Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (21)

Двадесет и едно

Помещението, в което Танит се прикри, бе пълно с клетки, а в тези клетки стояха и седяха мъже и жени. Тези хора бяха най-лошите от най-лошите престъпници от такова противно и гротескно естество, че се налагаше да бъдат държани тук — в самото Убежище.

Белият секач я преследваше упорито надолу по стълбите, а около тях хвърчаха искри при всеки удар на остриетата. Затворниците започнаха да подвикват и да дюдюкат всеки път, когато се налагаше Танит да се защити, заобиколена от врагове. Острието на Секача мина по корема й, оставяйки кървава диря. Тя отстъпваше, под невъзможно бързата му атака, едва успявайки да поддържа защитата си.

Затворниците протягаха ръце към нея през решетките на клетките, скубеха я и се опитваха да я издерат. Един успя да я сграбчи за палтото и тя се измуши от него преди Секачът да успее да покрие празнината.

Той се олюля, тя блокира с ножницата и замахна с меча, но той вече извиваше косата, отби удара и отвърна с нова атака.

Затворниците виеха от смях, докато тя бягаше по стената, следвана плътно от Секача. Скочи на стената и продължи да тича, докато не застана с главата надолу, прекоси тавана, разменяйки удари със Секача под себе си. Той бе принуден да крачи назад, да се защитава и да напада над главата си. Тя го удари с ножницата на меча си по ръката и той изпусна косата. Тя скочи долу, сграбчи го с една ръка, а с другата забучи дълбоко меча в тялото му.

Затворниците спряха да дюдюкат. Секачът направи крачка назад.

Тя заби острието на косата в гърдите му. Той падна на колене, а черната му кръв закапа по пода.

Затворниците започнаха да мърморят, измамени в надеждата си да я видят как умира. Танит издърпа меча си от тялото на Секача и хукна към стълбите.

Чу грохот някъде из Убежището. Хранилището. Валкирия и Скълдъгъри имаха неприятности. Това я накара да се забърза. Ала точно достигаше до най-горното стъпало, когато един от затворниците се изсмя.

Тя погледна назад и видя Белия секач изправен да издърпва косата от тялото си. Обърна се отново към вратата, взе на бегом последните няколко стъпала и усети как й свърши въздухът. Отправи поглед надолу, към върха на острието, което се подаваше от гърдите й.

Секачът тръгна нагоре към нея. Ето това се казваше хвърляне. Почти се разсмя. Мечът се изплъзна от ръцете й. Той сграбчи косата. Завъртя се, като я засилваше, гледаше към нея, сякаш наблюдаваше болката й и си спомняше какво е. Едно завъртане и тя бе принудена да падне на колене. Изрева от болка, когато той издърпа оръжието. Тялото й се изключваше.

Той надигна косата. Танит погледна нагоре, готова да умре, но докато бе преграждал пътя й, бе прекрачил прага на вратата и сега стоеше отвън в коридора.

Тя се хвърли и захлопна вратата пред визьора му. Притисна ръка към нея и прошепна:

— Устой.

Сиянието се разпростря по повърхността на вратата, точно когато Секачът започна да блъска по нея от другата страна.

Танит се опита да се изправи, но тялото й не можеше да поеме повече. Свлече се на пода. Затворниците я наблюдаваха от клетките си с доволни погледи и започнаха да шепнат, докато кръвта й напояваше туниката. Шепотът изпълни главата й, запълвайки бавно всяка ниша и всяко ъгълче на съзнанието й. Времето се затлачи, превърна се в нещо абстрактно. Нереално. От колко време беше тук? Колко кръв бе останала за слабото й сърце, която да изпомпа през раната?

Започна да лази. Надолу по стълбите. Силата напусна ръцете й, тежестта я събори напред и тя премина останалата част от стълбите до пода търкаляйки се. Дори не я заболя. Не и на ниво, което би могла да усети. Онзи шепот блокираше болката и тя залази отново, към клетките. Имаше една, която висеше над земята, а в нея стоеше мъж с тъмна коса, който шепнеше заедно с останалите. Той посегна надолу, а тя протегна ръка нагоре, неговата намери нейната, издърпа я и й помогна да се изправи. Не спря да шепне. Никой не спря.

Тя притисна ръка към ключалката на клетката. Не беше лесно. Трябваше да се концентрира наистина. Намръщи се. Прехапа устна. Ключалката щракна. Танит отстъпи назад, примигна, видя как се отваря вратата на клетката и отново се намръщи. Тя ли я беше отворила? Защо я беше отворила? Защо би…

Краката й поддадоха и падна, но някой вече стоеше до нея и тя меко потъна в ръцете му. Беше мъжът от клетката, онзи, когото бе освободила. Изправи я. Дори да искаше да се бори с него, нямаше да има силата да го направи. Животът й се изцеждаше на капки върху пода, отнемайки цялата й мощ. Шепотът замлъкна.

— Умирам — промълви тя.

— Не и ако получиш медицинска помощ — отвърна мъжът. Отнесе я до вратата, опита се да отвори, но тя не помръдваше.

Танит поклати глава. Мислите й бяха оплетени.

— Белият Секач — каза тя.

— Вече си е тръгнал — отговори мъжът. — Отвори вратата.

Някаква част от нея беше наясно, че това не е добра идея. Част, която заглъхваше с всеки забавен удар на сърцето. Вече се затрудняваше да подрежда мислите си. Посегна. Той я приближи до вратата, за да може да постави ръката си плътно върху нея. Направи няколко опита, но накрая Танит се концентрира достатъчно дълго и сиянието по вратата изгасна. Зад нея затворниците в клетките започнаха отново да се смеят. Мъжът я пусна на земята.

— Не — глухо каза тя.

— Морибунд — обади се един от затворниците, — побързай. Освободи ни.

Мъжът — Морибунд не обърна внимание на призива. Приклекна до Танит.

Устата й беше пресъхнала.

— Ти ме измами — прошепна.

— Съжалявам — отговори той. — Бях заточен тук много отдавна. Трябва да избягам, докато още мога.

— Освободи ни — настоя една жена.

Морибунд погледна назад към клетките.

— Няма да го направя — заяви.

Жената отново заговори.

— Какви ги дрънкаш? Това беше нашият план!

— Това беше моят план — поправи я Морибунд.

— Но нямаше да сработи без нас!

— За което съм ви благодарен. Но всеки един от вас, без изключение, е убиец. Всеки един от вас, без изключение, е отнемал невинни животи преди да попадне в тези клетки и ако ви освободя, ще отнемете още много. Не. Оставате, където сте.

Започнаха да му крещят, да го проклинат, да сипят заплахи и да плюят.

Танит се опита да се изправи, но Морибунд постави ръка на рамото й.

— Пази си силите — каза.

— Ще те спра…

— И защо би искала да направиш това?

Тя стисна зъби.

— Аз те освободих…

— И това не беше по твоя вина. Коя си ти? Как се казваш?

Танит се срина назад. Само това можеше да направи, за да държи очите си отворени.

— Танит Лоу — отвърна.

Морибунд й кимна.

— Танит Лоу, когато силите на един магьосник са потиснати, не значи, че са изчезнали — просто стават недостъпни. Все пак има слабички остатъчни парчета магия, които можем да използваме. Твърде слаби самостоятелно, но комбинирани с други парченца, могат да изпълнят една задача — да внедрят проста команда в неподозиращо съзнание. Така ранена, ти беше идеалният кандидат. Не бива да се виниш, че ме освободи, Танит.

— Не мога да те пусна. Ти си… ти си убиец като тях…

Морибунд погледна назад към крещящите затворници.

— Бях по-лош — каза. — Някога бях най-злата личност в това помещение. Но вече не съм онзи същият човек. Промених се. Не очаквам да ми повярваш. На твое място не бих. Но е вярно. А сега имам да поправям няколко живота, изпълнени със злини. Като се започне от днес.

Той я премести, като я подпря на стената, облекчавайки леко болката.

— Ще съобщя за теб, веднага щом се измъкна от Убежището — каза. — Ако никой не те открие дотогава, ще ти изпратя лекар. Ти ще живееш, Танит Лоу.

— И какво ще ги спре да… да ме накарат да отворя още някоя клетка?

— Няма да сработи, след като знаеш какво става. — Той се изправи. — Трябва да тръгвам.

— Ще те намеря — каза тя.

Той се усмихна, гледайки я отгоре.

— Не, няма. Но аз ще намеря теб. Дължа ти услуга, а аз си плащам дълговете.