Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (26)

Двадесет и шест

Магьосници и Секачи влетяха с писъци през вратите в битка един с друг, докато запълниха цялата стая. Незасегнатите магьосници първо отстъпваха, но като не им остана избор и посока за бягство, започнаха да отвръщат. Онези, които бяха засегнати от газа, зомбитата, изобщо не си правеха труда да прилагат магия или тактика — всички изглеждаха така, сякаш само искат да докопат някого и да го разкъсат на парчета.

Един мъж нападна Танит и тя го запрати нанякъде. Един Секач я сграбчи за ръката, а тя скочи върху коляното му и го избута в друг магьосник. Дали, защото бяха изпълнени с ярост или страх, всички тези лица започваха да изглеждат еднакво. Тя хвърли поглед към Векс и Сарацен, както и към останалите в другия край на стаята, като удряше всеки, който се приближаваше прекалено. Векс надигна поглед и видя очите на Танит. Тя му се ухили.

Той хукна към Богоубиеца, но тя беше по-бърза, защото тичаше по стената, над главите на биещите се, хапещи, лаещи маси. Черната Анис вече ставаше синя, ноктите и зъбите й порастваха и тя се хвърли в лудницата, създавайки още хаос. Дори и косите на Секачите не можеха да одраскат синьото покритие, а сплъстената, посивяваща коса се развяваше тежко около ужасяващото й лице, докато се залавяше за работа.

Танит се приземи до една стъклена витрина, а Векс я сграбчи и я метна настрани. Тя се извъртя, забивайки лакът в ребрата му. Той изръмжа, но устоя, като успя да я препъне. Преди да падне, тя подпря ръка на земята, направи циганско колело и се изправи, точно когато той нападаше отново. Първият му юмрук я пропусна, но вторият я хвана, а после и едно дясно кроше я накара да залитне. Късметлийски удар.

Тя избърса кръвта от устната си и му се ухили.

— Харесват ми обувките ти — каза.

Хвърли се със скок върху него и го събори. Той се затърчи под нея, движейки бедра и подпря коляно върху стомаха й. Ръцете й се сключиха около врата му. Затегна хват. Харесваше й да бъде силна. Той буташе с коляно, но тя успяваше да устои, стискайки още по-силно, а после той я остави да падне върху му, като изстреля един удар с длан по брадичката й. Пред очите й танцуваха светлинки и когато мозъкът й се върна на линия, беше с лице към пода, а Векс — на гърба й, обвил ръка около гърлото й. Как, по дяволите, се беше случило това?

С крайчеца на окото си забеляза как някакви хора тичат, после Векс бе вдигнат от нея с ритник, придружен от стържене, усети ръце върху себе си, които я вдигнаха да се изправи, но тези ръце се бяха насочили към очите й и раздираха лицето й. Челото на Танит се вряза в носа на едно зомби и то изви, а тя повтори удара и се отдалечи накуцвайки. Някаква жена посегна да я хване и Танит я срита по коляното, по ребрата и по главата, с бързи и ритмични откоси, които я повалиха на място.

Зад Танит Векс залягаше, за да избегне един див замах. Сграбчи нападателя си, преметна го през бедрото си и скочи върху слабините му, за да го отстрани от боя. Танит се присъедини към него и сега стояха заедно и обезвреждаха зомбитата, докато онези налитаха. Танит се въртеше и раздаваше ритници и удари с глава. Векс удряше и душеше и укротяваше. Явно не желаеше да остави някого с постоянна травма, ако можеше да го избегне. Танит нямаше такива задръжки.

Един Секач скочи към нея, а тя му се изплъзна, като го избута към Векс, който забеляза косата точно в последния момент, за да успее да залегне. Отдели един миг да я изгледа, а тя отдели един, за да му се ухили, след това още повече зомбита се спуснаха върху им и последва още повече удряне и ритане, и чупене на ръце, носове, челюсти, ребра… Сърцето й биеше бясно, пулсът — тупкаше, а кръвта препускаше през възбуденото й тяло. Усмивката й беше черна, лицето — покрито с черни вени, а русата коса се вееше, докато тя се биеше, а денят беше прекрасен за живот и беше чудесен да нараняваш хората.

И тогава вдигна поглед в големите черни очи на един вампир и усмивката се изпари.

Създанието скочи, тя направи салто над главата му и ноктите му раздраха гърба й. То се разби в една група зомбита зад нея, впи зъби в нечий врат, докато с нокти разкъсваше останалите наоколо. Танит прехапа устни от болка, докато усещаше как кръвта се стича към талията на панталона й. Не го прие лично. Дъск нямаше контрол върху вампирската си страна. Създанието не я беше нападнало заради човека, който беше, а просто защото очевидно представляваше апетитна хапка. Сочна, дори.

— Колко трае ефектът? — попита Векс, застанал отново до нея, докато прилагаше шепа енергия, за да срази един магьосник.

Танит изчака един озъбен маг да се приближи достатъчно, след което го срита в лицето.

— Десетина минути или нещо такова — отвърна тя, докато наблюдаваше как магьосникът се завърта и пада. — Или докато не изпаднат в безсъзнание. Което се случи първо.

Някой се сбута с тях и двамата заедно го изблъскаха обратно в тълпата.

— Виж ни само — рече Танит, — заклети врагове, които се бият рамо до рамо.

— Понякога се налага да избираме по-малкия дявол, нали се сещаш — изръмжа Векс.

— Така си е — отвърна тя с ослепителна усмивка.

Векс стовари един лакът в челюстта на някакъв магьосник, а Танит се измъкна от нечии ръце и заби странично длан в гърлото на друг. После отново се издърпа назад, заставайки до Векс.

Около тях настъпи внезапно затишие — сякаш всички се бяха наговорили да ги игнорират за малко и Танит не пропусна да се възползва. Обърна се и замахна с ръка точно в мига, в който и Векс направи същото. Нейният юмрук удари него, а неговият — нея и светът се килна, а тя вече падаше, удряйки глава в коляното на някой изпаднал в безсъзнание.

Пред очите й всичко плуваше. Звуците сякаш идваха някъде от далеч. Погледна към тавана без никакви мисли в главата. Един Секач запрати друг, а той се препъна в нея, но на нея не й пукаше. Не за пръв път двама мъже се биеха за нея.

Малката шегичка я накара да се усмихне, след което пред погледа й се появи разтревожено лице.

— Танит? Танит, мъртва ли си?

Вилхелм. Изглеждаше изплашен. Както обикновено.

Разтресе я.

— Танит? Моля тя, нека не си мъртва. Нека не си мъртва.

— Клепачите ми мигат и те гледам — промърмори тя. — Най-общо казано, умрелите не правят нито едно от двете.

— Ох, слава Богу — рече той и продължи да бръщолеви, докато я издърпваше да стане.

Краката й трепереха, но силата се завръщаше бързо. Това се казваше кроше от страна на Векс. Той самият лежеше на земята до тях и правеше всичко възможно да се изправи.

— Изритай го — нареди Танит.

Вилхелм окръгли очи.

— Аз ли? Аз не съм, не съм побойник, Танит. Казах ти. И да исках, не знам как да…

— Просто го изритай — каза тя. — По лицето. Преди да се е изправил. Сега, Вилхелм. Сега.

С почти разреван вид, Вилхелм подритна Векс по крака едва-едва.

— По лицето — повтори Танит.

Вилхелм притисна стъпалото си към ухото на Векс и сякаш се опита да го изпъди, както се пъди мръсно коте. Танит изръмжа, дръпна Вилхелм настрани и срита Векс в челюстта. Той се срина.

— Не ме гледай така — обади се Вилхелм. — Казах ти, че не съм побойник. Казах ти, че нямам работа тук. Дори не разбирам защо ме доведе!

Тя го хвана за ръка и го заведе до витрината.

— Понеже си ми много важен, Вилхелм. Чичо ти е човекът, който е инсталирал охранителната система за меча, знаеше ли това?

Въпреки страха си Вилхелм се намръщи.

— Така ли?

— О, да. Разпознаваш ли това? — Тя посочи изображението, гравирано отстрани на витрината. — Това е фамилният ти герб, нали така? Единствените хора, които могат да отворят тази витрина, са Старейшините на Убежището и човекът, който я е създал… или някой с неговата кръв.

— Мога да я отворя? — попита Вилхелм, задъхан от почуда.

— Да. Нещо такова. Като казвам „с неговата кръв“, имам предвид буквално… такова де…

Хванала здраво ръката му, тя изтегли меча си от ножницата и отсече малкия му пръст. Вилхелм се разпищя и зави, падна на колене, а тя го остави да си изстрада шока. Хванала пръста за кокалчето, тя надращи кървав символ върху фамилния герб и загледа как гербът започна да свети. Нещо прищрака и витрината се отвори.

Танит подхвърли пръста обратно на Вилхелм — без дори да получи благодарност за това, и плъзна меча си в ножницата на гърба си. След това вдигна Богоубиеца от кадифената възглавничка. Беше тежък. Беше голям. Само острието беше по-дълго от нейния ръст. Невероятно яко изглеждащ меч, в ръцете на невероятно яко изглеждаща мацка.

Усмивката отново се върна на лицето й.

Един Секач се втурна към нея и тя замахна. Мечът беше тежък и неудобен и Секачът успя да го избегне, с изключение на връхчето. Ала това беше оръжие Богоубиец — каквото порежеше, то просто умираше. Връхчето разпори палтото на Секача и ако беше обикновен меч, щеше да направи обикновена драскотина. Ала в случая, драскотината стана цепнатина, която раздели тялото му на две.

— Еха — рече Танит.

Замахна отново, отнемайки три живота едновременно. Този път телата им сякаш се разпаднаха преди острието дори още да ги е докоснало. Е, това вече се казваше острота.

Забеляза как Ловците на чудовища се движат през тълпата бесни зомбита като косачка през ливада, помитайки всичко живо пред себе си. Двамата се биеха партньорски, пазейки взаимно гърбовете си. Понякога Бейн довършваше противника на О’Калахан, а понякога О’Калахан довършваше противника на Бейн. Сарацен и Аурора се биеха заедно с хората на Грейвс, а самият Грейвс беше под опеката на Фрайтнинг. Ама че отборче.

Екипът на Танит пък или онова, което бе останало от него, не се справяше никак добре. Вампирът убиваше всичко живо около себе си, Вилхелм още пищеше заради едно нищо и никакво отсечено пръстче, а Черната Анис лежеше мъртва на пода. Синята й кожа бе останала непокътната, но острието на една коса си беше проправило път към огромната зинала уста на Анис, проболо мозъка й изотдолу. Горката мъртва Анис. Танит се съмняваше някой да оплаче загубата й. Поне Танит нямаше да го направи със сигурност.

Хукна нагоре по стената, по тавана и навън през вратата. Скочи на земята и продължи, изваждайки телефона от джоба си и набирайки номер.

— В мен е — съобщи. — Сега би бил един удачен момент да ме спасиш.

Сангуайн отвърна:

— Активирай си GPS-а и пристигам на бял кон.

— Моят герой — рече тя и затвори. Миг след това отново започнаха да вият аларми, когато защитните системи на Убежището засякоха някого, който копаеше в земята. След още няколко мига, тя се намръщи. Не би трябвало да отнема толкова време. Провери телефона си и се увери, че GPS-ът изпраща сигнал, когато Сангуайн изскочи от пода пред нея сред фонтан от камъни и пръст, извън контрол и сипещ ругатни, отскочи от стената и се свлече на колене.

— Това — рече Танит, — не беше най-доброто влизане, което човек би могъл да измисли.

— Сложили са нещо там долу — отвърна той, като едва говореше от яд. — Приближих се и изведнъж се оказа, че ме преследват. Някой ми дишаше във врата. Нещо друго пък се опита да ми отреже пътя. Не видях кои са, но са големи, бързи са и умеят да правят онова, което и аз.

— Можем ли да се измъкнем?

— Аз бих могъл, може би, да се държа на разстояние от тях, но двамата? Не.

Тя загриза устна.

— По дяволите.

Той се огледа.

— Та, само ти ли?

— Анис е мъртва, Дъск е като отвързан, а Вилхелм още врещи — отвърна Танит. — Горе-долу както си го представях.

— Ама че голям меч.

— Да, големичък е — Тя му го подаде. — Вземи го. Изнеси го оттук.

— Моля?

— Ще намеря как да се измъкна. Занеси го при останалите оръжия и ще ги стопи.

— Няма да те оставя тук.

— Били Рей — започна тя, като гледаше в очилата му, — имай ми доверие. Ще те следвам плътно. Но важното нещо, наистина важното нещо, е мечът. Камата и лъка, и копието. Те трябва да бъдат унищожени — сега, докато имаме тази възможност.

— Няма начин да си тръгна оттук без теб. Имахме план. Да се придържаме към него.

— Планът не включваше онова, което те дебне сега там долу.

— Значи няма да си тръгнем през земята. Ще се махнем през стените. Да не мислиш, че някоя друга аларма в повече ще направи впечатление на някого. Просто си излизаме оттук.

— Много неща могат да се объркат.

— Танит…

Тя го прекъсна.

— Били Рей, това е новият план, ясно? Това ще направим. Ти се махаш оттук веднага и унищожаваш Богоубийците. Аз се справям сама и се срещам с теб.

— По дяволите, жено…

Тя го награби, целуна го, напъха Богоубиеца в ръцете му и отстъпи.

Той я погледна.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Какво?

— Може би не е най-подходящият момент…

— Мислиш ли?

— Но те моля да станеш моя съпруга. Ще ми окажеш ли честта?

— Аз… Слушай, изкарай този меч оттук и когато се срещнем отново, ще ти дам отговора си, става ли?

— Става — отвърна той. — Хубаво. Обичам те.

Земята се разтроши, докато той потъваше в нея, и само миг след това Векс и Сарацен се появиха препускащи по коридора с вампира по петите си.

— Ох, по дяволите — въздъхна Танит.

Векс и Сарацен я подминаха в тръс. Танит скочи на тавана и хукна паралелно с тях. Завиха зад един ъгъл и продължиха.

— Някой от вас да има план? — попита ги изотгоре.

Сарацен бе твърде зает да диша тежко, за да отговори. А преди бе толкова по-стегнат. Векс, от своя страна, никак не изглеждаше да е затруднен от скоростта, с която се движеха.

— Да се разделим — каза той, като вдигна очи, за да я погледне. — Ние продължаваме натам, а ти спри да тичаш въобще. Това ще е последното нещо, което очаква. Да се надяваме, че шокът ще му докара някой инфаркт или нещо такова.

— Или — запъхтяно се обади Сарацен — можем да влезем в някоя стая, а… Танит може… да запечата вратата зад нас.

— Това е по-лесният вариант — заключи Векс. — Добре, да го направим тогава.

Танит скочи на земята, а Векс и Сарацен нахлуха в някаква конферентна зала. Тя се шмугна вътре след тях и се обърна, докато те захлопваха двойната врата. Тя притисна ръка към дървото, но вампирът се блъсна в тях от външната страна и го отвори с трясък, от което Танит се озова на пода. Вампирът се метна към нея, но струя енергия го запрати назад.

Танит се надигна, изскочи в коридора и се опита да захлопне вратата, като заключи Векс и Сарацен вътре с вампира, но Векс мушна ръка в дупката.

— Ау — изръмжа той, отваряйки вратата достатъчно, за да могат да се измъкнат навън заедно със Сарацен.

— О, добре — каза Танит. — Успяхте…

Вратата се затвори, а тя притисна ръка към дървото и то засия. Вампирът се блъсна от другата страна, но вратата дори не помръдна.

— Какво ще кажете? — рече тя. — Всъщност сме доста добър екип.

Сарацен залегна, Векс скочи нависоко и двамата заедно я повалиха и я приковаха към земята. Тя се опита да ги отхвърли, но Векс я сграбчи за китката и я изви. Тя се бори, докато не почувства хладната стомана на белезниците и чу щракване зад гърба си. Силата й веднага спадна, а магията й избледня. Векс издърпа дясната й ръка обратно, връзвайки я към лявата. Сарацен взе меча й преди да се изправи, а Векс я хвана за ръка и й помогна да стане.

— Танит Лоу — каза той, — арестувана си.

— Ех, направо развали купона, Декстър.

— Извинявай — Двамата се върнаха по обратния път с Танит помежду им. Тя осъзна, че и алармите бяха спрели да вият. Не се чуваше шум от борба. Не й пукаше. Единственото, което я интересуваше, беше дали Сангуайн бе успял да се измъкне с Богоубиеца. Онова, което имаше значение, беше само да се унищожат тези оръжия.

— Ако имаш късмет — рече Векс, — може да се съгласят да излежиш присъдата си в Ирландия. Знам, че Гастли иска да направи всичко възможно да ти помогне.

— Не може да ми се помогне — отвърна тя. — И колкото по-рано го приеме, толкова по-добре за него.

— Открили сте я — извика Грейвс, докато се приближаваше към тях с един взвод Секачи зад гърба си. — Отлично.

Двама Секачи се приближиха, хванаха я за ръце те от двете страни и я отделиха от Векс.

— Има нужда от медицинска помощ — обади се Сарацен. — Освен това бихме желали още сега да отправим молба да позволите да излежи присъдата си в ирландски затвор, където нашите лекари ще могат да работят върху отделянето на Останката от нейното тяло.

— Тя е английски магьосник, арестуван на английска земя — отговори Грейвс. — Тя ще прекара остатъка от живота си, гниейки в английска килия, много благодаря. А, и като споменахме гниене по килиите…

Секачите сграбчиха Векс и Сарацен.

Сарацен се изви, като се опитваше да се откопчи.

— Какво, по дяволите, правите?

— Влязохме с взлом — напомни му Векс.

— А — рече Сарацен, — вярно — след което позволи да му сложат белезниците.

Танит ги огледа и двамата.

— Доволни ли сте сега? — попита. — Сега всички сме оковани. Можехме да избягаме, но не. Трябваше да си играете на добрите момчета.

— Такива сме си — отговори Векс.

— Вие сте идиоти.

— И това също е вярно — заключи Сарацен, с малко тъга в гласа.