Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (22)

Двадесет и две

Бейн и О’Калахан върнаха джета Гълфстрийм V в хангара, от който го бяха взели — беше като нов, като изключим дупките от куршуми и следите от ракети. Векс взе назаем една кола, без да попита за разрешение, и всички тръгнаха към Лондон, а заедно с пукването на сутринта лекар на име Бренок вече ръчкаше крака на Векс с химикал.

— Стреляли са по теб — съобщи.

Векс кимна.

— Забелязвам, че сме дошли при точния човек.

— Ти каза, че само тя е била простреляна — продължи Бренок, кимайки в посока към Аурора, която седеше на леглото. — Каза един човек с рана от куршум, не двама. Определено не двама. Не каза, че и ти си бил прострелян. Това е много, ама много непрофесионално. На половината път съм да си изляза от тук и да те оставя на раната ти.

— Оправи Аурора — каза Векс.

— Да, направи го — потвърди Аурора, потупвайки се отстрани. — Малко щипе, но иначе съм като нова.

— Имаше късмет — каза Бренок. — Преминал е от другата страна, без да засегне жизненоважни органи.

— Какво, да не би някой жизненоважен орган да ми е бил засегнат? — попита Векс. А после добави: — Имам ли някакви жизненоважни органи в крака си?

Бренок скръсти ръце.

— Не ми беше казал, че двама души се нуждаят от помощта ми.

— Реших, че това може да те отблъсне. Знам, че с неохота се показваш от къщичката си.

— Намираме се в къщичката ми.

— Говорех метафорично.

— Намираме се в къщата ми — повтори Бренок, — а госпожица Джейн ми лекьосва чаршафите с кръв, докато приятелите ви долу изяждат цялата ми храна. Не мога да допусна да ме видят как говоря с вас, хора. Всеки, който поддържа контакти дори с един служител на ирландското Убежище, трябва да съобщи за това, знаехте ли? Трябва да докладваме незабавно и по възможност да ги задържим до идването на Секачи.

— Великият маг Оуд явно не ни харесва.

— Е — отвърна Бренок, леко враждебно, — вие все пак убихте последния ни Велик маг.

— Стром може и да умря на ирландска почва — каза Векс, — но животът му бе отнет от английско острие или Оуд е забравил, че Танит Лоу бе онази, която го размаха? И в момента се опълчваме срещу нея, за Бога. Оуд би трябвало да ни е благодарен.

— Никой не споменава Лоу, когато става дума за Стром. Говори се само за това, че е умрял по вина на ирландското Убежище.

— Е, така е удобно, наистина — промърмори Векс.

— Мога да свърша в затвора като ви помагам.

— Оценяваме го.

— И това е всичко? Това ли е всичко, което ще кажеш?

— Ъъ… ами оценяваме го дълбоко?

— Ами нещо за компенсация на риска, който поемам?

— Мога да ти дам една прегръдка.

— Говоря за пари!

— Не можеш да слагаш цена на прегръдките.

— Шегички ли си правиш? Бъзикаш се, докато подлагаш живота ми на опасност?

— О, животът ти не е в опасност.

— Може да ме екзекутират за това, че приютявам бегълци.

— Не сме бегълци. Не сме извършили никакво престъпление, за което да знаят. Ако нещо, ще те екзекутират, че помагаш на враг във време на наближаваща война. Това би било предателство.

— Боже.

— Бренок, оценяваме риска, който поемаш, като ни помагаш. Наистина. Но няма да ти платя, защото това направо ще ни обезцени и двама ни. Освен това си ми длъжник. Кой те запозна с жена ти?

Бренок се намръщи.

— Общ приятел.

— Ахаа, а кой те запозна с приятеля?

— Брат ми.

— Мисълта ми, Бренок, е, че ако се върнеш достатъчно назад в миналото си, съм сигурен, че ще откриеш някого, който е свързан с мен. Или поне със Сарацен. Той все се навърта къде ли не.

— Тъй си е — съгласи се Сарацен, докато промушваше глава през вратата. — Грейшъс се върна.

Векс погледна Бренок.

— Док, сериозно. Оправи ме.

Бренок се поколеба, после изскимтя. Ръцете му засияха, излъчвайки топлина.

— Опитай се да не мърдаш — каза и постави ръце над раната. Горещината се усили и Векс стисна зъби.

Аурора се свлече от леглото и слезе долу, но Сарацен остана и надникна по-отблизо.

— Какво правиш?

— Разграждам парченцата от куршума — промърмори Бренок.

Горещината се разля и Векс беше сигурен, че може да почувства как кожата му се изприщва. И изведнъж всичко свърши, а Бренок отдръпна ръцете си, с което нахлу хлад.

— Вече е започнало да се възстановява — каза Бренок, докато намазваше раната с мехлем. Бинтова крака на Векс и му даде една кесия с листенца. — Дъвчи по едно на всеки час — инструктира го. — Ще се оправиш, стига да не те прострелят пак на същото място.

— Добър човек си ти, док — каза Векс. Отпусна тежестта си върху крака и положението никак не беше зле.

— Предполагам, че сега вече ще си тръгвате?

— Абсолютно — отвърна Векс. — Скоро, де. Веднага, щом се стъмни.

— Ще прекарате деня тук?

— Ау, много си мил. Благодаря ти. Но настоявам, че в момента, в който се стъмни, се махаме. Най-късно в полунощ.

Бренок го загледа кръвнишки.

— В такъв случай, мисля да изляза на една много дълга разходка.

— Вероятно разумно решение.

Бренок излезе, а Векс се присъедини към останалите в кухнята. Докато стигне до там, вече дори не куцаше.

— Декстър — рече Грейшъс, — тъкмо казвах на другите, че говорих с моя приятел. Казва, че не е имало каквито и да било произшествия в Убежището напоследък.

Векс кимна.

— Да се надяваме, че това значи, че Танит още не е влизала вътре. А това пък означава, че ще го направи тази вечер, както и ние. Този твой приятел — мислиш ли, че ще може да ни пусне вътре?

— Не и без да се озове в затвора за това. Но не се безпокой, имам си няколко коза в ръкава, върху които работих. Остави на мен.

— Мен ме устройва — каза Векс. — Но трябва да призная, че сега съм леко нервен. Каквото и да си планирал, имай предвид, че трябва да сме безшумни. Трябва да се вмъкнем и да се измъкнем, без никой да заподозре. Ще бъде рисковано и ако ни хванат, отиваме в затвора. Или ще ни убият. Така че ако някой смята, че има нещо по-добро, което да прави в събота вечер, сега е времето да се оттегли.

Никой не помръдна. Никой не се обади. Докато Сарацен не се наведе към Аурора.

— Тази вечер може да умрем.

Тя го изгледа, после вдигна рамене.

— Помогни ми да стана.

Той я хвана за ръката и двамата излязоха, а Грейшъс клюмна.

 

 

Обсъдиха много планове как да се вмъкнат в Убежището, но всички бяха отхвърлени или защото не бяха особено добри, или пък не бяха особено възможни. В крайна сметка, просто отидоха до страничния вход и почукаха.

Вратата се отвори и Администраторът — Мериуин Хипфенейт-Баш погледна навън. Погледът й обхвана всички, а после се спря върху Фрайтнинг.

— Господин Джоунс — каза, — не съм информирана да имате уговорена среща.

— Нямам — отвърна Фрайтнинг, — но се налага да вляза, въпреки това.

— Съжалявам, господине, но мерките за сигурност бяха затегнати и правилата трябва да се спазват. Ако желаете, мога да извикам представител на Убежището, който да разговаря с вас навън, и ако е удовлетворен, можем да инициираме официална процедура за издаване на временен посетителски пропуск.

— Какво мислите за това? — попита Грейшъс, докато пристъпваше напред и подаваше на жената малко стъклено кубче.

Попаднало в ръцете на Мериуин, то започна да свети.

— Със сигурност е много красиво — отвърна тя, без да откъсва поглед от цветовете. — Къде го намерихте?

— Беше си ей там — отговори Грейшъс, — реших, че някой може да го е изпуснал. Светлините са доста интересни, нали? Почти хипнотизиращи.

Мериуин кимна.

— Доста, наистина.

— Едва не те приспиват, не мислите ли? Ако се вгледате достатъчно.

— Като нищо биха могли.

— Почти усещате как клепачите ви натежават…

— Предполагам, че сте прав.

— Вижте всички тези чудесни цветове…

— Гледам ги.

— Чувствате се все по-уморена и по-уморена…

— Ами всъщност не съм много уморена.

— Усещате как клепките ви се затварят…

Векс въздъхна докато Грейшъс потъваше в дълбок, дълбок сън.

— Олеле — беше всичко, което Мериуин имаше време да каже, преди Аурора да я удари с юмрук и жената да се свлече на пода.

Донеган смушка Грейшъс с крак в лицето, докато партньорът му не изстена и не се изправи.

— Това — рече Донеган, — беше брилянтно. Направо надмина себе си, Грейшъс, наистина.

Грейшъс примигна сънливо.

— Сработи ли?

— Ти си гений — рече Донеган. — Магически, мистичен гений. Песни ще пишат за теб в годините пред нас. Не че ще са много хубави тия песни и повечето ще са фалшиви, и ще включват много тананикане, но ще са песни и това е най-важното.

Фрайтнинг помогна на Грейшъс да се изправи и двамата се шмугнаха през вратата.

— В следващата стая има двама Секачи — прошепна Сарацен. — И двамата с лице към нас.

— Аз ще се справя с това — обади се Грейшъс.

Аурора се намръщи.

— Сигурен ли си?

Грейшъс махна с ръка и отпъди нейните притеснения, след което извади червена гумена топка от джоба си.

— Това не са ти кутрета — припомни му Донеган.

— Всички да си прикрият очите — каза Грейшъс, стисна топката няколко пъти, разтупа я, а после я метна през вратата. Векс се извърна точно преди ярка светкавица да освети всичко.

Тишина. Никакви аларми. Никакви звуци от падащи тела.

Грейшъс пролази до вратата и надникна. Най-накрая си отдъхна от облекчение.

— Сработи.

Векс и останалите го последваха. Двамата Секачи си стояха съвсем неподвижно.

Фрайтнинг се приближи до единия бавно, размахвайки ръка пред визьора.

— Какво им направи?

— В момента са изключени на ниво усещания — обясни Грейшъс. — Ще се свестят след няколко минутки, без да имат представа, че се е случило нещо необичайно.

— Изключени на ниво усещания? Хубаво, добре звучи. Сигурен ли си, обаче, че не им проми мозъците току-що?

— Съвсем сигурен — отвърна Грейшъс. — Такова де, има риск, но… Нее, добре са си. Изчисленията ми са верни. Не използвам това нещо за пръв път, а и изпитанията не показаха признаци за нарушени когнитивни възможности.

— И кой беше обект на изпитанията? — попита Аурора.

— Изпробвам всичко върху себе си преди да го прилагам на терен.

Тя го изгледа.

— Изпържил си собствения си мозък?

— И не ми навреди изобщо, като изключим малко замаяност и гадене, и постоянното странно пищене в ушите. А, и внезапни припадъци и резки смени на настроението, както и ужасна параноя. Освен тези, страничните ефекти са нулеви, е, ако не броиш изтръпналите пръсти. Пък аз не го броя това.

— Понеже си загуби и умението да броиш — обади се Донеган.

— Е, то това беше временно — сопна се Грейшъс. — Нали сме вътре?

— Е да, вътре сме — отвърна Векс. — А сега трябва да се доберем до меча без да срещаме магьосници или Секачи по пътя. Сарацен? Мислиш ли, че ще успееш да ни заведеш?

— Разбира се — каза Сарацен и затвори очи. Бавно завъртя глава и посочи. Очите му се отвориха. — Насам.