Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (3)

Три

Стъпалата, водещи надолу, бяха каменни, древни и студени, и пропукани. Стените ги притискаха и от двете страни, виеха се покрай стълбището, потъвайки в мрака. Родителите на момичето не казаха много. Баща й я водеше, а майка й вървеше отзад, тя в средата. Въздухът беше пронизващ и хладен, а тишината — безмълвна. Майка й не бе в състояние да я погледне откакто бяха пристигнали на доковете. Момичето не знаеше с какво беше сгрешила.

Когато стълбите спряха да потъват още надолу, свършиха в под, а подът си беше под като всеки друг, предполагаше тя. Беше равен и масивен, и обширен, макар да беше също толкова студен и стар като стълбите, а стените и ниският таван заграждаха и отделяха цялото място. Момичето не обичаше да се намира под земята. Вече й липсваше слънцето.

Баща й ги поведе по един коридор, после зави надясно и след още малко хвана наляво и продължи да върви. Вървяха и вървяха, завиваха ту насам, ту натам, а момичето скоро изгуби представа, откъде бяха минали. Около тях навсякъде трепкаха факли, забити със скоби в стените — мъждукащи пламъчета в мрака.

— Остани тук — каза баща й, когато стигнаха до една празна килия. Тя се подчини, както винаги, и проследи как родителите й си тръгват през друг коридор. Баща й се държеше и внезапно доби толкова крехък вид. Майка й не погледна назад.

Момичето остана в мрака и зачака.

После почака още малко.

Най-накрая в килията влезе някакъв човек, облечен в овехтели одежди и скъсани сандали.

— Здравей — каза той. Дори тази единствена думичка не звучеше като английски език. Момичето не беше срещало чужденец през живота си.

— Здравейте — отвърна тя и после добави, — приятно ми е, — защото това се полагаше да кажеш, когато се запознаваш с някого.

Той си стоеше там и я гледаше, а момичето чакаше той да каже още нещо. Нямаше да е редно да говори тя. Нали беше дете, а децата винаги трябва да чакат възрастните да инициират разговора. Баща й винаги бе много стриктен по отношение на това правило и това беше урок, който бе усвоила добре.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита мъжът с онзи странен акцент, който прозираше от всяка дума.

— Да. Благодаря ви. Къде се намирам, ако позволите да попитам?

— Не знаеш ли?

— Тук съм с родителите си. Те…

— Родителите ти си тръгнаха — заяви мъжът. — Отидоха си и те оставиха тук. Това е мястото, където ще живееш оттук нататък.

Момичето поклати глава.

— Не биха ме оставили — продума.

— Уверявам те, че го направиха.

— Моите извинения, но грешите. Родителите ми не биха ме оставили.

— Върнаха се на лодката преди около час. Това е твоят дом сега.

Лъжеше. Лъжеше ли? Момичето бе наследило обноските от баща си. От майка си бе взела други добродетели.

— Кажете ми къде са или ще се ядосат много, — заяви с глас, който не търпеше възражение. — Брат ми също ще дойде да ме търси. Брат ми е голям и силен и ще ви изтръгне ръцете, дори заради мисълта, че това ще ме накара да се усмихна.

Мъжът седна на едно стъпало. Имаше обикновено лице. Нито красиво, нито грозно. Просто лице, като милиони други. Тъмната му коса се отдръпваше от слепоочията и беше прошарена със сиви нишки. Носът му беше дълъг, очите — нежни, а ъгълчетата на устните — обърнати нагоре.

— Дадоха ли ти име? — попита. — Не? Дори и прякор? Е, това може да е доста дразнещо през следващите няколко години, но после ще си избереш сама, рано или късно, и тогава ще знаем как да те наричаме.

— Няма да остана тук през следващите няколко години — каза момичето, вече почти разбрала, че времето за добри обноски е към края си. — Изобщо няма да оставам тук.

Мъжът продължи да говори, сякаш не я чуваше.

— Името ми е Куонийл. Това е древно име от мъртъв език, но го взех заради значението, което има и което е имало, и сега е мое име и ме защитава. Знаеш ли как работят имената?

— Разбира се — отвърна тя. — На осем съм, не съм глупава.

— И притежаваш магия, предполагам?

— Много — каза момичето. — Така че казвайте къде са родителите ми или ще ви изгоря, както сте си поседнал там. — Щракна с пръсти и пламъчетата затанцуваха в ръката й.

Куонийл й се усмихна.

— Действително си буйна, дете. Майка ти беше права.

— Къде е тя?

— Отиде си, както вече ти казах. Не те излъгах. Оставиха те тук, както някога оставиха брат ти.

Момичето остави пламъчетата да угаснат.

— Познавате брат ми?

— Аз го обучавах. Всички го обучавахме. Както ще обучаваме теб. Ще живееш тук и ще се учиш и ще растеш тук, а когато дойде твоето Въздигане, ще си тръгнеш като една от нас.

— Кой сте вие?

— Аз съм Куонийл.

— Но какво имате предвид? Каква ще бъда, когато си тръгна?

— Коя ще бъдеш — това не знам. Но какво ще бъдеш… Ако оцелееш, ако си толкова корава, колкото изглеждаш, то ти ще бъдеш острието в сенките. Невидима. Недосегаема. Неудържима. Ще бъдеш бърза и силна като брат си, също толкова умела и смъртоносна. Искаш ли това, малко момиченце?

Той сякаш виждаше мечтите й, най-съкровените й мисли. Хвана се, че кима в съгласие.

— Добре — рече Куонийл и се изправи. — Обучението ти започва от днес.

 

 

Наричаха я Благородничката другите деца. Използваха го като оръжие, за да я наранят. Една от тях — момиче със сплъстена кестенява коса, но с остър и жесток език, беше твърде отмъстителна, за да й се противопоставят, затова всички се скупчваха зад нея. Злото момиче беше първата, която си избра име и то беше Авонт^[1].

Един ден Куонийл изведе момичето на самостоятелен урок.

— Знаеш ли защо те наричат Благородничката? — попита.

— Защото не ме харесват — отвърна момичето. Мечът за тренировки тежеше в ръката й.

— А защо не те харесват?

— Защото Авонт не ме харесва.

— А защо Авонт не те харесва?

Момичето вдигна рамене и атакува, а Куонийл пристъпи встрани и я удари от задната страна на колената.

— Авонт не те харесва, заради начина, по който говориш и по който изглеждаш, и по който се движиш.

Момичето изскимтя и потърка крака.

— Това са доста неща.

— Нали? Разговаряш добре, което демонстрира произход, образование и привилегии. Красива си, а това означава, че и мъжете, и жените те забелязват. Крачиш с увереност, а това означава, че хората ще те вземат на сериозно. Всички тези качества са достойни за възхищение в една дама. Но ние тук не те обучаваме да бъдеш дама. Атакувай.

Момичето пак се хвърли напред, като внимаваше да не се хване на същия капан, като предния път. Вместо това, падна жертва на съвсем друга уловка, която беше също толкова болезнена.

— Ние сме остриетата в сенките, — каза Куонийл. — Преминаваме незабелязани сред смъртните и подобните нам магьосници. Привилегированите, образованите и красивите не могат онова, което можем ние. Трябва да загубиш обноските си. Трябва да загубиш самоувереността си. Трябва да загубиш достойнството си.

Мечът му се насочи към главата й, а тя блокира, извъртя се, замахна към него, но той, разбира се, вече не стоеше на мястото, където бе само миг по-рано. Изрита я изотзад, тя се препъна и се озова в средата на стаята.

— Наричат те Благородничката, защото това е нещото, заради което ще биеш на очи — обясни й Куонийл. — Трябва да се научиш да си мънкаш под носа, да провлачваш крака, да сведеш рамене. Очите ти трябва да са винаги сведени срамежливо. Трябва веднага да те забравят. Ти си нищо за смъртните и за магьосниците. Ти си под тях, ти не заслужаваш тяхното внимание.

— Да, Учителю Куонийл.

— Какво чакаш? Атакувай.

И тя направи точно това.