължи Танит. — Тя е невероятна и ще направи някои невероятни неща. Но ще има много хора, които ще искат да навредят на приятелката ми и ще използват оръжията Богоубийци, за да го направят.

Сабине се намести в стола си.

— Коя е приятелката ти?

— Радвам се, че попита за това — отвърна Танит. — Името й е Даркесата и тя е прекрасна. Ще ви допадне много, наистина. Тя е толкова забавна и приятна, и е страхотна компания.

Сабине се намръщи.

— Не е ли тя онази, за която разправят, че ще разруши света?

— Добре, Сабине, като начало, не знам защо си толкова негативно настроена по този въпрос. Хайде да изчакаш първо да се запознаете, пък тогава да започнеш да я съдиш, а? Мислиш ли, че ще ти е възможно? Второ, не е разрушаване на света, а е разрушаване на някои части от света. Като скулптор, който дялка камъка, докато не го нагоди, както трябва. Това е, което ще направи и Даркесата. Това е всичко, което ще кажа засега, но се радвам, че попита, защото сега вече въпросът има отговор и можем да продължим нататък. Други въпроси?

Анис вдигна ръка.

— Никакви въпроси до след това — заяви Танит. — Та докъде бях стигнала? Декстър Векс е събрал група от седем магьосници, включая самия него, от различни Убежища по света — Фрайтнинг^[1] Джоунс, Аурора^[2] Джейн, Вилхелм Скрийм^[3], Ловците на чудовища и стария му другар и колега мъртвец Сарацен Ру. Чувствам, че в интерес на пълната истина следва да ви осведомя на този етап, че съм имала връзка и с Фрайтнинг, и със Сарацен, както и бегло джиджи-биджи с Аурора. Аурора беше прекрасна, но просто не се получи, с Фрайтнинг постепенно тръгнахме в различни посоки, а със Сарацен, уверявам ви, беше чисто на физическа основа.

— Може би няма нужда да знаят всичко това — обади се Сангуайн иззад гърба й с каменно лице.

— Векс имаше един друг магьосник в екипа си — продължи Танит. — Имаха долавящ на име Джери. Само ви уведомявам — не съм имала връзка с Джери. Да сме наясно по този въпрос. Не струваше като долавящ, но не това беше причината да не се обвързвам с него. Не беше мой тип, първо на първо. Второ на второ, вече имах връзка с нашия Били Рей и се опитвах с всички сили да бъда моногамна.

Тук Сангуайн се намръщи.

— Опитвала си?

— Моля те, не ме прекъсвай, мили — рече Танит. — Та за Джери. Както казах, не струваше като долавящ и му отсякох главата. Ако поне малко го биваше в гледането в бъдещето, щеше да му се размине. Но не, затова… остана без глава. Както и да е, това, което Джери все пак направи, беше да ни даде списък с възможните местоположения на три от оръжията. Вече сме потвърдили всички. Четвъртото място го получихме от Кристоф Ноктюрнал преди да загине трагично, когато го убих. Кристоф ще ми липсва, не ме е страх да си призная. Дали ставаше за гадже? Вероятно не, но си имахме нашия момент.

— Четирите локации — намеси се Сангуайн.

— Да — отвърна Танит, концентрирайки се върху текущата задача. — Първото оръжие, с което ще се заемем, ще бъде камата, която е собственост на Йохан Старке. Знам какво мислите — Йохан Старке, Старейшина в Немското убежище, как точно ще успеем да се промъкнем и да откраднем онова, което сме решили да откраднем? Е, нека ви уверя — имам план и съм твърдо уверена, че е достатъчно добър, за да успее, ако имаме късмет.

— Имам въпрос — обади се Джак.

— Въпросите — по-късно.

— Все повтаряш, че се промъкваме и измъкваме, и разни такива. Въпросът ми е…

— Без въпроси.

— … в момента, в който онзи Старке се усети, че е обран…

— Убедена съм, че казах без въпроси.

— … собствениците на другите оръжия ще затегнат охраната, това няма ли да попречи на нашата мисия?

— Първо на първо — рече Танит, — имаме правило „без въпроси“. Измислих го буквално току-що, просто така. Знам, че бяхте тук, защото беше преди две минути. И така, разбирам, че сте свикнали да бъдете мои врагове и затова естествената ви реакция е да правите точно обратното на онова, което ви казвам, но ще трябва да го преодолеете. Става ли?

— Но аз просто задавам…

— Джак, моля те. Изчакай да приключа.

— Но ти беше приключила…

— Моля те, спри да ме прекъсваш. Ние сме един отбор. Един екип. Ние сме банда. Няма „мен“ в никоя от тези думи.

— В „менажерията“ има „мен“ — намеси се Анис.

Танит я изгледа.

— Какво?

— Може да сме менажерия — рече Анис. — Тогава ще има и „мен“. Менажерия от, нали се сещаш… престъпници.

— Не сме менажерия — отвърна Танит. — За какво всъщност говорим вече? Не можем да си позволим да се отклоняваме, ясно? Менажерията се отнася за животни и птици. Не сме птици, Анис. Хора сме. Птиците имат криле. Летят. Освен това са птици. Но като гледам колко настоятелно ми задавате въпроса, хайде, ще отговоря. Щом ви е толкова важно. Щом не можете да изтраете и един миг повече, без да знаете отговора. Хайде, нека да изгубим още малко време за това. Сабине.

Сабине надигна поглед.

— Да?

— Обясни.

Сабине я изгледа.

— Ъъ…

— Силата ти — намеси се Сангуайн. — Кажи им за силата, която притежаваш.

— А, да, добре. Ами, аз съм Магифаг.

Джак се намръщи.

— Какво си?

— Пиявица — обади се Дъск.

Сабине почти се зазяпа във вампира, преди да размисли.

— Ъ, да, аз… често ме наричат Пиявица. Мога временно да източвам силата на магьосник.

— И това нас как ни огрява? — попита Анис.

— Защото има още една страна на това да си Магифаг, с която малцина са запознати — отвърна Сабине. — Мога да прехвърлям — и отново — временно, част от магията на друг човек или… предмет.

Танит се наведе и се подпря на лакти, възвърнала бляскавата усмивка на лицето си.

— Разбрахте ли? Вече имам изработени фалшификати — точни копия на оръжията или поне толкова точни, колкото бе възможно от няколкото снимки, с които разполагахме.

— ’Начи свиваме всяко оръжие — каза Джак, — и го заменяме с фалшификат, който предварително е зареден с магия? И за колко време ще останат заредени?

— Максимумът, за който мога да заредя нещо, е малко под четири дни — около деветдесет часа — отговори Сабине.

— Деветдесет часа — повтори Танит. — Това ни предоставя много време за работа, преди някой да осъзнае, че нещо не е наред. Никой няма дори да знае, че истинските оръжия са изчезнали, а ние вече ще сме събрали и четирите. Това е, и ви го казвам аз, безупречен план, в който нищо, абсолютно нищо не може да се обърка, никога.

— А останалите три оръжия — намеси се Дъск. — Къде са те?

— Лъкът е в Чикаго — отвърна Танит, — в ръцете на гангстери, простосмъртни. Там не би трябвало да изникне нищо. Копието е в Полша, в момента е притежание на стар и луд отшелник, който живее в пещера. А мечът е тук в Лондон, него го оставяме за накрая.

— Къде точно в Лондон? — попита Джак.

Танит се поколеба само колкото за едно мигване на окото.

— Дълбоко долу в усойните недра на добре укрепеното английско Убежище. Детска игра. При това положение, момчета и момичета, надявам се, че сте си стегнали багажите, защото заминаваме за Германия. Да започваме купона!

Танит скочи и размаха юмрук във въздуха, докато го казваше. Всички останали само я гледаха. Ала тя излезе от стаята с развълнувана усмивка така, сякаш дори не бе забелязала.

„Мили боже“ помисли си Сабине. „Тя е пълно куку.“