Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (2)

Две

Сангуайн се бе върнал в апартамента, за да вземе палтото на Танит — знаеше колко го обича, и по пътя обратно си хвана заложник. Човекът похленчи и поплака малко, но иначе не вкара цялата програма, особено когато бръсначът на Сангуайн се опря в гърлото му. От другата страна, там, където малката уличка се срещаше с ярко осветената улица, профуча магьосник на име Клаге, зает да говори по телефона и да прави всичко възможно, за да координира гонитбата от земята. Сангуайн с най-голямо удоволствие би пристъпил зад него и би скършил мършавия му врат, ако не съществуваше голямата вероятност цялата улица да е пълна с магьосници и цивилно облечени Секачи. Магьосникът в ръцете му сега, този хленчещ пискун, не играеше съществена роля в операцията на Убежището, което бе единствената причина да не го е убил още. Това, а и сигурно щеше да свърши добра работа като човешки щит, ако се наложеше.

Сангуайн се дръпна назад, далеч от улицата, повличайки заложника със себе си.

— Как се казваш? — попита.

— Моля ви, не ме убивайте — избълва мъжът.

— Нещо против да ти викам Джетро? Не изглеждаш съвсем като Джетро, но познавах един пич, дето се казваше така в Тексас. Ходил ли си в Тексас, Джетро?

— Не, нн… не съм.

— Аз самият съм от Източен Тексас, но Джетро, оня другия Джетро, беше западнотексаско момче. Там е по-сушаво. Предпочитам изтока, около Накогдочес. Да си чувал за Накогдочес?

— Не.

— Е, няма нищо. Работата е там, че ти викам Джетро, защото веднъж държах това същото острие опряно в гръклянчето на първия Джетро, другия Джетро, и той звучеше ама направо като теб сега. Като че го беше страх, че ще почна да режа. Та знаеш ли какво му се случи, Джетро?

— Пу… пуснал сте го?

Сангуайн се изсмя.

— Харесвам те, момче. Оптимист си до мозъка на тези ми ти кости. Толкоз те харесвам, че няма и да ти кажа какво му сторих на горкия стар Джетро, първия Джетро, лека му пръст, пък дано му намерят и главата някой ден. Ще те оставя да се държиш здраво за туй малко пламъче надежда, дето гори в теб, че съм го пуснал и че е живял до края на живота си в щастие и хармония.

— Бб… благодаря…

— Само че щеше да се наложи да го прави без главата си, което не би било много лесно, но ще оставя историята с отворен край, специално за теб. Понеже те харесвам. Понеже ми се ще да си мислиш, че може да останеш жив, колкото и смешно да звучи. Това ти е първо излизане, нали?

— Моля?

— На терен, момче. Не ми изглеждаш от типа закоравели от битки.

— Не — отвърна Джетро. — Не съм. Аз… обикновено прекарвам цял ден зад бюрото.

— И няколко пъти са те пропускали за повишение, нали така? И най-после си зацепил, че трябва да се придвижваш нагоре по кариерната стълбица, да заемеш ръководна позиция в Убежището — прав съм, нали?

— Да. Да, прав сте.

— Та затуй си поискал тази задача, нали тъй? Решил си, че с толкова много агенти и Секачи наоколо, няма да ти се наложи да участваш много-много в екшъна. Така ли е?

— Така е — отговори той и изхлипа.

— Рекъл си си — ей, само двама са. Само двама бегълци, с които трябва да се разправим, няма какво толкова да правиш, пък ще ти седи в биографията, а? И пак ще си част от работата. Ще споделяш славата.

— Моля ви, не ме убивайте, г-н Сангуайн.

— Не разваляй края сега — излая Сангуайн и бутна Джетро в стената. Джетро се изправи в очакване на атака. Вместо това Сангуайн просто си стоеше.

— С какво се занимаваш в Убежището? — попита.

— С различни неща — отвърна Джетро е поглед сведен надолу. — Администрация. Нищо велико или… опасно.

— Знаеш ли какво чух? Чух, че вие, момчета, планирате да обявите война на ирландското Убежище, ето това чух. Чух, че английското Убежище и немското Убежище и американците, и французите, и почти всички останали планирате да идете там и да го превземете.

— Не… не бих могъл да знам нищо за това.

— Амии? Жалко. Би било добър повод да поговорим за отлагане на неизбежното.

Джетро преглътна тежко.

— Неизбежното?

Сангуайн намести тъмните си очила по-нагоре по носа си.

— Голяма активност, голямо нещо се наблюдава напоследък и не ще да е само заради нас. Да искаш да споделиш какво се случва?

— Нн… не знам.

— Само да те уведомя, че да ме лъжеш точно в този момент не е най-добрият ход, който би могъл да предприемеш.

Джетро се поколеба.

— Има… То…

Сангуайн въздъхна лекичко.

— Хайде да те улесним. Има връзка с един затворник, нали?

Джетро кимна.

— Избягал затворник.

— Еха, съвсем случайно, това е любимият ми вид. А въпросният избягал затворник дали не е случайно Спрингхийлд Джак, а?

— Вие… знаете?

— Разбира се, че знаем. Защо мислиш, че сме в града? Виж сега, младеж като теб, Джетро, такъв обещаващ кадър като теб, ако позволиш, би трябвало да е в час с всички новости от издирването на въпросния избягал затворник, не съм ли прав?

— Би трябвало да е. Искам да кажа, да съм. Да. Моля ви, не ме убивайте.

— Така, да не слагаме каруцата пред коня. Джак бяга, а вие, момчета, го приклещвате. Искам да знам къде е съсредоточено издирването. И не се опитвай да ме лъжеш. Както виждаш някои неща вече са ми известни, така че по-добре да не се отклоняваш от тях, освен ако не искаш да ме ядосаш.

Джетро кимна във внезапен порив да изплюе камъчето.

— Ийст енд. Спитълфийлдс. Обградили сме го. Нищо не може да мине през кордона без да разберем. В капан е. Няма изход.

Сангуайн се ухили.

— Джетро, беше много полезен пленник.

— Ще… ще ме пуснете ли жив?

Сангуайн се ухили още по-широко.

— Ни най-малко.

 

 

След като Джетро, вторият Джетро, остана да лежи мъртъв сред боклука и мръсотията на Лондон, земята се пропука и пропадна под краката на Сангуайн, а той потъна в прохладната прегръдка на пръстта. Започна да се движи надолу към абсолютния мрак, към онази тъмнина, в която не може да проникне ничий човешки поглед, докато наблюдаваше как пръстта и камъните танцуват пред него в потоци от единични зрънца, като рибни пасажи, които плаваха около тялото му и го пропускаха все по-натам.

Спря за миг, заслушан във вибрациите, които му говореха по-високо от който и да било глас, а после се зарови настрани. Забави се, когато земята се раздели и се отвори за него като врата, а ярката светлина се разля към тъмните очила. Сангуайн нямаше очи, които да го болят и той пристъпи на влаковия перон, усещайки как стената се затваря зад него. Перонът беше почти празен, петима души чакаха на него, но никой от тях не забеляза пристигането му.

Грохотът под краката му се засили, подсказвайки му къде е влакът и колко бързо се движи. После го чу да се задава, а миг по-късно вече наблюдаваше как пристига и забавя ход със скърцане на спирачките. Вратите се отвориха. Слязоха хора, други се качиха. Сангуайн изтупа няколко топчици пръст от рамото си и се шмугна през вратите преди да се затворят. Вагонът беше празен и той седна.

Погледна към коженото палто в ръцете си. Не се притесняваше за Танит. Тя щеше да се измъкне. Беше сигурен в това. Вероятно беше завъртяла онези Секачи в луд танц, после беше изчезнала и ги беше оставила да се оглеждат безпомощно, докато подигравателният й смях отеква в ушите им — единствено доказателство въобще за присъствието й там. Щеше да се срещне с нея скоро, той щеше да й върне палтото и щяха да се целунат, а той щеше да погали косата й, а тя щеше да му разкаже за всички Секачи, които е погубила. Тя беше всичко, което някога бе търсил в една жена. Красива, умна, корава, извратена.

Вярно, че беше изцяло отдадена на тази Даркеса, която и да беше тя, жената, за която мечтаеха всички Некроманти, онази, която щеше да сложи край на света. Танит беше надникнала в бъдещето, а Останката в нея чакаше с нетърпение разрухата и погрома, които се задаваха на хоризонта. Беше ли здравословно да обича някого, който иска да подпомогне свършека на света? Честно си признаваше, че вероятно не беше. А и знаеше, че има нещо, което тя не му казваше. Някаква мъничка трошичка информация, която тя пазеше за себе си за това коя е Даркесата и откъде изобщо щеше да се появи. Но той не настояваше. Не го интересуваше. Хората си имат тайните, в крайна сметка. И той си имаше тайни. Като изключим това, бяха идеалната двойка. Сродни души. Съдружници в престъплението.

И когато цялата тази малка нейна щуротия приключеше, той щеше да я помоли да се омъжи за него.